Ако не харесваш хората, те не могат да те наранят. Почти осемгодишните, които често биват наричани „различни“, бързо научават това.

Тя скача от гърба на ворша. Воршът пък сключва челюсти около мляръжието и добродушно, но решително го издърпва от ръката ѝ, след което се отдалечава тежко и го оставя върху една табуретка, така че спусъкът да е далеч от пръстите ѝ. Но се въздържа да изяде сладката, а всеки, който знае колко много воршовете обичат сладки, ще разбере, че това е израз на върховно уважение към Елса.

На вратата отново се звъни. Елса подскача и тъкмо се кани да изръмжи нетърпеливо на Джордж, когато осъзнава, че отвън стои друг човек.

Тихо е поне половин дузина завинагита.

– Здравей, Елса – казва жената с черната пола безпомощно.

Днес всъщност е облечена с дънки, а не с черна пола. Мирише на ментов бонбон и изглежда изплашена. Все едно стои на сцена, а Елса е журито, което ще оцени изпълнението ѝ на I will always love you на Уитни Хюстън.

– Здрасти – казва Елса.

Жената диша толкова бавно, че Елса се страхува да не се задуши.

– Аз... много съжалявам, че ти се развиках в офиса – признава жената меко.

Всяка от тях е свела поглед към обувките на другата. В Елса бушуват различни чувства и тя не знае в кое от тях да опита да се вкопчи.

– Няма проблеми – промълвява накрая.

Устните на жената леко потръпват. По кожата около ъгълчетата им се появяват тънки линии, подобни на скреж.

– Малко се изненадах, когато дойде в офиса. Там рядко идват посетители. Аз... не ме бива много с посетителите.

Елса кима засрамено, без да вдига поглед от обувките на жената.

– Няма нищо. Извинявай, че казах онова за... – прошепва тя, неспособна да изрече последната дума.

Жената кима успокоително.

– Вината е моя. Трудно ми е да говоря за семейството си. Баба ти опита да ме накара да го направя, но в такива ситуации аз просто... да. Ядосвам се.

Елса върти нервно крак.

– Човек пие вино, за да забрави трудностите, така ли?

Жената затваря очи и си поема дълбоко дъх.

– Или за да има сили да ги помни. Струва ми се.

– И ти ли си повредена? – пита Елса, гъгнейки. – Като Вълчето сърце?

– Повредена по... по друг начин. Може би.

– А не можеш ли да се поправиш сама?

– Понеже съм психолог ли?

Елса кима.

– Не става ли?

Жената се усмихва. Почти.

– Не мисля, че лекарите могат сами да се оперират. Горе-долу същото е.

Елса отново кима. Жената с дънките за миг изглежда така, сякаш иска да ѝ подаде ръка, но се въздържа и вместо това се почесва по дланта разсеяно.

– В писмото баба ти пише, че иска да се... да се грижа за теб – прошепва тя.

– Явно пише това във всички писма.

– Звучиш ядосана.

– Не е написала писмо до мен.

Жената с дънките поклаща тяло за няколко секунди, все едно случайно са ѝ били местна упойка. После се протяга надолу, пъха ръка в една торба на пода и вади нещо оттам.

– Аз... вчера купих онези книги за Хари Потър. Още не съм стигнала далеч, но...

Елса я гледа така, сякаш очаква жената да забарабани във въздуха и да извика „ехаааа!“. Но тя не го прави, затова Елса я прекъсва, както следва да се направи в така ситуация.

– Не си ли чела Хари Потър преди?

Жената поклаща глава. Елса като че ли трябва да се хване за нещо, за да не припадне.

– Чела си всички ония книги в офиса ти, а не си чела Хари П-о-т-ъ-р?

Жената прави малка крачка назад и поглежда надолу към ръцете си, което е естествената реакция, когато се окажеш изправен пред почти осемгодишен съдник.

– Сигурно има много... много книги, които аз съм чела, а ти не си.

– Не и Хари Потър!

Жената поглежда нагоре. Елса поклаща разочаровано глава. Жената поглежда надолу.

– Аз... разбирам, че Хари Потър е важен за теб – пробва тя.

– Хари Потър е важен за всички! – отговаря Елса, сякаш жената току-що я е питала: „Как мислиш, кислородът важен ли е за теб?“.

