„Те достигнали оградата на един заселник и открили гнездо на кокошки с няколко яйца. Един от тях взел яйцата, а друг казал: «Не ги вземай, защото принадлежат на бял човек и може да имаме неприятности.» Първият бил ядосан, защото бил много гладен и искал да изяде яйцата. Той ги хвърлил на земята и отговорила «Ти си страхливец. Ти се страхуваш от белия човек. Страхуваш се да вземеш дори едно яйце от него, макар и да си полумъртъв от глад. Да, ти си страхливец и аз ще кажа това на всички». Другият отговорил: «Не съм страхливец и не се боя от белия човек и за да ти докажа това, ще вляза в къщата и ще го застрелям. Имаш ли смелост да дойдеш с мен?» Този, който го бил нарекъл страхливец, отговорил: «Да, ще дойда с теб и тогава ще видиш кой от нас е по-храбър.» Двамата им спътници казали: «И ние ще дойдем с вас и също ще бъдем храбри.» Всички те влезли в дома на белия човек, но той се уплашил и избягал в съседната къща, където имало други бели мъже и жени. Четиримата индианци го последвали и убили трима мъже и две жени. След това те взели един впряг, принадлежащ на друг заселник, върнали се в лагера на Шакъпий и разказали какво са направили.“

Като научи за убийството на белите, Малката врана осъди четиримата младежи и саркастично запита Шакъпий и останалите защо са дошли за съвет при него, след като са избрали Пътуващата градушка за свой говорител. Вождовете увериха Малката врана, че той продължава да е техният военен вожд. Животът на никой сантии няма да бъде в безопасност сега, след тези убийства, казаха те. Обичаят на белите е да наказват всички индианци за престъпленията на един или няколко. Сантиите могат да ударят първи, вместо да чакат войниците да дойдат и да ги избият. По-добре е да се сражават с белите хора сега, когато те се бият помежду си далеч на юг.

Малката врана отхвърли доводите им. Белите са прекалено могъщи, каза той. Но той призна, че заселниците ще настояват за жестоко отмъщение, тъй като между убитите има и жени. Синът на Малката врана, който присъствувал на разговора, разказва по-късно, че лицето на баща му изглеждало измъчено и едри капки пот се стичали по челото му.

Накрая един от младите воини се провикнал: „Та-ойа-те-дута (Малката врана) е страхливец!“ Думата страхливец, станала причина за убийствата, бе предизвикателството към младежа, който дори гладен се страхуваше да вземе яйцата на белия. Страхливец не беше дума, която един вожд на сиуксите можеше да приеме спокойно, макар и да бе тръгнал по пътя на белите.

Малката врана отговорил (според думите на сина му):

„Та-ойа-те-дута не е страхливец, но не е и глупак. Кога е бягал той от враговете си? Кога е изоставял воините си на пътеката на войната и се е връщал във вигвама си? Когато побягна от враговете ви, той вървеше след вас по вашата пътека с лице към оджибуеите и прикриваше гърба ви както мечката пази мечетата си. Няма ли Та-ойа-те-дута скалпове? Погледнете бойните му пера! Вижте скалповете на вашите врагове, които висят по коловете на вигвама му! Можете ли да го наречете страхливец? Та-ойа-те-дута не е страхливец и не е глупак. Воини, вие сте като малките деца и не знаете какво вършите.

Вие сте пълни с дяволската вода на белия човек. Вие сте като кучета по време на Горещата луна (пълнолуние — бел.прев.), които бягат като луди и се опитват да захапят собствената си сянка. Ние сме като малко стадо разпръснати бизони; големите стада, които някога покриваха прерията, вече не съществуват. Погледнете — белите са като скакалци, които летят толкова нагъсто, че небето е като по време на снежна буря. Вие можете да убиете един, двама, десет, толкова, колкото са листата на ей онази гора и братята им няма дори да тъгуват за тях. Убийте един, двама, десет и десет пъти по десет ще дойдат, за да ви убият. Бройте пръстите на ръцете си един цял ден и бели хора с пушки ще дойдат по-бързо, отколкото можете да броите.

Да, те се сражават помежду си далеч от тук. Чувам ли тътена на големите им топове? Не! Ще трябва да бягате две луни, за да стигнете до мястото, където те се бият и през цялото време пътят ви ще минава през бели войници, стоящи толкова нагъсто, колкото са листвениците в блатата на оджибуеите. Да, те се бият помежду си, но ако ги нападнете, те всички ще се обърнат срещу вас и ще ви погълнат — вас самите, жените и малките ви деца, така, както скакалците нападат дърветата и поглъщат всички листа за един ден.

