Сграбчи ръката на Анибале и надвиквайки писъците и пушека, изкрещя:

– Прислугата!

Върнаха се в двореца и нахлуха в кухните и избите, извеждайки след себе си легиони слуги на площада. Прасета и пилета, спасени от ножа на касапина, се щураха между краката им. Отвън бяха посрещнати от какофония от писъци и викове, звън на камбани и молитвени призиви, и над всичко това се извисяваше кошмарният рев на Лъва на свети Марко.

Фейра и Анибале се обърнаха и се загледаха в ада пред тях. Декоративните мотиви около прозорците на двореца вече бяха силуети от черна дантела на фона на топазените пламъци. Белите и розови тухлички бързо почерняваха. До този момент тя не бе имала никаква представа колко шумен би могъл да бъде един пожар – че пламъците могат да реват по-гръмко от лъв, че гредите виеха, докато се огъваха и падаха, че стъклото пищеше, докато се топеше. Фейра стоеше и гледаше като хипнотизирана тази странно красива и същевременно ужасяваща гледка, неспособна да отвърне очи, въпреки че от летящите наоколо въглени очите бяха започнали да я смъдят. Вече не можеше да стори нищо, за да спаси дожа, макар донякъде да се успокояваше, защото бе видяла, че камерленго се втурва към него. Но градът – градът вече беше друго нещо, защото именно той бе изложен на огромен риск. Би могла да се обърне и да хукне през площада с Анибале, но знаеше, че нито той, нито тя биха искали да бягат от това. Те бяха лекари, спасяваха хора, а сега адът около тях им пищеше да останат. По негласно съгласие Анибале и Фейра се насочиха към края на лагуната, за да помогнат за изгасяването на пожара, присъединявайки се към бързо оформяващата се верига за предаване на кофи вода.

Работата вече беше добре организирана от висок мъж с бяла коса и бяла брада. Дългата му пелерина бе почерняла и разпокъсана като на амбулантен търговец. Би могъл да бъде свещеник или отшелник, но организираше хората така, сякаш бе генерал, и подобно на най-добрите генерали не само даваше заповеди, но и бе пръв сред мелето, и най-близо до огъня. Следвайки сочещата му ръка, Фейра се подреди между Анибале и него и започна да помага за предаването на кофите с морска вода.

През тези предълги часове, докато мускулите на ръцете ѝ се огъваха и дланите ѝ се сдобиваха с мазоли, тя започна да се възхищава на човешкия дух, въплътен в колоните венецианци, които се бяха появили от всички краища на града, за да помагат. Докато усилията за удържане на пожара набъбваха, съдовете, които минаваха през изтощените ръце на Фейра постепенно се променяха – имаше не само кофи, но и кани, нощни гърнета и дори една детска вана. Пожарът, неописуемата драма, която се разиграваше пред очите ѝ, докато огромният бял дворец гореше, се бяха свели до тези скромни домашни съдове, които тя държеше в ръце – тя вече познаваше тези хора чрез техните напукани гарафи и чаши за кръщене с имената на децата им, изписани по стените.

Докато безкрайната нощ продължаваше, Фейра едва не заспа там, където си беше, с лице, зачервено от неописуемата жега. Птичата маска отдавна я нямаше, изгоряла или може би стъпкана – никога нямаше да узнае. Краката ѝ се бяха превърнали в ледени блокове от студената вода, която падаше върху тях от кофите и съдовете. Но въпреки всичките им усилия пожарът като че ли напредваше. Накрая белокосият им генерал се обърна и изрева:

– Пожарът ще стигне до Базиликата! Трябва да съборим монетния двор! Бързо, хора, при мен! Донесете чукове и тарани!

От този момент нататък нощта прие нов обрат. Изпълнени с екстаза на унищожението, мъжете нападнаха античните стени на старата Дзека – монетният двор на Венеция. Древните камъни започнаха да падат един по един под ръцете им, докато накрая под жълтеникавото небе зейна огромна празнота между сградите – пропаст, която пожарът не бе в състояние да прескочи.

