— Не сме, не си успяла да ми предадеш коварството си — рече весело той и духна, защото меките косми на мустаците непрекъснато се лепяха по устните му. — На две светлинни години оттука аз не съм и мислил за раздялата.
— Не ставай лицемер — усмихна се тя. — Не си имал време да се сетиш от мечти как на Земята ще наскачат нашите потомки около знаменития Нилс Вергов.
— Както виждаш, направих си едноместна спалня на обществено място.
— Защото си още стреснат, още си…
— А би ли ми обяснила, умна жено, от какво съм стреснат? Но не с думите на докторите, със свои думи!
Тя никога не беше го щадила, не го пощади и сега:
— Страх, Нилс. Обикновен човешки страх. Само че на теб и на милото ти подсъзнание ви е трудно да си го признаете. Защото сте свикнали Ннлс Вергов да бъде винаги най-смелият, най-хладнокръвният, най-най-най…
— Да си ме видяла в полета някой път по-уплашен от другите?
— Сега и за мен Земята е по-страшна.
— Глупости! Там поне има хиляди места, където мога да си вържа койката, без да минава всеки час някой разхождаш се потомък край нея.
Чул приближаващите се стъпки, той рипна от тревата, досадата му се превърна в гняв, загдето инстинктивно бе се съобразил с тия потомци. И хукна отново по алеята, но в слепотата на гнева си тръгна срещу стъпките. Или може би неговото любимо подсъзнание бе избрало тъкмо тази посока. Защото то го и накара да извика едно ужасено: „Зина?“ — преди да се парализира заедно с него.
— Нилс? — извика и момичето, но тихичко, колебливо, неоткрило веднага познатите черти на лицето му, потънали в джунглата от посивели косми.
Зад него Лида повтори като задъхано ехо: „Зина?“ — после той престана да чува дишането й, оглушен от собствения си пулс. Една катеричка скочи безшумно на пътечката, седна на опашката си и се загледа в тях — пародиен свидетел на невероятната им среща. Но Вергов беше наистина храбър мъж и бързо се опомни.
— Коя сте вие? — изръмжа той. — Извинете ме, че така…
— Зина — отвърна боязливо момичето. — Ти ме позна, Нилс? Много се боях, че няма да ме познаеш.
— Стига глупости! Лекарите ли ви измислиха такава?
— Аз наистина съм Зина, Нилс. Дай ми възможност да ти обясня.
Нилс прихна в оня смях, който безпокоеше медицинската комисия.
— Погледни я, Лида, виж я! Най-после успяха да ни вземат ума с фокусите си, а?
Не само на лекарите бяха се противопоставяли двамата, непрекъснато се съпротивяваха и на техническите чудеса, с които ги посрещаше новото човечество. Той погледна с цинична придирчивост смутената двойничка на някогашната Зина.
— Този път май ще се предам. Съвсем като истинска е!
— Нилс — изчерви се момичето. — Не съм нито фокус, нито някаква холографска прожекция. Търсих те много пъти, но все отказваха да ме свържат с теб. Трябва да ти обясня.
Той се обърна към Лида, която вече се усмихваше в своето бледо спокойствие.
— Гласът е същият — потвърди тя и също премина към дистанциращото „вие“, което днешните хора твърде рядко употребяваха. — Значи, вие се казвате Зина? И какво искате от нас, мила Зина? Интервю ли?
Ух, колко зло ставаше понякога това Лидино спокойствие, в чиято гравитация бе прекарал пет десетилетия. Къде дяна великодушието си, с което само преди минута го преотстъпваше на съвременните момичета?
— Нека да ти обясня, Нилс! — примоли се момичето и прихвана висящата от рамото й старинна чантичка, сякаш там се намираха доказателствата.
— Само на него ли — попита Лида.
— Нямам тайни от нея — заяви Нилс и изведнъж се сети: — А защо познахте само мен? Това е Лида. Лида Мей!
Досещането му сякаш я отрезви и Лида рече настойчиво:
— Върви, Нилс! Не сме вече на кораба, тук всеки има право на тайни.
