Носачите се оттеглиха смущаващо бързо, като по пътя си взеха и факлата. След тях остана внезапна, напрегната тишина. Въпреки мрака Фейра виждаше съвсем ясно белия проблясък на дръпнатата обратно и вече успокоила се завеса, бяла като пола на дервиш. Същото като преди. По-различно от преди.

Защото сега Фейра долавяше почти осезаемата заплаха, излъчваща се от саркофага зад завесата – някак си по-ужасяваща и обезпокоителна от всичко, което бе видяла през този ден. Загледа се в диплите с цвета на смъртта, а после и в грубите, голи дъски между себе си и тях. Заслуша се в тишината. Внезапно тя бе брутално пронизана от пискливия, непогрешим глас на къзлар ага, докато напускаше кораба по трапа.

После дойдоха силното бутване и еднократният рязък вик, плясъкът на тежко въже в крайбрежните води и миризмата на горящ коноп, докато корабът се оттласкваше от пристана си. Стомахът на Фейра се преобърна.

Вече нямаше връщане назад. Тя напускаше своя роден град.

През първите няколко часа от пътуването Фейра не помръдна от мястото си. В това отношение ѝ помогна и силното люлеене на кораба, защото не бе сигурна, че би могла да помръдне от мястото си, дори и да искаше. Досега никога не бе плавала по море, никога не се бе возила на кораб – ако не броеше кратките разходки за удоволствие в позлатената баржа на Нурбану, които обаче бяха строго ограничени в пределите на Босфора. Затова сега всичко ѝ бе напълно непознато – този странен ритъм, това издигане и пропадане на вълните.

При пропадането на кораба тялото ѝ сякаш олекваше, а при издигането му гърбът ѝ биваше притискан към чувалите толкова силно, че медицинският ѝ колан пак започна да ѝ причинява болка. Чувстваше се неспокойна и на ръба на паниката – това люлеене ставаше непоносимо, очакването на поредното издигане и пропадане вече едва се издържаше. А от краткото равновесие на кораба на върха на всяка вълна, точно преди пропадането, започваше да ѝ прилошава. Сега за първи път Фейра започваше да разбира състоянието на баща си, след като се върнеше у дома след дълго пътешествие. Нищо чудно, че беше изтощен и не спираше да повръща в продължение на няколко дена, нищо чудно, че лицето му имаше зеленикавобелия цвят на костите, ръцете му трепереха и не бе в състояние да прекоси стаята, без да се спъне в нещо.

Фейра бе прагматична жена. Както многократно бе казвал баща ѝ: "Необходими са ми един ден и една нощ на борда на кораба, за да се сдобия с морските си крака. Но после ми е необходимо много повече време на брега, за да се отърва от тях". Затова сега тя се опита да успокои дишането си, а постепенно се научи да намества съвсем незабележимо тялото си, за да бъде в синхрон с движението на кораба. Спомни си първия път, когато бе яздила кон. Личната господарка на конете на Нурбану я бе учила как да се повдига и отпуска на седлото, за да компенсира движенията на коня и да направи ездата лека. Същото беше и тук, в това чуждо за нея място.

След известно време успя да седне и да избута тежките чували над главата си настрани, далече от лицето си. След това безшумно продължи да си прави удобно гнездо сред товара. Под нея беше зеблото на чувалите, от едната ѝ страна се намираше задната част на кораба – груба изкорубеност от застъпващи се дъски, от другата ѝ страна бяха подредени редици бурета. Извивката на търбусите на буретата създаваше удобна пролука, през която тя съвсем ясно виждаше целия трюм и завесата в далечината, като същевременно оставаше скрита от чужди погледи. От провизиите в трюма и начина, по който бяха подредени, Фейра прецени, че ще бъде в безопасност поне няколко дена, а може и седмици – защото между нейното скривалище и капака към трюма на палубата имаше множество чували, сандъци и бурета. Моряците щяха да вземат първо най-горните.

