След изследователското пътешествие на Луис и Кларк до тихоокеанското крайбрежие в началото на XIX столетие броят на публикуваните материали, които описват „откриването“ на Американския Запад, достигна хиляди. Най-много от записаните случки и наблюдения са свързани с тридесетте години между 1860 и 1890 г. — периодът, отразен в тази книга. Това бе невероятна епоха на насилие, алчност, дързост, сантименталност, безцелно вилнеене и страхопочитание пред идеала на личната свобода от страна на тези, които вече я имаха.

През това време културите и цивилизацията на американските индианци бяха унищожени. От него водят началото си всички велики легенди на Американския Запад — разкази за търговци на ценни кожи, боцмани, златотърсачи, комарджии, наемни убийци, блудници, мисионери, каубои, селски учителки и заселници. Само от време на време се е чувал някой индиански глас и обикновено той е бил записван от перото на бял човек. Индианецът бе мрачната заплаха от преданията и дори да знаеше да пише на английски, къде би могъл да намери печатар или издател?

И все пак те не са напълно загубени, тези индиански гласове от миналото. Няколко автентични случки на историята на Американския Запад бяха записани от индианците било чрез пиктограми1, било чрез английски преводи, а някои успяха да си извоюват отпечатване във второстепенни вестници, брошури или книги с малък тираж.

Към края на XIX век, когато любопитството на белите хора към преживелите войните индианци достигна връхна точка, предприемчиви вестникарски репортери често интервюираха воините и вождовете и им даваха възможност да изразят мнението си за това, което бе станало в Запада. Качеството на тези интервюта е доста различно в зависимост от способностите на преводачите или от желанието на индианците да говорят свободно. Някои се страхуваха от репресии, ако кажат истината, други изпитваха удоволствие да заблуждават репортерите с големи приказки и небивалици. Вестникарските изявления на индианците от онова време, трябва следователно да се четат със скептицизъм, макар някои от тях да са шедьоври на иронията, а други да горят от поетична ярост.

Измежду най-богатите източници на индиански изказвания от първа ръка са протоколите на съветите за сключване на договори и на другите формални срещи с цивилните и военните представители на правителството на Съединените щати. Новата стенографска система на Айзък Питмън дойде на мода през втората половина на XIX столетие и когато индианците говореха по време на съветите, зад официалния преводач стоеше чиновник — стенограф.

Дори когато срещите бяха в далечни краища на Запада, обикновено се намираше някой да записва речите, но поради бавния процес на превода голяма част от казаното можеше да се отрази и без стенография. Обикновено преводачите бяха метиси, които знаеха говоримите езици, но рядко можеха да четат и пишат. Както повечето народи без писменост те изразяваха мислите си изключително образно, така че английските преводи бяха изпълнени с живописни сравнения и метафори от света на природата. Ако един красноречив индианец имаше лош преводач, думите се превръщаха в плоска проза, но добрият преводач можеше да направи и посредствения говорител да звучи поетично.

Повечето индиански водачи говореха свободно и искрено на съветите с белите чиновници и когато през 70-те и 80-те години на XIX век придобиха по-голям опит, те искаха да посочват свои собствени преводачи и протоколчици. Именно през този период всички членове на племето имаха право да се изказват и някои стари хора не изпускаха случая да разкажат за събития, на които са станали свидетели в миналото, или да обобщят историята на своите народи. Макар че индианците, които живяха в годините на обреченост на своята цивилизация, отдавна са изчезнали от лицето на земята, милиони техни думи са съхранени в официалните протоколи. Много от по-важните заседания на съветите бяха отразени в публикувани правителствени документи и протоколи.

Въз основа на тези източници на почти забравената устна история аз се опитах да създам един разказ за завоюването на Американския Запад, както са го изпитали неговите жертви. Където е възможно, използвах и техни собствени думи. Когато са чели за този период, американците винаги са се обръщали на запад, но тази книга ще трябва да четат с лице на изток.

Творбата, която ви предлагам, не е забавна. Историята има навик да се намесва в настоящето и може би тези, които ще прочетат книгата, ще добият по-ясна представа за американския индианец, като узнаят какъв е бил в миналото. Те може би ще се изненадат, че от устата на индианците, изобразявани в американските легенди неизменно като безмилостни диваци, могат да излизат благородни и разумни думи. Читателите може би ще научат как да се отнасят към земята от един народ, който е бил истински закрилник на природата. Индианците знаеха, че животът и земята с нейните богатства са едно цяло, че Америка е рай, и не можеха да разберат защо натрапниците от Изток бяха решени да разрушат всичко индианско, както и самата Америка. И ако читателите имат някога случай да видят бедността, безнадеждността и мизерията в съвременните индиански резервати, дано да могат да разберат и истинските причини за това.

Ди Браун

Ърбена, Илиной

Април 1970 г.

Всичко започна от Христофор Колумб, който даде на тези народи името „индиос“. Европейците, белите хора говореха на различни диалекти и някои произнасяха думите „индиен“, „индианер“ или индианци. Наименованието peaux-rouges, или червенокожи, дойде по-късно. Според обичая си при посрещане на чужденци тайните от остров Сан Салвадор поднесоха на Колумб и неговите хора щедри подаръци и се отнесоха към тях с почит.

„Толкова хрисими я мирни са тези хора — писа Колумб на краля и кралицата на Испания, — щото аз се кълна пред Ваши величества, че на света няма по-добър народ. Те обичат съседите си, както самите себе си. Речта им е винаги благозвучна, вежлива и придружена с усмивка. Макар и да е вярно, че ходят голи, обичаите им са благоприлични и достойни за възхвала“. Естествено, всичко това бе възприето като слабости на варваризма. Като добродетелен европеец Колумб бе убеден, че „тези хора трябва да бъдат накарани да работят, да сеят, да вършат всичко необходимо“ и да „възприемат нашите обичаи“. През следващите четиристотин години (1492–1890) много милиони европейци и техните предци се заеха да наложат обичаите си на хората от индианския свят.

Колумб отвлече десет от своите дружелюбни домакини и ги изпрати в Испания, за да бъдат посветени в обичаите на белите. Единият от тях умря скоро след пристигането си, но преди това успяха да го покръстят. Испанците бяха толкова доволни от открилата се за този индианец възможност да влезе в рая, че побързаха да разпространят добрата вест из цялата Западна Индия.