Елса си спомня как баба винаги казваше, че „най-добрите истории никога не са изцяло истина или изцяло измислица“. Ето това имаше предвид, като наричаше някоя случка „реалностно изостанала“. Защото според баба нямаше нищо, което да е изцяло истина или измислица. Приказките бяха реални и в същото време не бяха.

На Елса обаче ѝ се иска баба да ѝ бе разказала повече за проклятието на морския ангел и как може да бъде вдигнато. Защото предполага, че затова я е изпратила тук и ако не измисли как да го направи, вероятно няма да може да намери следващото писмо. А тогава пък никога няма да стигне до извинението за мама.

Вдига поглед към жената от другата страна на бюрото и се прокашля демонстративно. Погледът на жената потрепва, но тя продължава да се взира в писмото.

– Чувала ли си за жената, която умряла от много четене, м? – пита Елса.

Погледът на жената се отмества от листа, докосва Елса и пак се връща към писмото.

– Не знам какво... какво означава това – казва жената почти изплашено.

Елса въздъхва.

– Никога не съм виждала толкова много книги. Не си ли чувала за айпад, м? – казва тя, за да разчупи леда, нали.

Погледът на жената отново се вдига бавно нагоре. Този път се задържа по-дълго върху Елса.

– Обичам книгите.

– Да не мислиш, че аз не ги обичам? Но можеш да ги държиш и в айпада си. Не е нужно да имаш един милион книги в офиса си – информира я Елса.

Зениците на жената оглеждат колебливо бюрото. Тя взима ментов бонбон от малка кутийка и го слага върху езика си със странно движение, сякаш ръката и езикът принадлежат на различни хора.

– Обичам... физически книги.

– В айпада можеш да качиш всякакви книги.

Пръстите на жената потреперват леко. Тя поглежда Елса така, както поглеждаш човек, когото срещаш на излизане от тоалетната, след като си бил вътре малко, ама съвсем малко по-дълго време от обичайното.

– Нямам това предвид под „книга“. Искам да кажа изданието, кориците, страниците...

– Книга е текстът. А текстът може да се прочете и на айпад! – уведомява я Елса.

Очите на жената се отварят и затварят като големи ветрила.

– Обичам да държа книгата, докато чета.

– Можеш да държиш и айпада – информира я Елса.

– Искам да кажа, че обичам да мога да прелиствам страниците – опитва да обясни жената.

– И с айпада можеш да прелистваш – казва Елса.

Жената кима с най-бавното кимване, което Елса е виждала през живота си. Тя разперва ръце.

– Ама, прави каквото искаш! Имай си милион книги! Просто питах. Пак е книга, ако четеш от айпад. Супата си е супа, независимо от каква чиния я ядеш.

Жената помръдва конвулсивно ъгълчетата на устните си и по кожата около тях се появяват бръчки.

– Никога не съм чувала този израз.

– От Миамас е – казва Елса.

Жената поглежда в скута си. Не отговаря.

В действителност, не прилича на ангел, мисли си Елса. Но от друга страна, не прилича и на пияница. Това може би компенсира. Може би така изглеждат хората, които са някъде по средата.

– Защо баба е завела Вълчето сърце при теб? – пита Елса.

– Извинявай... кого? – пита жената.

– Каза, че баба го е водила тук. И затова се страхува от теб.

Жената кима, този път не чак толкова безкрайно бавно.

– Не знаех, че го наричаш... Вълчето сърце.

– Така се казва.

– Не знаех.

– Аха. И защо го е страх от теб, щом дори не знаеш как се казва?

Жената отпуска ръце в скута си и ги поглежда сякаш за пръв път ги вижда и се чуди какво, за бога, правят там.

– Твоята... твоята баба го доведе, за да поговорим за войната. Мислеше, че ще мога да му помогна, но той се изплаши от мен. Изплаши се от въпросите ми и от... от спомените си, струва ми се – казва тя накрая.

И след дълго поемане на въздух добавя:

– Той е виждал много... много войни. Цял живот е живял във война, по един или друг начин. Това може да причини... непоносими неща на един човек.

– Защо прави това с ръцете? – чуди се Елса.

– Моля?

