Тази воина не избухна тук, на наша земя. Тази война ни навлякоха децата на Великия баща, които дойдоха;, за да вземат нашата земя, без да плащат, и които извършиха в нашата земя страшно много лоши дела. Великия баща и децата му са виновни за тези беди… Нашето желание беше да живеем тук в страната си в мир и да вършим такива дела, които да са за благоденствието и доброто на нашия народ, ала Великия баща я напълни с войници, които мислят само за нашата смърт. Някои от нашите хора, които си бяха заминали оттук за промяна, и други, които бяха отишли да ловуват на север, бяха нападнати от войниците от тази посока, а като отидоха на север, бяха нападнати от войниците от другата посока и сега, когато искат да се върнат обратно, войниците са застанали между тях и не им разрешават да си дойдат у дома. Струва ми се, че има по-добър начин от този. Когато хората стигнат до размирици, по-добре е двете страни да се съберат без оръжия, да обсъдят положението и да намерят някакъв мирен начин за оправянето му.
В края на лятото и през есента на 1865 г., когато индианците от земите край река Паудър показваха военната си сила, една комисия, на Съединените щати за сключване на договори пътуваше по горното течение на Мисури. Комисарите спираха във всяко сиукско село близо до реката, за да преговарят с вождовете, които можеха да открият. Новоназначеният губернатор на територията Дакота Нютън Едмъндс беше главната движеща сила в комисията. Друг неин член бе Дългия търговец Хенри Сибли, който три години преди това бе прогонил сиуксите сантии от щат Минесота, Едмъндс и Сибли раздаваха одеяла, меласа, бисквити и други подаръци на посещаваните от тях индианци и лесно убеждаваха домакините си да подпишат нови договори. Те изпратиха вестоносци към Блак Хилс и земите край река Паудър с покани до военните вождове да се явят и подпишат, но индианците бяха твърде заети със сраженията срещу нашествието на генерал Конър и никой не се отзова.
През пролетта на същата година Гражданската война на белите беше завършила и тънката струйка на бялата емиграция към Запада заплашваше да се превърне в потоп. Комисарите по договорите искаха право за прокарване на пътеки, пътища и железопътни линии през индианската територия.
Преди края на есента комисарите сключиха девет договора със сиуксите, включително и с брюле, хънкпапа, оглала и минеконжу, но повечето от военните вождове на тези племена бяха далеч от селищата на Мисури. Държавната власт във Вашингтон приветствува договорите като край на стълкновенията с индианците.
Говореше се, че най-сетне прерийните индианци са умиротворени, че вече няма да има нужда от скъпи кампании като похода на Конър по река Паудър, организиран за убиване на индианци. „… С разходи повече от един милион долара на човек стотици от нашите войници изгубиха живота си, много от заселниците по границите бяха изклани, а ценни имущества — унищожени.“
Губернаторът Едмъндс и другите членове на комисията много добре знаеха, че договорите са невалидни, защото нито един военен вожд не беше ги подписал. Макар че изпратиха във Вашингтон екземпляри за ратифициране от Конгреса, комисарите продължиха усилията си да убедят Червения облак и другите вождове от река Паудър да се срещнат с тях на подходящо място за допълнително подписване на договорите. Понеже Боузмън Трайъл беше главната пътна артерия от форт Ларами до Монтана, офицерите от форта бяха подложени на силен натиск да убедят Червения облак и другите военни вождове да изоставят блокадата на пътя и да се явят в Ларами колкото е възможно по-скоро.
Полковник Хенри Мейнейдиър, назначен за командир: на един от полковете галванизирани янки, се опита да убеди някои доверени хора от граничната област, като Одеялото Джим Бриджър и Жреческото теле Бекуърт, да станат посредници между него и Червения облак, но никой не искаше да отиде в земите край река Паудър толкова скоро след нашествието, с което Конър бе разгневил племената. Накрая Мейнейдиър реши да използува като пратеници петима сиукси, които прекарваха повечето от времето си около форта — Голямата уста, Големите ребра, Орловия крак, Вихрушката и Малката врана. Наричани с презрение „готованците от Ларами“, тези индиански търговци всъщност бяха хитри предприемачи. Ако бял човек искаше първокласно бизонско наметало на ниска цена или на индианец от горното течение на Тонг бяха необходими стоки от военния магазин на форта, „готованците от Ларами“ уреждаха размяната. Те щяха да играят важна роля като доставчици на муниции на индианците по време на войната на Червения облак.
Голямата уста и спътниците му бяха вече от два месеца на път и разпространяваха новината, че хубави подаръци очакват всички военни вождове, които се явят във форт Ларами и подпишат нови договори. На 16 януари 1866 г., пратениците се върнаха, придружени от две изпаднали групи сиукси брюле с предводители Стоящия лос и Пъргавата мечка. Стоящия лос каза, че хората му са загубили много мустанги по време на снежна буря и че на Рипъбликън почти няма дивеч. Петнистата опашка, водачът на брюле, щял да дойде веднага, щом дъщеря му бъде в състояние да пътува. Тя страдала от болест с кашлица. Стоящия лос и Пъргавата мечка нямаха търпение да подпишат договора и да получат дрехи и провизии за хората си.
— А какво става с Червения облак — поиска да разбере полковник Мениейдиър, — Къде са Червения облак, Мъжа, който се страхува от конете си, Тъпия нож — вождовете, които се сражаваха с войниците на Конър?
Голямата уста и другите „готованци от Ларами“ го увериха, че военните вождове скоро ще бъдат тук. Не трябва да ги караме да бързат, особено през Луната на силния студ.32
Минаха седмици и в началото на март пристигна пратеник от Петнистата опашка, който съобщи на полковник Мейнейдиър, че вождът на брюле идва да обсъди договора. Дъщерята на Петнистата опашка, Бързоногата, била много болна и той се надявал, че войнишкият доктор ще я направи отново здрава. Няколко дни по-късно Мейнейдиър научи, че Бързоногата е умряла по време на пътуването, и напусна форта, придружен от рота войници и един санитарен фургон, за да посрещне траурната процесия на сиуксите брюле. Денят беше студен, валеше лапавица, пейзажът на Уайоминг беше мрачен със скованите си в лед потоци и покритите със сняг кафяви хълмове. Мъртвото момиче беше обвито в кожа от елен, здраво свързана с ремъци и опушена от огън. Грубият покров беше окачен между любимите коне на покойната — чифт бели мустанги.
Прехвърлиха тялото на Бързоногата във фургона, отзад завързаха белите мустанги и процесията продължи към форт Ларами. Когато групата на Петнистата опашка достигна форта, полковник Мейнейдиър изведе целия гарнизон, за да отдаде военни почести на опечалените индианци.
Полковникът покани Петнистата опашка в щаба си и изрази съболезнованията си по повод загубата на дъщеря му.
Вождът отговори, че по времето, когато белите и индианците са били в мир, той многократно бил водил дъщеря си във форт Ларами, че тя обичала форта и той би искал погребалното й скеле33 да бъде издигнато в гробището на поста. Полковник Мейнейдиър незабавно даде исканото разрешение. Той беше изненадан от сълзите в очите на Петнистата опашка, защото не знаеше, че индианците могат да плачат. Доста несръчно полковникът промени темата на разговора. Великия баща във Вашингтон щял да изпрати нова комисия за мир през пролетта. Той изрази надежда, че Петнистата опашка ще се установи близо до форта, за да изчака пристигането на комисията — наложително било да се направи Боузмън Роуд безопасен за пътуване. „Уведомен съм, че през следващата пролет ще има голямо движение към мините на Айдахо и Монтана“ — каза полковникът.