Кожата около устните на жената отново се напуква. Тя пак си поема дъх, толкова дълбоко, че даже няма с какво друго да се сравни, освен със страшно дълбоко поемане на дъх. После поглежда Елса в очите и казва:

– Аз също много го харесвам, това исках да кажа. Отдавна не се бях вълнувала толкова, четейки книга. При възрастните такива изживявания са рядкост. Случват ти се най-вече като си дете, после стават все по-редки, паралелно с натрупването на... цинизъм, предполагам. Просто исках да ти благодаря, че ми помогна да си припомня какво е чувството.

Досега Елса не е я чувала да изговори толкова много думи една след друга, без да се разтрепери. Жената ѝ подава онова, което извади от торбата. Елса го взима. То също е книга. Приказка. „Братята с лъвски сърца“ от Астрид Линдгрен. Елса веднага я разпознава, защото това е една от любимите ѝ истории измежду приказките, които не идват от Страната-на-Почти-Будните. Няколко пъти я е чела на глас на баба, докато са пътували с Рено. Разказва се за Шушулко и Йонатан, които умират и отиват в Нангияла, където трябва да се преборят с тиранина Тенгил и змеицата Катла.

Погледът на жената отново губи опора.

– Това е „Братята с лъвски сърца“. Аз... прочетох я на синовете си, когато баба им умря. Не знам дали си я чела. Ти... естествено, че си я чела! – извинява се бързо тя и като че ѝ се иска да изтръгне книгата от ръцете на Елса и да избяга.

Елса поклаща глава и стиска здраво книгата.

– Не – лъже тя.

Защото е достатъчно съобразителна да разбере, че когато някой ти даде книга, ти си длъжен да се престориш, че не си я чел. Защото истинският подарък е в това да дадеш хубаво читателско изживяване, а не да го получиш. Това всъщност са си основополагащи обноски за всекиго, освен за отворковците.

Жената с дънките изглежда облекчена. Поема си толкова дълбока глътка въздух, че на Елса ѝ се струва, че ключицата ѝ ще се откачи.

– Ти... попита ме дали сме се срещнали в болницата. Баба ти и аз. След цунамито. Но аз... те... бяха наредили всички тела на един малък площад. За да могат близките да потърсят своите... да потърсят... аз... та, баба ти ме намери там. На площада. Бях стояла там... не знам. Няколко седмици. Струва ми се. Тя ме взе със себе си и... каза, че мога да остана тук, докато реша... къде искам да отида.

Устните ѝ се отварят и затварят, сякаш се задвижват с електричество.

– А аз останах тук. Просто... останах.

Елса поглежда надолу, този път към собствените си обувки.

– Днес ще дойдеш ли? – пита тя.

С периферното си зрение вижда как жената поклаща глава. Като че ли пак ѝ се иска да побегне.

– Не мисля, че... мисля, че баба ти беше много разочарована от мен.

– Може би е била разочарована, че ти си толкова разочарована от себе си – казва Елса.

От гърлото на жената се чува стържене. Минава известно време, преди Елса да разбере, че това е смях. Все едно някаква част от говорния ѝ апарат е стояла неизползвана и някой току-що е открил, влязъл е вътре и е включил стар ключ.

– Ти наистина си едно различно малко дете – казва жената.

– Не съм малко дете. Скоро ще стана на осем! – поправя я Елса.

Жената затваря очи и кима.

– Да, извинявай. Почти на осем. Ти още беше... новородена. Когато се нанесох тук. Току-що се беше родила.

– Няма нищо лошо да си различно дете. Баба казваше, че само различните хора променят света! – казва Елса.

Жената кима бавно.

– Да. Извинявай. Аз... ще си тръгвам. Исках просто да кажа... извинявай.

– Споко – измърморва Елса, след което добавя: – Благодаря за книгата.

Очите на жената се отклоняват настрани, но после тя поглежда право към Елса.

– Приятелят ти върна ли се? Вълчето... как го наричаше?

Елса поклаща глава. В очите на жената има нещо, което всъщност прилича на искрена загриженост.

– Той прави така понякога. Изчезва. Не се притеснявай. Той... плаши се от хората. Изчезва за известно време. Но винаги се връща. Просто има нужда от време.