Нашият добър лекар изигра своята роля и намери един сандък – от един от храмовете извън града. Белите евнуси пък ще уредят товарът да ти бъде доставен на доковете точно в полунощ. Ще отплаваш е един от венецианските кораби, които пленихме при Лепанто. Името му е "Ил Кавалиере".

От тона, с който говореше султанът, човек би могъл да предположи, че той самият е бил там. Всъщност Тимурхан бе човекът, присъствал на престрелката, която бе довела до залавянето на въпросната галера. "Конникът", Смисълът на това име не му убягна, както не убягна и на Мурад. Султанът, който бе запознат с всички детайли от историята на майка си, намираше името за особено забавно. Обожаваше съвпаденията – те го караха да усеща, че Господ е с него.

Ще откараш кораба до Венеция и ще чакаш!

Стана от трона си и тръгна безшумно по картата, чертаейки пътя на кораба с позлатените си пантофки. Когато стигна до мраморното изображение на Венеция, целенасочено стъпи отгоре му. Доставяше му удоволствие да мърси това място с краката си.

Когато стигнеш до устието на лагуната – застана точно там, – ще чакаш да приближи буря. Под прикритието на бурята и с венециански кораб ще разполагаш с всички шансове да се промъкнеш незабелязано покрай карантинния остров – посочи миниатюрно парче суша върху картата, под което пишеше: Виня Мурада. – Ако тук те хванат, ще те държат четирийсет дена и тогава всичко ще бъде изгубено. Тук моряците биват затваряни в приюти, а товарът се измива и опушва, за да се пречисти от заразата. Няма нужда да ти казвам, че ако това стане, с начинанието ни е свършено. Откарай товара си в басейна на Сан Марко, точно пред двореца на дожа. Той е тук – посочи султанът с върха на пантофката си – и точно тук ти ще се освободиш от товара си.

След това султанът изчака достатъчно, за да се увери, че не чува възражения. Верният морски капитан го следваше покорно по маршрута и кимаше.

След това ще продължиш до подветрената страна на ето този остров, казва се Джудека. Там ще намериш убежище в място, наречено "Санта Кроче" – султанът бе убеден, че Тимурхан няма да схване значението на последните думи, но за всеки случай побърза да ги замаже. – Тук ще намериш хора, които ще те приютят и ще ти дадат подслон, храна и подкрепа. След това ще можеш спокойно да се върнеш в Константинопол – завърши тържествено с лъжата си Мурад.

Вторачен в картата в краката си, морският капитан мълчеше. Султанът бе свикнал в негово присъствие хората да не смеят да си отворят устата, но това мълчание продължи твърде дълго. После му хрумна, че този човек, който се бе явявал пред баща му множество пъти, но никога пред него, бе уплашен от неговата сила и могъщество. Това му хареса. Майка му, дано гние в гроба, винаги казваше, че разликата между него и баща му е като между деня и нощта. Но, разбира се, че този човек ще се страхува от него! Той не беше като баща си Селим, слабоволен мъж, любезен и милостив към поданиците си, нерешителен и мекушав.

– Можеш да говориш! – изрече великодушно султанът.

Тимурхан бин Юнус Мурад всъщност изобщо не бе уплашен от султана. Смяташе го за злобно кутре, недостойно дори да лиже обувките на покойния си баща. Мълчеше, защото се опитваше да осъзнае този последен удар, който съдбата бе стоварила върху него.

Тимурхан беше свикнал със загубата. Бе намерил жената, която обичаше и която също го обичаше само за да му бъде отнета от бащата на този султан. После се бе впуснал в морските битки, бе се издигнал до най-върховния команден ранг при Лепанто само за да изгуби флотата си. Единственото нещо, което бе успял да задържи в този живот, бе Фейра, а ето че сега му предстоеше да изгуби и нея. Иронията на ситуацията не му убягна. Когато се роди дъщеря му, той бе дал обет за вярност на Селим и неговите наследници в замяна на това да му позволят да отведе дъщеря си у дома и да я отгледа на спокойствие. Същият този обет обаче сега го бе довел обратно тук, в тази зала, за да приеме мисия, която ще го раздели завинаги с Фейра. Накрая заговори. Зададе единствения въпрос, който го беше обсебил.