Не, не великодушието й го пращаше с момичето, може би само разумната предвидливост, че и тя се нуждае от свои тайни. Нилс подаде подканяща ръка на момичето и то с радостно облекчение положи веднага пръстите си върху дланта му. Той я дръпна, опарен от внезапната топлина на чуждата женска плът, и ръката на момичето падна рязко надолу. Катеричката побягна на близкото дърво. Нилс се изсмя виновно:
— Прощавайте, все още ви смятах за някаква прожекция или видение. Но приликата с една Зина…
— Аз съм самата Зина, Нилс!
— Добре, добре, да вървим! Може ли в движение? Трудно седя на едно място.
И без да дочака отговора й, той влезе с привичното си темпо в разклонението на пътеката. Дори по-бързо, защото и нетърпението му сега беше по-голямо, не беше вече и безпосочно. Мислеше, че като загърби момичето, ще престане да го вижда, но продължи да вижда Зина пред себе си точно такава, каквато беше онази Зина, която подтичваше отчаяно подире му.
— Нилс — почти изплака тя. — Така не мога. Разбери, важно е!
Той изтича до уединената встрани пейка. Когато момичето седна на метър от него, вече бе уравновесил дишането си.
— Е, какво, да започнем.
Момичето изрече с плачливо заекване:
— Нилс, ако… ако вече не ме обичаш… Ако съвсем си ме забравил, трябва да ми кажеш предварително. Но аз видях как…
Този глас бе му задавал някога подобни въпроси и той сепнато се обърна към нея, разтърсен от мистични тръпки:
— Нека да свършим с представлението, а? Щом ще ми обяснявате нещо, обяснявайте!
Момичето стисна своите разтреперани изящни ръчички между тъпичките си бедра. Някогашната Зина при силно вълнение криеше ръцете си по същия начин.
— Нилс, аз съм Зина. И те чаках да се върнеш, защото още те обичам. Не ме прекъсвай, моля те! Така е. Аз съм клонингово копне на онази Зина, която някога… Ти може би не знаеш какво е клонинг? Клетка, взета от някой човек, може да се присади оперативно в яйцеклетката на една жена и тя да роди точното му копие. Защото клетката носи пълна генетична информация за целия човек.
Още в детството му клонингът се прилагаше навсякъде в животновъдството, но той не я прекъсна. Обясненията й потвърждаваха, че тази Зина въпреки облеклото си е днешна Зина. Някогашната не би му обяснявала неща, които са изучавали в началното училище. Издаваше още колко неопределено древен го усещаше това момиче.
— Уф, обърках се! — възкликна трогателно днешната Зина. — Сигурно знаеш какво е клонинг, разбира се, нали и на звездолета си сте носили… Толкова съм си представяла тази среща, хиляди пъти съм я репетирала, а се обърках. Просто не знам как…
— Клонингът е забранен при хората — рече той в самоотбрана, предугаднл изведнъж цялата трагическа нелепост на предстоящото. — И някога, и сега.
— Така е, но Зина е била лекар, ти знаеш, дъщеря й също. И са го направили тайно с моята майка, която много я е обичала. Така майка ми е родила своята прабаба, разбираш ли? Но нека да ти пусна първо нейното послание!
Момичето извади нанически от чантичката си една от ония миниатюрни технически чудесии на своето време, положи я на пейката и апаратчето веднага заговори малко хрипкаво, като болна старица, но с познати му интонации:
— Нилс, когато ще слушаш отново гласа ми, не само проклетата Звезда на Барнард ще ни е разделила, ще ни е разделило окончателно и времето. Аз ще съм си отишла от този свят, но не намерих сили да си отида, без да съм оставила в него поне своята любов към теб. Прекалено голяма се оказа, Нилс, за да мога да я отнеса със себе си. Затова и извърших престъплението — спрямо закона, спрямо момичето, което ще ти връчи гласа ми, вероятно и спрямо теб самия. Защото ти имаш право да си ме забравил, а аз нямам право да ти се сърдя. Но ти си достатъчно отмъстен, Нилс, аз самата се самонаказах жестоко заради страха си да напусна Земята. Един час след старта ви бях готова да те догоня, но вече нищо друго не можеше да те догони освен ония няколко думи, които ми разрешиха да пратя подире ти, за да узнаеш, че съм се разкаяла. И целия си живот преминах с очи, вперени към звездата, която погълна щастието ми? След малко, и мъртви, те ще гледат натам.
Нилс бе скрил лице в шепите си, така че брадата му като пяна бе бликнала над тях, и не усещаше пороя от болка и страх, с който го обливаха живите очи на Зина от пейката.