Отвърнали изследователите, че там няма никого, само тъмнина и разбити останки, метални вътрешности и прах, малко позацапан с червена боя. Потръпнал кралският пратеник и веднага заповядал за разпалят атомните огньове.
— В името на краля! — казал той. — Червената боя, която сте намерили, е предвестник на гибел! Тя дава живот на бялата смърт, която не знае нищо друго освен да отмъщава на невинните за това, че са живи…
— Ако е била бялата смърт, вече не е опасна за нас, защото корабът е мъртъв и който е пътувал с него, е намерил смъртта си в пръстена от отбранителни рифове — отвърнали те.
— Безкрайна е силата на тези бели същества, защото ако загинат, многократно се раждат повторно, далече от мощните слънца! Изпълнете своята задача, атомисти!
Страх сковал мъдреците и изследователите, когато чули тези думи. Но не повярвали на пророчеството за гибел, защото прекалено невероятна им се струвала всяка възможност да бъде осъществена. Затова вдигнали целия кораб от неговото ложе, разбили го върху платинови наковални, а когато се разпаднал, го потопили в твърдо лъчение, от което се превърнал на милиарди свободни атоми, които мълчат вечно, защото атомите нямат своя история, всички си приличат, и тези, които са от най-ярки звезди, и тези, които са от мъртви планети, и тези, които са от разумни същества, добри или зли, тъй като материята е еднаква в целия Космос и не от нея трябва да се страхуваме.
Но все пак събрали и тези атоми, замразили ги на една топка, която изстреляли към звездите, и тогава едва си казали с облекчение: «Спасени сме. Нищо повече не ни заплашва».
Когато обаче платиновите чукове удряли кораба, а той се разпадал, от едно парче облекло, изцапано с кръв, от разпралия се шев изпаднала невидима спора, толкова малка, че сто такива биха се събрали върху едно пясъчно зрънце. А от спората покълнало през нощта, сред пепелта и праха, между камъните на пещерите, едно бяло стебълце. От него второ, трето, стотно и лъхнало от тях на кислород и влага, от които по плочите на огледалните градове се появила ръжда, и се сплитали невидими нишки, които се вмъкнали в студените вътрешности на ентеритите, така че когато станали, вече носели в себе си гибелта. Не минала една година и всички легнали неподвижно. Спрели в пещерите машините, угаснали кристалните светлини, кафява проказа обвила огледалните куполи, а когато се изпарила и последната атомна топлина, настъпил мрак, сред който се разраствала, прониквайки в скърцащите скелети, навлизайки в ръждивите черепи и покривайки угасналите очни орбити, пухкава, влажна, бяла плесен.
Информация за текста
© 1964 Станислав Лем
© Павел Николов, превод от полски
Stanisław Lem
Biała śmierć, 1964
Този превод не е публикуван на хартия.
Източник: http://xoomer.virgilio.it/pavelnik
Свалено от «Моята библиотека» http://chitanka.info/lib/text/16025
Последна редакция: 2010-05-16 17:30:00