— Забранено ти е да стъпваш в България!
Изгонен! Бре сега, зави ми се светът. Отивам пеш на Пирот. Там, не щеш ли, сещам се, че имаме един нашенец — Нягул Трухчев, — заселен отдавна, в добро състояние, бог да го прости, малко роднина ми се пада. Намираме се. „Нягуле — казва ми, — зарежи нашата България. Там още сто години няма да се закроти. Това е един вулкан — каже. — Имам работа за тебе, в дюкяна си, свой човек ми трябва тука, верен нямам никого… Ела, няма да ставаш пишман…“ Мислих, мислих-добре ми казва човекът. Там сега, в Румелия, е много разбъркано, война с Турция очакват: пак някоя поразия и развала ще настане и кой-кой — Нягул ще си изпати — аз си знам честта… Всяко зло за добро, думам си. Телеграфиша на жената, продаде, щото можа там, па стана, та дойде веднага при мене в Пирот.
— И аз, луда, защо ли те слушах. Да бях знаяла… Щото пара имах, похарчих я за пренасяне — забележи усмихнато Нягулица, която се беше прислонила до вратата и слушаше с умиление мъжовия си разказ.
— Сега остави, Йовке: „Варено, печено — нам било наречено.“ Хъ, дойде жената. Рекох: вече тука ще побия кол. България мила, мила, ама не ми дава едно кьошенце да поживея и аз, както господ дал, на стари години. Ама сърцето търпи ли, брате мой, не можеш да го направиш друго. На бивола окото в просото и нашето — все насам. Па пустата им война отгде се взе! При Харманлий се очакваше, при нази пламна. Все тъй, гдето ида, нямам хаирлия крак аз… Милан бяга от Сливница; хайде, доде той беше в българска земя, българите сега стъпат в сръбска земя. Превземаме Пирот. Кой да се намери да поведе гражданите да посрещат с хляб и сол!? Нягул. Не му стигнал умът още… Стана ли, брате, мир, останаха ли сърбите сами господари в Пирот, па дръжте сега ония, дето са викали „ура“ и срещали българския княз… Предатели! Аз и в Пловдив ми викаха предател… Моят сродник, горкият, го съдиха с военен съд и го обесиха в двайсет и четири часа! Бог да го прости… А аз и жената плюем на краката си, па през баирите ноще, та в Цариброд, оттам в София… Йовке! Това преселение кое става? Къде е?… Ах, прощавайте малко, там да отпратим ония хора: Йовка е самичка.
Аз останах слисан и дълбоко замислен подир Нягуловото излизане. Тези безконечни преселвания от място на място в продължение на четиринайсет години бяха напечатани с някаква фаталност. Както на легендарния Скитник-евреин, съдбата беше викала Нягулу: „Върви, върви!“ И той беше вървял. Клетите хора! Всеки етап, който е правила българската история през този срок, е бил ознаменуван за тях с едно преселение. И катастрофите, и радостните дни в нашия политически живот бай Нягул ги е плащал с едно разорение, с едно бягство. Аз си мислех, че съдбата на това семейство е съдбата на хиляди други семейства тракийски, които до днес не могат да си найдат безбедно пристанище, печални уломки от историческите бури у нас. Аз го гледах сега как благо и приветливо посрещаше мющериите си. Никой не би подозрял под благодушната му физиономия толкова претърпени патила. Той задушаваше тежките си мисли и спомени, понеже имаше нужда не от тях, а от енергия и труд, за да доизкара честно своето скиталческо съществуване. През толковато грижи и бедствия той беше запазил добродушния хумор на простия българин и разговорът му, безизкуствен, посипан с духовити пословици, докарваше неизказано благодарение на оня, който го слушаше. И жена му беше разбрала добре призванието си — тая бивша клисурска чорбаджийка, сега кръчмарка в ючбунарските блата. Тя не по-малко от Нягула се видеше твърда и философка в превратностите на съдбата. Аз чувах ясното й, почти младежко чуруликане към мющериите, размесено с весел смях. Тези хора извикваха съчувствие. Куражът облагородява страданието, то му привлича не само съболезнование, но и уважение.
Честните клисурци, като се освободиха, дойдоха пак при мене. Аз се готвех да стана.
— Не, чакайте и ние да ви почерпим… Ние, като тракийци… Много ми стана драго… Донес, Йовке, пак от старото, и за тебе си вземи една чаша!
Ние се чукахме приятелски и пихме.
— Сега, слава богу, добре сте? — попитах аз.
— Нека да кажем „добре“, господине. Ами голички сме още. Нали знаеш? „Камък, дето се търкаля, мъх не хваща.“
— Откога сте отворили кръчмата?
— Има една година и къщичката тучка е моя. Аз най-напред бях в София, бях си купил след три години трудене една турска къщурка при Шарения мост, но прекараха линията през нея, та я взеха за улица и тогава още едно преселение тука.
Нягул и Нягулица се изсмяха.
— Това е вече последното, слава богу — забелязах аз, като си вземах шапката.
— И аз тъй съм рекъл: оттука крак няма да местя вече, светът да се преобърне. Заповядай…
И Нягул наля пак чашите.
— Ти, Нягуле, голям залък лапни, голяма дума не казвай! — отзова се булка Нягулица засмяна; па се извърна към мене и каза шеговито: — Последното наше преселение, господине, ще бъде на Орландовци1 само там сме сигурни.
— И то не се знае — забележи Нягул; — ако има второ пришествие, и оттам ще се изселяме.
Информация за текста
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Набиране: Надежда Владимирова
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3794]
Последна редакция: 2007-11-08 15:00:00
1
Новите софийски гробища са на землището на село Орландовци. Софиянци, когато се шегуват, само с това име ги означават.