Баба и това открадна от Хари Потър – идеята за нещото, за което си заслужава да се бориш. Но Елса ѝ прости, защото се получи много добре. Понякога можеш да крадеш, ако от това се получи нещо добро.

Та, облачните животни видели сенките да се промъкват между къщите в Мимовас и направили каквото правят облачните животни: спуснали се надолу като стрели, после се издигнали обратно като могъщи кораби, превърнали се в камили, в ябълки и в стари рибари с пури, а сенките паднали право в капана. Защото вече не знаели какво или кого преследват. Облачните животни изчезнали като небесна въздишка, а заедно с едно от тях изчезнал и Избрания. Така прелетели цялото разстояние до Миамас.

Ето как започнала Войната-Без-Край. Но ако не бяха облачните животни, всичко щеше да свърши още там, още в онзи ден, и сенките щяха да победят. И Елса смята, че човек трябва да покаже известна благодарност към облачните животни заради това. Дори и да са задници.

Елса прекарва цялата нощ в Страната-на-Почти-Будните. Вече може да ходи там, когато поиска, сякаш никога не е изпитвала затруднения. Не знае защо, но предполага, че е понеже вече няма нищо за губене. Сянката е в истинския свят, Елса знае кой е, знае коя е била баба, кой е Вълчето сърце и как е навързано всичко. Вече не се страхува. Знае, че ще настъпи война, неизбежно е, което я кара да се чувства странно спокойна.

Този път не сънува кошмари. Страната-на-Почти-Будните вече не гори. Елса язди през нея, а пейзажът е все така красив и мирен. Едва когато се събужда, тя осъзнава, че нарочно не е отишла в Миамас. Посети всички други кралства, дори руините на мястото, където се намирал Мибаталос преди Войната-Без-Край, но така и не отиде до Миамас. Защото не искаше да знае дали баба е там. Не искаше да знае, в случай че баба я няма.

Татко застава пред вратата на стаята ѝ. Елса изведнъж се разсънва, сякаш някой е пръснал ментолов спрей в носа ѝ. Което, само като скоба, действа адски ефективно, ако искаш да събудиш някого. Елса знае това, защото то е едно от нещата, които научаваш, ако имаш баба като нейната.

– Какво е станало? Мама болна ли е? С Половинката ли става нещо? – изстрелва Елса и скача от леглото, с клепачи още натежали от страхове и сенки.

Татко я поглежда колебливо. И малко неразбиращо. Но най-вече колебливо. Елса измигва росата от роговиците си и си спомня, че мама е на събрание в болницата. Елса знае, защото преди да тръгне, мама влезе да ѝ каже, но Елса се престори, че спи. А Джордж прави яйца в кухнята, защото преди малко дойде да я пита дали иска, но тя пак се престори на заспала.

Така че сега поглежда татко объркано.

– Тогава какво правиш тук? Не е твой ред да ме гледаш.

Татко прочиства гърло колебливо. Изглежда така, както изглеждат татковците, когато изведнъж ги осени, че нещо, което преди са правили, защото е важно за дъщерите им, внезапно се е превърнало в нещо, което дъщерите им правят, защото е важно за татковците. Границата между двете е много тънка. Бащите и дъщерите никога не забравят деня, в който я прекрачат.

Елса брои дните наум.

– Извинявай – смотолевя тя, когато си спомня.

– Няма нищо, разбирам, че имаш много неща за вършене – казва татко колебливо и се обръща, за да си ходи.

– Ама чакай! – изсумтява тя след него, без всъщност да иска да сумти чак толкова.

Беше права, още не е време татко да я гледа. Но също така сгреши, защото днес е денят преди Бъдни вечер, а е ужасно да забравиш това, когато си почти на осем. Защото денят преди Бъдни вечер е денят на Елса и татко. Денят на елхата.

Добре де, това може би също е едно от онези „лирически отклонения“, така е. Но денят на елхата е, както името тънко намеква, денят, в който Елса и татко купуват елха. Пластмасова, естествено, защото Елса отказва да купят истинска елха. Но тъй като татко много се радва, когато с Елса купуват елха, тя всяка година настоява, че иска нова пластмасова елха. Разбира се, някои хора считат това за странна традиция, но баба казваше, че „всяко дете с разведени родители има правото от време на време да бъде малко ексцентрично, по дяволите“.

