През този мирен период навахите често ходеха до форт Фаунтлерой (Уингейт), за да търгуват и да получават дажбите си от своя агент. Повечето от войниците ги посрещаха приятелски и дори стана обичай да се правят конни надбягвания между индианците и белите. Всички навахи очакваха тези състезания. Тогаз стотици мъже, жени и деца обличаха своите най-ярки костюми и яхнали най-добрите си коне, пристигнаха във форт Уингейт. В една слънчева септемврийска утрин се състояха много надбягвания, но главното бе насрочено за пладне.

Щяха да се надпреварват Пистолетния куршум (име, дадено на Мануелито от войниците) на дребен навахски мустанг и един лейтенант на кавалерийски кон. За това надбягване бяха сключени много облози — в пари, одеяла, добитък, мъниста — всичко, което човек може да използува за залог. Конете препуснаха едновременно, но след няколко секунди всички разбраха, че Пистолетния куршум (Мануелито) е в затруднение. Той загуби контрол върху коня си, който побягна настрани. Скоро се разбра, че ремъкът на седлото на Пистолетния куршум е бил прерязан с нож. Навахите отидоха при съдиите, които бяха само войници, и поискаха надбягването да се повтори. Съдиите отказаха и обявиха кавалерийския кои на лейтенанта за победител. Войниците образуваха незабавно триумфално шествие и се отправиха към форта, за да съберат залозите. Разярени от тази лъжа, навахите се втурнаха след тях, но вратите на форта се затръшкаха пред лицата им. Когато един индианец се опита да влезе насила, часовоят го застреля.

Какво станало после, записал един бял офицер, капитан Никълъс Хот:

„Навахите, жените и децата бягаха във всички посоки и биваха застрелвани и намушквани с щикове… Аз се отправих към източната страна на форта и там видях войник, който се готвеше да убие две малки деца и една жена. Извиках му да спре. Той погледна към мен, но не изпълни заповедта ми. Побягнах натам с всички сили, но не стигнах навреме, за да му попреча да убие двете невинни деца и да рани тежко индианката. Заповядах да му вземат колана и да го задържат под стража въз форта… Междувременно полковникът бе наредил на дежурния офицер да открие огън срещу индианците с артилерия (планински гаубици). Сержантът, който командуваше тези оръдия, се престори, че не разбира дадената заповед, защото я смяташе за незаконна. След като дежурният офицер го наруга и заплаши, той трябваше да изпълни заповедта, иначе щеше да загази. Индианците се разпръснаха по цялата долина под поста, нападнаха стадото на форта и раниха пастира мексиканец, но не успяха да вземат никакви животни. Освен това нападнаха пощальона на десетина мили от поста, отнеха му коня и пощенската чанта и го раниха в ръката. След клането около поста не се виждаха индианци, освен няколко жени — любовници на офицерите. Командуващият офицер се опита да сключи отново мир с навахите, като изпрати някои от тези индианки да разговарят с вождовете, но единственият отговор, който жените получиха, беше хубав бой с камшик.“

Много време мина след този ден — 12 септември 1861 г., преди отношенията между белите и навахите да станат отново приятелски.

Междувременно, една армия сиви куртки на Конфедерацията навлезе в Ню Мексико и води големи сражения със сините куртки по Рио Гранде. Кит Карсън, Хвърляча на ласо, беше военачалник на сините куртки. Повечето навахи имаха доверие в Хвърляча на ласо Карсън, който винаги бе говорил открито с индианците, и се надяваха да сключат мир с него, след като приключи със сивите куртки.

През пролетта на 1862 г. обаче от запад в Ню Мексико навлязоха още много сини куртки. Наричаха ги Калифорнийската колона. Техният генерал Джеймс Карлтън носеше звезди на раменете си и беше по-могъщ от Орловия вожд Карсън. Калифорнийците се разположиха в долината на Рио Гранде, но нямаха какво да правят, тъй като всички сиви куртки бяха избягали в Тексас.