– О, светлина за очите ми и радост за душата ми, какво ще стане с Фейра?

А– ха, твоята умна дъщеря. При това доста умна – отбеляза султанът, спомняйки си за онзи многозначителен разговор с къзлар ага. – Тя вече знае онова, което не трябва да знае.

Тимурхан вдигна нагоре и двете си ръце с длани напред, като че за да се предпази от удар.

– Господарю, знам, че е твърде много образована, но ако бихте се смилили в добротата си просто да ѝ позволите да остане на работа при майка ви Султанът го прекъсна:

– Майка ми вече избра страна в тази война, а за това вече няма да има нужда от дъщеря ти.

– Ама

– Успокой се! Не осъждам знанията на дъщеря ти по медицина, дори ги приветствам. В крайна сметка една умна съпруга е голяма придобивка за всеки. Но освен това тя е много красива – факт, който, както забелязвам, тя полага големи усилия да крие.

Изпълнен с грозни предчувствия, Тимурхан зададе следващия си въпрос:

– Какво искате да кажете?

– Казвам, че в отплата на твоите услуги за моята империя ще се погрижа лично за нея. Реших да окажа на Фейра великата чест да я взема за съпруга в моя харем като моя кадън).

Тимурхан се почувства като в капан. Как би могъл да разкрие пред султана, че Фейра е негова полусестра, че той – един скромен морски капитан, някога е споделял ложето на майката на Мурад? Ако признаеше това, щеше да бъде обезглавен на място, а след това Фейра сигурно също щеше да бъде убита. Да се поклони ли и да приеме тази чест, да поеме на смъртоносната си мисия и да приеме, че Фейра ще бъде в безопасност и обградена от грижи, но ще бъде насилвана от собствения си брат ката ден?

Изборът не беше никакъв избор. Той се поклони. Султанът го проследи как върви към вратата и се усмихна. Тимурхан го беше подценил – грешка, допускана от много други преди него. Фейра не беше единствената, която знаеше нещо, което не трябваше да знае.

Мурад знаеше, че Фейра е негова сестра, но не му пукаше.

Тимурхан вървеше по коридорите на Топкапъ сарай, напълно съзнаващ, че никога повече няма да ги види. Докато минаваше покрай харема, си зададе същия въпрос, който си задаваше винаги, когато минаваше оттук – дали тя е тук. Но вратата винаги беше затворена, а пред нея стояха страховито черните евнуси. Освен днес.

Отворени бяха и външните врати, и вътрешните. Неохотно, сякаш дори и погледът му на мъж бе достатъчен, за да оскверни това място, той погледна през вратите към малкия вътрешен двор, в чийто край вратата също беше отворена. И там, отвъд тази последна врата, лежеше една жена, отпусната на възглавниците си. Тя беше неподвижна, плътта ѝ бе потъмняла и като че ли беше мъртва. Но докато той гледаше, тя отвори очи – очи, които имаха цвета на морето.

И изведнъж той се върна с двайсет и една години назад, до мига, когато същите тези очи го бяха омагьосали на един бал с маски в Парос. Същите тези очи бяха задържали неговите, а после го бяха убедили да я отведе, да я качи на кораба си и да я вземе при себе си в Константинопол. Сега той задържа отново този син поглед, за един последен път. А после, осъзнавайки на какво става свидетел – на край, а не на начало – се обърна и продължи напред.

Дни по-късно Фейра изобщо не можеше да си спомни какво бяха вечеряли онази вечер. Тя беше сготвила разнообразни гозби, които бе подредила прилежно на масата. При залез-слънце бе запалила медните лампи и добавила на масата приборите за хранене и чашите. Бе поднесла към устата си хапки от различни ястия, но не усети никакъв вкус.

Докато готвеше, бе прехвърлила през ума си всички възможни пътища, които се откриваха пред нея. Можеше да сподели наученото с баща си и по този начин да предаде доверието на умиращата си майка. Можеше и просто да си мълчи и нищо да не му казва. Когато зае мястото си на масата срещу баща си, все още не бе взела никакво решение. Бе сигурна само в едно – че за нищо на света няма да напусне Константинопол. След като майка ѝ беше починала, а баща ѝ щеше да замине всеки момент, градът бе единственото, което ѝ оставаше.