Мама, естествено, много се ядосваше на баба за това с пластмасовата елха, защото твърдеше, че тя е втълпила тази идея на Елса, а пък мама много обича мириса на истинските дръвчета. Това, разбира се, е чиста лъжа, твърдеше баба, което, разбира се, беше чиста лъжа. Защото именно баба разказа на Елса за танца на елхите в Миамас, а след като веднъж чуеш тази история, всъщност трябва да си тотален отворко, за да поискаш да си купиш елха, която някой е ампутирал и продал в робство. В Миамас елхите са живи, разумни същества, които, като за иглолистни, имат твърде голям интерес към интериорния дизайн.

Не живеят в гората, ами в южната част от центъра на Миамас, която в последните години е доста тренди22. Често работят в рекламния бранш и носят шалове на закрито. Веднъж годишно, точно преди първия сняг, елхите се събират на големия площад пред замъка и се състезават кой в коя къща ще бъде на Коледа. Елхите си избират къщите, не обратното, а редът се определя чрез танцова надпревара. Едно време се дуелирали с револвери, но елхите имат толкова лош мерник, че отнемало твърде много време. Затова сега танцуват елховия танц, който е малко специален, защото елхите нямат крака. Ако човек иска да имитира танцуваща елха, просто трябва да подскача със събрани крака. Това е доста практично, ако се намираш например в дискотека с претъпкан дансинг.

Елса знае това, защото когато татко изпие чаша и половина шампанско на Нова година, понякога танцува елховия танц в кухнята с Лисет. Но за татко, разбира се, това е просто „танц“.

– Извинявай, татко, знам какъв ден е днес! – виква Елса, скача в дънките си, облича пуловер, слага си якето и изтичва в антрето.

– Само трябва да оправя едно нещо! – изстрелва тя и вече хвърчи надолу по стълбите.

Татко може би щеше да успее да я спре, ако не се бе поколебал. Но се поколеба, така че нищо не стана.

Снощи Елса скри ворша в Рено. Остави му кофа канелени кифли от Мод и му заръча да се скрие под одеялата на задната седалка, ако някой влезе в гаража. „Преструвай се, че си купчина дрехи, или телевизор, или нещо такова!“, каза Елса, но воршът не изглеждаше напълно убеден, че от него ще излезе добър телевизор. Затова се наложи Елса да вземе торба сънища от Мод, след което воршът склони и пропълзя под одеялата. Всъщност изглеждаше досущ точно съвсем изобщо не като телевизор.

Воршът изскимтя от болка, когато се обърна. Сигурно си мислеше, че Елса няма да забележи. Затова тя се престори, че не е забелязала. Защото воршовете са горди и не искат никой да се превзема само защото малко са им се схванали крайниците.

Елса каза лека нощ, прокрадна се нагоре по стълбите и застана пред вратата на момчето със синдром и майка му. Мислеше да звънне, но не можа да се престраши. Не искаше да научава още истории. Не искаше да слуша повече за сенки и мрак. Затова просто пъхна плика в отвора на вратата и се затича нагоре.

Днес вратата е затворена и заключена. Както и всички останали врати. Това е от онези ранни сутрини, когато всички в блока, които са будни, са излезли някъде, а тези, които не са излезли някъде, спят. Така че Елса чува гласа на Кент няколко етажа по-нагоре, въпреки че той шепне, защото така работи акустиката във входовете. Елса знае, понеже „акустика“ е дума от буркана с думи. Чува Кент да шепне: „Да, обещавам, ще дойда довечера“. Но когато стига до площадката, където са апартаментите на ворша, Вълчето сърце и момчето и майка му, той изведнъж започва да вика високо: „Йез, Клаус! Ин Франкфурт! Йез, йез, йез!“. После се обръща и се преструва, че едва сега забелязва Елса.

– Какво правиш? – пита тя подозрително.

Кент моли Клаус, с когото говори по телефона, да почака. Прави го по онзи начин, по който молят хората, когато съвсем не говорят с Клаус по телефона. Носи тениска с яка и копчета, която има цифра на ръкава и малък човек на малък кон на гърдите. Кент е казвал на Елса, че една такава тениска струва повече от хиляда крони. Баба пък все казваше, че тези тениски са много полезни, защото конят служи като предупреждение, че вътре в тениската най-вероятно се придвижва чистокръвен мъпет.