Фейра се огледа отчаяно за Анибале и няколко пъти го зърна насред тълпата от мъже, обгърнат от пушека, с лице, черно като на мавър. А тя изхвърли пелерината си, организира жените на редицата за подаване на кофи и останали без мъже наоколо, те удвоиха усилията си. Между осигуряването на вода тя полагаше грижи и за ранени, когато можеше – малки изгаряния, пушек в белите дробове, дори една жена с кръв по главата – от небето бе паднала плочка от разтопено олово и я бе ударила.

След като се върна в колоната, тя не можа да не си даде сметка за иронията в цялата ситуация – бореше се с тези хора да спаси великата им златна църква, църквата с четирите бронзови коня, които излизаха от галерията и които в момента изглеждаха сякаш позлатени от пламъците наоколо. Като ги гледаше, вдигнали предни крака над пламъците, тя разбра, че това бе тяхно дело, че тази нощ градът се владее от червения сред тях. Но защо да спасява тези четирикраки демони? Че на всичко отгоре и свети Марко, чийто ден празнуваха гражданите днес, свети Марко, който си лежеше вътре, обгърнат в одеялото си от свинска плът? Нека си се готви там, да се превърне в главното празнично меню за своя ден! Ала въпреки всички тези мисли Фейра нито за миг не прекрати неуморното поемане и подаване на кофи, нито за миг не забави ритъма си.

На зазоряване се видя, че започват да побеждават пожара. След като бе погълнал огромна черна хапка от двореца, ненаситният огън като че ли бе задоволил глада си и се бе смалил до няколко незначителни островчета от пламъци. Големият храм и неговите коне леко димяха, но иначе бяха спасени. И когато денят посребри небето, слънцето се издигна над един съвсем друг свят. Всичко беше черно – дворецът, гражданите, та даже и от небето валяха черни сажди. Единственият друг цвят бяха червените листенца на розите, разпръснати наоколо, които вятърът подемаше в шепите си заедно с пепелта.

Фейра отпусна безсилно ръце, остави кофата в краката си и провлачи крака към ъгъла на църквата. Мъжете бяха започнали да се разотиват и тя се огледа отчаяно за Анибале. Видя го, облегнат на другия ъгъл на Базиликата. Беше превит надве, кашляше, лицето му беше посивяло като камък. Тя го завлече на едно по-чисто място, накара го да седне на една паднала колона и го огледа внимателно, докато той се опитваше да си поеме дъх. До този момент той нито за миг не бе излизал из града без маската си и лицето му винаги беше закрито. А сега беше изложен не само на миазмите на града, но и на гъстия пушек. Пожарът бе потушен, дожът беше в безопасност (или поне така се надяваше тя), а Такат беше мъртъв. Значи бе дошъл мигът да си тръгват. Тя протегна към него ръка и каза:

– Да се прибираме у дома!

Анибале тъкмо се бе изправил с мъка, все така онемял и със свистящи гърди, когато откъм Рива дели Скиавони се появи човек, след когото се носеше дим като на комета, втурна се към високия отшелник и спря в краката му.

– Томазо – обърна се към него старецът и постави дългата си ръка върху повдигащото се рамо на човека, – успокой се! Пожарът е овладян. Победихме!

– Ни най-малко! – изрече едва поемайки си дъх мъжът в почернялата от сажди ливрея. – Пожарът погълна Пиомби и затворниците до един се сготвиха по килиите си като птици във фурна, а сега пламъците лижат оттатъшния бряг на Мерсерия, търговската част.

– Риалто! – извика белокосият старец и хукна напред, следван от всички, които все още имаха сили да вървят.

Фейра се обърна към Анибале.

– Паладио! – изкрещя.

Хукнаха след тълпите покрай Базиликата. Фейра хвърли един последен поглед на бронзовите коне. Те блестяха, като че ли загрени в пламъците, и четирите с вдигнати копита за бой, с разтворени червени уста, като че ли Базиликата беше огромна позлатена колесница, която те дърпаха с демоничната си сила. Техният храм бе останал незасегнат от огъня. Конете бяха спасили своето.

Тя им обърна гръб. В момента най-важното бе да спасят архитекта, чиято къща на кампо "Фава" беше точно на пътя на огъня. Хукнаха през пазара, който днес бе много по-претъпкан е хора заради празника. Докато бягаха, тя се обърна през рамо и видя как сергиите зад тях горят весело, стоката на стъкларите препуква и избухва, разпръсквайки разтопени парченца многоцветно стъкло по плочите наоколо.