Ако останалите свободни племена хранеха надежда, че Гражданската война на белите ще намали ламтежа им за нови територии, то скоро щяха да се разочароват.

Най-могъщото и многобройно западно племе беше сиу, или дакота, разделено на няколко клона. Сиуксите сантии живееха в горите на Минесота и от няколко години отстъпваха под напора на заселниците. Малката врана от сантиите мдевкантони беше обиколил източните градове и бе убеден, че съпротивата срещу мощта на Съединените щати е безсмислена. С нежелание той се зае да води племето си по пътя на белите. Уабаша, друг вожд на сантиите, също приемаше неизбежното и подобно на Малката врана бе решил да се противопоставя на всяко по-нататъшно заграбване на земите на племето.

По на запад, във Великата прерия, живееха сиуксите тетони, всичките ездачи, напълно свободни. Те гледаха отвисоко на горските си братовчеди сантиите, отстъпили пред заселниците.

Най-многобройни и най-уверени, че могат да защитават територията си, бяха тетоните оглала. Когато започна Гражданската война, техен знаменит водач беше Червения облак, тридесет и осем годишен, проницателен боен вожд. По онова време интелигентният и безстрашен оглала Лудия кон бе все още много млад за воин.

Сред хънкпапите (малък клон на сиуксите тетони) един двадесет и пет годишен младеж вече беше спечелил слава като ловец и воин. На племенните съвети той настояваше за твърда съпротива срещу всяко нарушение от страна на белите. Казваше се Татанка йотанка, Седящия бик. Той беше наставник на едно момче — сирак на име Гал. След шестнадесет години, през 1876 г., заедно с Лудия кон от племето оглала те щяха да творят историята.

Въпреки че още нямаше четиридесет години, Петнистата опашка беше говорител на живеещите в най-западната част на прерията тетони брюле. Петнистата опашка беше красив, усмихнат индианец, който обичаше богатите гощавки и сговорчивите жени. Той харесваше начина си на живот и бе привързан към земята, в която живееше, но бе склонен към компромиси, за да избегне войната.

Шайените бяха тясно свързани със сиуксите тетони. В миналото шайените живееха в територията на сиуксите сантии в Минесота, но постепенно се изместиха на запад и се снабдиха с коне. Северните шайени деляха земите около река Паудър и при планините Бигхорн със сиуксите, които често стануваха близо до тях. Тъпия нож нямаше четиридесет години, но бе най-изтъкнатият вожд на северния клон на племето. (На своя народ той бе известен като Утринната звезда, но сиуксите го наричаха Тъпия нож и в повече сведения от онези години се използува това име.)

Южните шайени преминаваха отвъд река Плат и установяваха поселищата си в прериите на Колорадо и Канзас. На младини Черния котел от южния клон на шайените беше велик боец. Вече на преклонна възраст, той беше всепризнат вожд на племето, но младежите и адтамитанеосите (воините-кучета) бяха по-склонни да следват вождове като Високия бик и Римския нос — и двамата в разцвета на силите си.

Отдавна свързани с шайените бяха арапахите — двете племена живееха в едни и същи райони. Някои арапахи останаха със северните шайени, други последваха южния клон. По това време четиридесетгодишният Малък гарван беше техният най-известен вожд.

На юг от бизонските пасища на Канзас и Небраска бяха разположени кайовите. Някои от възрастните кайови все още помнеха Блак Хилс (Черните хълмове), но племето беше изтласкано на юг с общите усилия на сиуксите, шайените и арапахите. Към 1860 г. кайовите се бяха помирили с племената от северните прерии и се съюзиха с команчите, в чиято южна прерия бяха навлезли. Кайовите имаха няколко прочути водачи — старият вожд Сатанк, двама енергични и войнствени тридесетгодишни мъже Сатапта и Самотния вълк, интелигентния държавник Ритащата птица.

Постоянно в движение и разделени на многобройни малки отряди, команчите нямаха ръководител като кайовите. Престарелият Десет мечки бе повече поет, отколкото боен вожд. През 1860 г. още не бе навършил двадесет години метисът Куана Паркър, който щеше да поведе команчите в последната голяма битка за спасяване на бизонските пасища.