Навахите скоро почувствуваха големия глад на Звездния вожд Карлтън за земята им и за богатствата, която тя вероятно криеше. „Царско място — я наричаше той, — великолепни пасища, пълни с полезни изкопаеми.“ Тъй като командуваше много войници, които нямаха какво да правят, освен да маршируват по плаца и да дрънкат с оръжието си, Карлтън започна да се оглежда за индианци, с които да се бие. „Навахите — каза той — са вълци, които бродят по планините и трябва да бъдат усмирени.“

Карлтън насочи вниманието си първо към апачите мескалероси, които бяха по-малко от хиляда души и живееха разпръснати на малки групи между Рио Гранде и Пекос. Планът му беше да убие или плени всички мескалероси и после да затвори останалите живи в един негоден за нищо резерват край Пекос. Това щеше да освободи богатата долина на Рио Гранде за налагане на поземлени права и заселване с американски граждани. През септември 1862 г. той издаде следната заповед:

„Да не се провеждат нито съвети, нито преговори с индианците. Мъжете да бъдат убивани, когато и където бъдат открити. Жените и децата да се вземат в плен, естествено, не трябва да се убиват.“

Но това не бе начинът, по който Кит Карсън се отнасяше с индианците. Много от тях той смяташе за свои приятели още от времето, когато беше търговец. Карсън изпрати войниците си в планините, но в същото време се свърза с водачите на мескалеросите. Към края на есента той уреди посещение на петима вождове в Санта Фе за преговори с генерал Карлтън. Докато пътуваха към Санта Фе, двама от вождовете и придружаващите ги срещнаха отряд войници под командуването на бившия кръчмар Джеймс (Пади) Грейдън. Той се престори на голям приятел на мескалеросите и им даде брашно и говеждо месо за дългото им пътуване. Малко по-късно разузнавателният отряд на Грейдън ги срещна отново при Галина Спрингс. Не се знае какво точно е станало там, защото някой от индианците не останал жив. Един бял военен командир, майор Артър Морисън, докладва накратко: „Капитан Грейдън е водил преговорите по доста странен начин… и доколкото разбрах, той е измамил тези индианци — отишъл е направо в бивака им и им е дал алкохол, след което ги е застрелял. Те, естествено, са сметнали, че идва с добри намерения, след като им бил дал брашно, говеждо и други провизии.“

Другите трима вождове — Кадет, Чато и Естреля, достигнаха Санта Фе и увериха генерал Карлтън, че техният народ живее в мир с белите и иска само да бъде оставен на мира в планините му.

„Вие сте по-силни от нас — каза Кадет. — Ние се бихме срещу вас, докато имахме пушки и барут, но оръжията ви са по-добри от нашите. Ако имаме такива оръжия и сме на свобода, ще се борим срещу вас отново. Но сме изтощени, духът ни е прекършен. Нямаме провизии, нямаме с какво да живеем. Войските ви са навсякъде. Нашите извори и кладенци или се намират в ръцете ви, или се наблюдават от вашите младежи. Вие отнехте нашето последно и най-добро укрепление и ние сме обезсърчени. Правете с нас каквото искате, но не забравяйте, че сме мъже и воини.“

Карлтън заяви високомерно, че мескалеросите могат да постигнат мир само ако оставят земите си и отидат в Боске Редондо резервата, приготвен за тях на Пекос. Там те ще бъдат затворени и охранявани от войниците на новия военен пост, форт Съмнър.

Тъй като бяха много по-малобройни от войниците и нямаше как да защитават жените и децата си, вождовете на мескалеросите се довериха на добрата воля на Хвърляча на ласо Карсън, подчиняха се на условията на генерал Карлтън и поведоха своя народ към Боске Редондо в неволя.

Навахите наблюдаваха с известна тревога бързата и безмилостна разправа на генерал Карлтън с братовчедите им апачите мескалероси. През декември осемнадесет вождове рикос — включително Делгадито и Барбонсито, без Мануелито — отидоха в Санта Фе, за да се срещнат с генерала. Те му казаха, че представляват мирните навахски скотовъдци и земеделци, които не искат воина. Това бе първата им среща със Звездния вожд Карлтън. Той имаше космато лице, пламтящи очи и уста на вечно сърдят човек. Той не се усмихна, когато заяви на Делгадито и на другите вождове: „Няма да имате мир, докато не дадете други гаранции освен думата си, че ще спазвате мира. Идете си вкъщи и кажете това на народа си. Аз нямам вяра в обещанията ви.“