Фейра знаеше, че е наложително да запази присъствието си на кораба в тайна до един конкретен момент от пътуването. Тя е виждала баща си да маркира тази конкретна точка на картите, които държеше в специалния си сандък вкъщи. Когато беше малка, ѝ беше много интересно да наблюдава баща си как развива големите свитъци пергамент на масата, взема сребърния си пергел и отбелязва с него маршрута на пътуването си. Фейра обожаваше да гледа пергела в ръката на баща си как крачи през моретата подобно на миниатюрен сребърен манекен с иглички вместо обувки. В точно определен момент от разходката си манекенът рязко спираше, вдигнал единия си крак във въздуха подобно на танцьор. Тогава Тимурхан натискаше другия му крак силно към пергамента, дръпваше пергела от картата и отбелязваше мястото с миниатюрно кръстче. "Това е! – отсичаше. – Това е точката, от която няма връщане назад."

И тогава, и сега тя много добре разбираше, че точката, от която няма връщане назад, е онази, от която нататък вече не можеш да се върнеш и единствената ти възможност е да продължиш напред. Тя бе един от най-важните знаци в мореплаването, защото, ако провизиите не достигаха или избухнеше битка, или изникнеха пирати, бе задължително да знаеш дали корабът все още може да обърне назад или е по-добре да продължи напред. Следователно, ако успееше да запази присъствието си в тайна до половината път до Венеция, Фейра знаеше, че оттам нататък не биха могли да се върнат назад, дори и да искаха. За зло или за добро тя също бе поела на това пътешествие и щеше да сподели съдбата на баща си, независимо каква беше тя.

Светлината на зората постепенно започна да се процежда през тесните процепи на дъските. Фейра опря око о най-широкия от тях и веднага усети пръските на солената вода и движението на ветровете. Но иначе не видя нищо с изключение на движещите се морски вълни. Тук водите вече не бяха с тъмносиньото на лапис лазули и сапфир, а драконовосиви, прегърбени като звяр, дълбоки и много опасни. Тук дори и морето беше различно. Фейра си даде сметка, че бе оставила зад себе си всичко познато. Даде си сметка, че има болезнена нужда от баща си.

Сълзите ѝ се смесиха с пръските морска пяна, но тя ги прогони, примигвайки бързо с клепачи, натежали за сън. Лекарят в нея се събуди и тя си даде съвет да си почине. Не беше мигвала от вчерашния изгрев, отпреди едно денонощие, което беше сякаш в един друг свят – свят, в който тя се бе обличала прилежно пред огледалото, за да отиде както винаги на работа в двореца. Докато се отпускаше в прегръдките на съня, последната ѝ съзнателна мисъл бе, че на сутринта ще прекоси люлеещия се трюм и ще дръпне бялата завеса.

И ще види какво се таи зад нея.

Когато се събуди, Фейра усети непреодолима жажда, но първоначално не успя да си вдигне главата, защото тя буквално барабанеше. Повдигна се с усилие до седнало положение, точно както ѝ бе трудно да се надигне и предишната вечер. Тогава причината за това бе морето. Сега тя усети, че онова, което не е наред, е тялото ѝ.

Плътта ѝ гореше, очите ѝ бяха разфокусирани, главата ѝ щеше да се пръсне. Налагаше се веднага да намери питейна вода. В паметта ѝ изплува фрагмент от спомен, мъгляв и ужасно далечен, за малка локвичка дъждовна вода върху капака на едно буре. С огромно усилие на волята тя накара дясната си ръка да изпълзи по чувала, а после да достигне до капака на бурето до него. Сви пръсти около ръба и постепенно успя да ги потопи в благословената дъждовна локвичка. После ги плъзна обратно към устните си и изсмука безценните капки.

Когато дръпна пръстите от устата си, забеляза, че върховете им са черни. В резенчето позлатена утринна светлина от цепнатините в дъските видя, че пръстите ѝ са целите на черни петна, като че ли току-що бе писала с перо и мастило. Сигурно в това буре има катран. Фейра изсмука пръстите си, но черното не се махна. Самите ѝ пръсти бяха черни като катран.

Фейра бе добре запозната със симптомите на гангрената, но тя нямаше никаква рана, никакво одраскване дори, което би могло да събуди заразата на гангрената. Неспособна да държи по-дълго ръката пред лицето си, тя я остави да падне в скута ѝ. Това движение отключи пронизваща болка в подмишницата ѝ. С другата си ръка опипа внимателно мястото над гърдата си, в подмишницата, и откри огромна подутина, кръгла и подпухнала като смокиня.