– През цялото време си мие ръцете. Сякаш се опитва да отмие миризма на ако или нещо такова.

Жената с черната пола изглежда замислена. Елса се покашля.

– Това е просто пример. Миризмата на ако. Може да е и друга миризма. В смисъл, казвам, че това е някакъв вид мания, нали? Така че може да е всякаква миризма.

Жената свежда очи и пак ги вдига.

– Понякога мозъкът се държи странно след преживяна трагедия. Мисля, че той може би опитва да измие...

Тя млъква. Свежда очи.

– Какво? – настоява Елса.

– ...кръвта – завърша жената глухо.

– Убил ли е някого?

– Не знам.

– Наред ли е с главата? – пита Елса без заобикалки.

– Моля?

– Нали си психолог?

– Да.

– Можеш ли тогава да поправяш хора, които не са наред с главата? Или, така де, които са с повредена глава. Може би не е много учтиво да се казва, че не са наред. Той с повредена глава ли е?

– Всички, които са ставали свидетели на война, са повредени – отвръща жената тъжно.

Елса свива рамене.

– Тогава да не е ставал войник. Войниците са виновни, че има войни.

Ръцете на жената се преместват бавно от скута ѝ до ръба на бюрото, после се връщат обратно.

– Мисля, че той не е бил такъв войник. Бил е миротворец.

– Има само един вид войници – сопва се Елса.

И знае, че е лицемерка, задето го казва. Защото мрази войници и мрази войни, но знае, че ако Вълчето сърце не се беше сражавал срещу сенките във Войната-Без-Край, сивата смърт щеше да погълне Страната-на-Почти-Будните. Елса много мисли по този въпрос. Кога може и кога не да се биеш. Спомня си думите на баба: „Ти имаш морал, а аз имам двоен морал, затова печеля“. Но това не я кара да се чувства като победител.

– Може и да е така – казва жената тихо.

– Нямаш адски много пациенти, а? – казва Елса и кима саркастично към стаята.

Жената не отговаря. Протяга слепешката ръце към писмото на баба. Елса въздъхва нетърпеливо.

– Какво още пише баба?

– Извинява се за... различни неща – казва жената.

– Като например?

Жената сякаш улавя множество мънички въздишки с устните си.

– Много са.

– Извинява ли се за това, че не е могла да спаси семейството ти?

Зениците на жената потрепват.

– Да. Това е едно... едно от нещата.

Елса кима.

– И за това, че ме е изпратила тук?

– Да.

– Защо?

– Защото е знаела, че няма как да не зададеш няколко неудобни въпроси.

– Казва се „няколко въпроса“. Бройна форма – поправя я Елса.

Жената кима.

– Въпроса. Разбира се.

Изглежда, не се ядосва на Елса, задето я поправи. Елса я харесва малко заради това.

– Не обичаш ли да ти задават въпроси?

– Аз съм психолог. Предполагам, че съм свикнала аз да питам.

– Какво означава „Лег. психолог“?

– Легитимен психолог.

– О. Мислех, че означава крачен психолог. Сещаш се, от „лег“ на английски.

Жената като че ли не знае какво точно да отговори. Елса вдига обидено ръка към тавана и изсумтява:

– Добре де, сега може би звучи глупаво, но преди малко изглеждаше, таковата, по-логично! Всичко е лесно, когато го знаеш!

Жената кима толкова бавно, че Елса очаква вратът ѝ да изскърца като ръждясала панта. После прави нещо с устата си, което може би е някакъв вид усмивка, предполага Елса. Но прилича повече на вдървено потрепване, сякаш мускулите около устните ѝ са начинаещи.

Елса отново оглежда офиса. За разлика от апартамента на жената, тук няма снимки. Само книги.

– Има ли добри? – пита тя и оглежда лавиците.

– Не знам какво смяташ за добро – отговоря жената предпазливо.

– Имаш ли книгите за Хари Потър? – пита Елса.

– Не.

Веждите на Елса подскачат, сякаш ѝ е трудно да повярва, че жената действително е изрекла това.

– Нито една?

– Не.

– Имаш всички тези книги и нито една за Хари Потър?

Жената поклаща извинително глава. Елса изглежда дълбоко засегната.