— Сега казвай: какво му се пада на тоя бяс нечестив? — попита изведнъж Варлаам, като се извърна.

— На Селямсъза ли?

Но Варлаам, който никога не именуваше съседа си, прибави раздражено:

— На оногова, де, казвай!

— Слушай, Варлааме, помирете се, казвам ти като на приятел.

— Фарлам ли?

— Добре е да се помирите, вярвай Бога, добре е да се помирите, по братски, по християнски — казваше покорно Хаджи Смион, който гледаше с добром да ги помири.

Варлаам изгледа намръщено Хаджи Смиона.

— Аз не очаквах от ваша милост такива едни совещания.

— Аз, като приятел — измънка Хаджи Смион нерешително, понеже се боеше от някакво скарване.

— Как? С него? Брат? Християнин?

— Вярвай Бога, Варлааме, опрости г… Той се моли за прошка. (Хаджията лъжеше.)

— Кой? Той?

— Той, на, сега ида от тях е… убедих го и той е готов да се целувате, самичък рече, склони.

— Целование с Юда? Да пази Господ, никогда! До гроба!…

— Ама слушай, Варлааме!

— Не слуша Фарлам.

— Ама чуй ме де, една думица…

— Отнюд!

И Варлаам пак взе да ходи назад-напред с наведена глава и с ръцете отдире.

— Варлааме — извика пак Хаджи Смион.

— Слушам.

— Аз и друг път съм ти казвал!… Булка! Нямам ли право?

Булката нищо не отговори. Очите и се бяха впили в роклята, по която още личаха следи от два големи облака, нарисувани от котката с най-прекрасно индиго.

Варлаам погледна и той роклята, изпречи се като свещ пред Хаджи Смиона и проговори гневно:

— Ти от булката искаш право, а? А я попитай, какво и е на сърцето?

— Знам я, знам я, тя е милостива.

— Я попитай Фарлама как му се въртят облаци из стомаха?

— Знам те, знам, да бях на твойто място, вярвай Бога…

— Можеш ли изтърпя това кораблесокрушение на целия ми дом?

— Не можа.

— Би ли се примирил с такъв мръсник — предател и смертоубиец?

— Аз?

— Ти, де!

— Умирвам!

— Та и Фарлам умира, но сам си знай на душевното желание трескавицата. Чуждите хора отвън гледат в кошарата… а козата сама знае остър ли е ножът… Смей се, рекли, защо? Плачи, рекли, защо? Ех, по-добре да се смея, та да не плача. Светът е така: никого не е грижа за Фарлама.

— Да, никого не е грижа за Варлаама — повтори машинално Хаджи Смион, като гледаше злополучната рокля, както и котката, които се сушаха на слънце.

— Да вземе някой да ти наплеще Ингилиза не със синилява боя, ами само с чиста помия, па да му каже: иди се потъркаляй в джамфезената жълта рокля на булка Хаджийка, приимаш ли го?

— Не го приимам.

— Ами Фарлам как да го возприятствова?

— Имаш право, недей приима, човек бъди, дръж се!

— Това не е ли цяло отвергателство за честа на фамилията ми? Този смертоубиец ми обезчести леглото.

— Право, човек за една чест живей! — каза Хаджи Смион.

Варлаам помисли малко, па пошушна:

— Знайш ли к’во?

— Знам. К’во?

— Не обаждай никому.

— Няма да обадя никому.

— Дай ми твойта…

Хаджи Смион се втрещи.

— Мойта?

— Дай ми я! Смертоноската…

— Пушката?

— Тя.

— Защо ти е?

— Дай я.

— Пълна е.

— Пълна.

Хаджи Смион се озърна плахо.

— Мълчи, да не чуй някой.

— Чувай…

— Дяволът си няма работа.

— Дай я на Фарлама, не се бой.

— Не!

— Чуй, няма да го опушна, смерт няма.

— А защо ти е?

— Ще ти каже Фарлам.

Хаджи Смион клюмна отрицателно.

— Хаджи, тоя Селямсъз е цял харсъзин…

— Знам, е?

— Нощеска се прехвърли през моя зид, помисли си…

— Мисля.

— Може някоя нощ пак да мине и да нападне фамилията.

— Разбирам. Лани Геревица, копачката на гюла му, нали го вика на общината?… Пази си честта, Варлааме.

— Дай тогава смертоноската!

— Да ме пази Господ!

— Няма да го убия совсем, ще го уплаша само, не си ли ми приятел?

— Не, не, с пушка не си играй, пази си честта Варлааме!

И Хаджи Смион бързешката изскокна из вратнята.