В безводния югозапад се намираха апачите, ветерани от двеста и петдесет годишната партизанска война с испанците, които им предадоха „изящните“ изкуства на мъченията и обезобразяването, но никога не успяха да ги покорят. Славата им на упорити защитници на тяхната сурова и безмилостна земя се носеше надалеч, въпреки че бяха малко — може би не повече от шест хиляди души, разделени на няколко отряда. Около седемдесетгодишният Мапгас Колорадо беше подписал договор за дружба със Съединените щати, но бързо се разочарова от наплива на миньори и войници в земите на племето. Зет му Кочис все още не изключваше възможността за разбирателство с белите американци. Викторио и Делшай не вярваха на белите натрапници и се стремяха да ги избягват. Петдесетгодишният, твърд като кремък Нана не смяташе, че говорещите английски бели се различават от говорещите испански мексиканци, с които се беше сражавал цял живот. Наскоро навършил двадесет години, Херонимо още не се бе проявил.

Навахите се родееха с апачите, но повечето от тях бяха тръгнали по пътя на испански говорещите бели — занимаваха се със земеделие овощарство, отглеждаха овце и кози. Като скотовъдци и тъкачи някои клонове на племето забогатяха. Други навахи продължаваха да живеят като номади ограбваха старите си индиански врагове — пуеблосите, белите заселници и дори богатите членове на собственото си племе. Юначният мустакат скотовъдец Мануелито беше върховният им вожд, избран от навахите през 1855 г. През 1859 г. няколко непокорни навахи нападнаха американски граждани на тяхна територия. Вместо да преследва виновниците, армията на Съединените щати разруши колибите и застреля добитъка на Мануелито и на членовете на неговия отряд. Мануелито и неколцина от последователите му започнаха в северно Ню Мексико и Аризона необявена война срещу Съединените щати.

На север от територията на апачите и навахите, в Скалистите планини, живееха ютите — агресивно планинско племе, склонно да напада по-миролюбивите си южни съседи. Най-известният им вожд Урай ценеше мира с белите до такава степен, че съплеменниците му се сражаваха срещу другите индиански племена като наемници в армията на Съединените щати.

В крайната западна част на страната повечето от племената бяха прекалено, малки, разединени и слаби, за да оказват особена съпротива. Модоките от северна Калифорния и южен Орегон, на брой по-малко от хиляда, водеха партизанска война в защита на земите си. През 1860 г. Кинтпуаш, наречен от калифорнийските заселници Капитан Джак, беше още младеж. Неговите изпитания като вожд щяха да започнат десетина години по-късно.

На северозапад от модоките племето не персе живееше в мир с белите още от 1805 г., когато Луис я Кларк бяха прекосили територията им. През 1855 г. един от клоновете на племето преотстъпи на Съединените щати земите си за заселване и се съгласи да живее в границите на обширен резерват. Другите части на племето продължаваха да бродят между Сините планини в Орегон и Битъррутс в Айдахо. Тъй като северозападните територии бяха много обширни, не персе смятаха, че винаги ще има достатъчно земя и за белите, и за индианците, че всеки ще я използува, както намери за добре. През 1860 г. Хейнмот Туйалакет, известен по-късно като Вожда Джоузеф, беше двадесетгодишен, син на вожд. През 1877 г. той щеше да направи съдбоносен избор между мира и войната.

През 1860 г. в Невада, страната на пайутите, бъдещият месия на име Уовока беше едва четиригодишен. По-късно той щеше да има за кратко време могъщо влияние върху индианците от Запада.

През следващите тридесет години тези и много други вождове щяха да влязат в историята и в легендите. Техните имена щяха да станат толкова известни, колкото и имената на хората, които се стремяха да ги унищожат. Повечето от тях, млади и стари, щяха да бъдат изпратени в гроба далеч преди символичния край на индианската свобода при Ундид Ний през декември 1890 г. Днес, век по-късно, в една епоха без герои, те са може би най-героичните от всички американци.