Глупци сте вие. Не можете да видите лицето на вожда си — очите ви са пълни с дим. Не можете да чуете гласа му — ушите ви са пълни с ревящи води. Воини, вие сте като малките деца — вие сте глупци. Ще умрете като зайци, преследвани от гладни вълци през Твърдата луна (януари).

Та-ойа-те-дута не е страхливец. Той ще умре с вас.“ След това Големия орел говори в полза на мира, но с викове го накараха да млъкне. Десет години белите ги унижаваха, оскърбяваха. Нарушените договори, изгубените ловни полета, неизпълнените обещания, неизплатените ренти, гладът, когато складовете на агенцията пращяха от храна, оскърбителните думи на Андрю Мирик — всичко това бе припомнено и убийствата на белите заселници останаха на заден план.

Малката врана изпрати вестоносци нагоре по реката, за да приканят вахпетоните и сисетоните да се присъединят към войната. Събудените жени започнаха да леят куршуми, докато воините чистеха пушките си.

„Малката врана заповяда агенцията да бъде нападната рано на следващата сутрин и всички търговци да бъдат убити — каза по-късно Големия орел. — Когато на сутринта воините започнаха да атакуват агенцията, аз отидех с тях. Не предвождах отряда си и не взех участие в убийствата. Отидох, за да спася, ако е възможно, живота на двама приятели. Мисля, че и други отиваха по същата причина, защото почти всеки индианец имаше приятел, когото не искаше да види убит. Разбира се, никой не се грижеше за приятелите на другите. Когато пристигнах там, бяха почти приключили с убийствата. Малката врана се биеше и ръководеше операцията…“ Малко преди това г-н Андрю Мирик, търговец с жена индианка, беше отказал на няколко гладни индианци, когато те му поискали малко храна. Той им казал: „Вървете и яжте трева!“ Сега той лежеше мъртъв на земята и устата му бе натъпкана с трева. Индианците казваха подигравателно: „Сега Мирях яде трева“.

Сантиите убиха двадесет мъже, заловиха десет жени и деца, нападаха храните от складовете и запалиха другите сгради. Останалите четиридесет и седем обитатели избягаха (някои с помощта на приятели сантии) през реката във форт Риджли на тридесет мили надолу по течението.

По пътя си към форт Риджли останалите живи срещу отряд от четиридесет и пет войника да отиват на помощ в агенцията. Преподобният Хинман, който предния ден беше произнесъл последната проповед, чута от Малката врана, предупреди войниците да се върнат обратно. Командирът на войниците Джон Марч не обърна внимание на предупреждението и попадна в устроена от сантиите засада. Само двадесет и четирима от хората му останаха живи и се върнаха във форта.

Окуражен от първоначалния успех, Малката врана реши да атакува самия войнишки дом, форт Риджли. Уабаша и отрядът му бяха пристигнали. Силите на Манкато бяха нараснали с нови воини, съобщено бе, че откъм Горната агенция идват свежи подкрепления — Големия орел не можеше повече да остава неутрален, след като народът му беше във война.

През нощта тези вождове и техните неколкостотин воини се придвижиха надолу по долината на Минесота и рано сутринта на 19 август, започнаха да се събират в прерията, западно от форта.

„Всички младежи бяха нетърпеливи да вървят напред — казва Светкавичното одеяло, един от участниците, — а ние, облечени като воини и с боядисани лица, слагахме кожени панталони и навои и по един широк колан, за да държим в него храната и амунициите си.“ Когато някои от неопитните младежи видяха солидните каменни сгради на Войнишкия дом и въоръжените сини куртки, те започнаха да се съмняват дали да атакуват. По пътя си от Долната агенция насам те бяха обсъждали колко лесно ще е да се нападне разположеното на Котънууд селище Ню Улм. Градчето отвъд реката беше пълно с магазини, чакащи да бъдат разграбени и там нямаше войници. Защо да не направят битката си в Ню Улм? Малката врана отговори, че сантиите са във война и ако искат да победят, ще трябва да разбият сините куртки. Ако войниците бъдат изгонени от долината, всички бели заселници ще си отидат. Сантиите няма да спечелят нищо от убийството на няколко бели в Ню Улм.