Кога се отдалечаваше от улицата, той пак зачу силни крясъци, които възлизаха до облаците.

Примирието се свърши. Почваше се решителният бой между двамата генерали — с батареите им.

Хаджи Смион полека и машинално влезе в кафенето. Там седяха доста посетители, от които неколцина познати нам вече. Йотата им разказваше с голямо въодушевление приключението тая заран, което беше развълнувало целия град. Хаджи Смион седна тихо и заслуша.

— Не ще, та не ще!… — продължаваше Иванчо. — Тогава не се стърпях, ами му рекох: „Най-после ти си баща на четиринайсет деца и прочия… какъв пример ще им оставиш? Помисли: ти си баща!“

— На Селямсъза ли? — обади се Хаджи Смион, които не можеше да се удържи и да не се похвали за доброто дело, що, извърши тая заран. — И аз сущото рекох на Варлаама, гаче сме се наговорили.

Иванчо го погледна намусено, па подзе:

— Но, гледам, той пак шава… „Аз, каже, това и това!“ Не! рекох му аз благодарно, господине, ти си настоятел училищний, тая чест за колко я считаш?

Хаджи Смион се обади пак, като се готвеше да си изуе лявата калевра:

— И аз му казах същото на Варлаама — рекох му: А бе, избраха те училищен епитроп и аз дадох глас за тебе… сега ни посрамяваш… вярвай Бога, посрамяваш ни.

Иванчо махна с ръка на Хаджи Смиона, изгледа го кисело и продължи:

— Тогава Селямсъзът се поубеди малко… Видях, че моите думи го жегнаха. Той ми каза: „Право имаш, Иванчо…“

— И Варлаам най-напред не лягаше, но най-подир ми каза: „Имаш право“… Се сущото! — и Хаджи Смион изгледа важно сьбранието.

Иванчо погледна свирепо Хаджи Смиона и като съзря, че си е изул калеврата, за да говори, превари го:

— Кажи, че го убедих целокупно, но изведнъж като каза: „Гръбнакът, не возприимам, та не возприимам: аз, този анадолски капасъзин да ми стори това безчестие на портата…“

— Сущо! И Варлаам: „Аз каже, този смертоубиец и Юда Искариотски, дето ми обезчести фамилията.“

— Мълчи бе, дивак! Епитропи! Срам за българския народ! — изкрещя Иванчо разлютен.

Няколко души се изсмяха.

Хаджи Смион погледна обидно на Иванчо и му каза строго:

— Господине, бъди американец, благородно.

Подир една минута обаче гневът му мина и той прие драговолно предложението на Иванча да играят на кончина…

— Но честно и почтено — прибави Иванчо.

— Американски — издума Хаджи Смион, като се намещаваше.

Няколко пъти се хвърлиха книгите, а играчите мълчаха.

Най-напред Хаджи Смион наруши мълчанието.

— Знайш ли — попита той — как го викаха не ланския, а по-ланския кадия.

— Пет и три осем и едно девет… Кого?

— По-ланския… четири и четири осем… хвърляй.

— Хаджи Юнузаа ли?… Хвърляй де, какво се майш?

— Малката! Имаш ли да я вземеш — викна Хаджи Смион.

— Дявол да го вземе, преяде ме ти! Изгори ми душичката и прочия… На! Обирай!

— Пет, две… три… десет!

— Голямата! Ох! — изпищя Иванчо уплашен… — Не, чакай, чакай! Девет прави… Какво десет? Долу, долу, долу голямата!

— Хай кучетата да го ядат!… А пък аз го сметнах десет — очи, сбърках… На ти я! — И той ядосано шибна голямата на земята.

— Занапред, моля, честно и почтено… — казваше Иванчо на следващото хвърляне, като обра голяма и малка.

Хаджи Смион сече намусен. Пак заиграха.

— Сега, хем бъди свидетел, Хаджи Смионе, аз благородно, по един начин… разбираш? Ще онождам играта… Чакай, тия дяволски книги не идат… Де сега да имах една деветорка!… Чакай, чакай да видя какво вземаш? Две и три пет и четири — девет — и прочия, добре, вземай.

— Та ти нямаш поверение на человека — каза Хаджи Смион, като притегли под коляното си три книги от Иванчовите… — Тия дяволски спатии не идат… Хей, хей! С какво взе фантито?

— Пак с фанти — отговори добросъвестно Иванчо.

— Аз пък рекох — да не е с цар… Видя ми се корона — каза Хаджи Смион, като взе дама с единица и ги смеси набързо с другите си книги.