Слав и Гавраил.

Гавраил (не виждайки Слава, на себе си предпазливо). Наредихме всичко. Дойдох да обиколя няма ли нещо обезпокоително. (Ослушва се при Асеневата врата.) Той е заспал. Никакъв шум няма наоколо. Спи, Асене, спи сладко: тази е последната ти царска нощ! (Съглежда Слава, сепнато). Деспоте, ти не спиш?

Слав (навъсен). Гавраиле, какво правиш ти?

Гавраил. Идех да питам нещо царя, но си легнал.

Слав. Гавраиле, що правиш ти?

Гавраил. Какво е това питане, деспоте? Иди си легни.

Слав. Никой не трябва да ляга тая нощ. Тая нощ злото е будно и всички трябва да бъдем нащрек.

Гавраил. Да, и ти знаеш? Борислав, изменникът царев, бил в манастира!

Слав (троснато). Изменниците цареви нощуват в твоята килия.

Гавраил (безпокойно). Що значи това?

Слав. Е, ти ще се провъзгласяваш за цар тая нощ? Ти ще сваляш Асеня?

Гавраил (смутен, престорено учуден). Аз? Кой те излъга?

Слав. Не се преструвай, ти знаеш, че говоря истината. Аз чух одеве разговора ви с кир Тодора в килията ти. През вратата всичко чух.

Гавраил (смее се злобно). Да кажем, че е истина. Но ти откога хвана да плачеш за Асеня? Той ти грабна княжеството и затова шест години си ръмжал против него.

Слав. Не плача за Асеня, нещастнико, а плача за България.

Гавраил (смее се). Ти много си мислил до днес за България. Ти воюваше против нея. А сега…

Слав. А сега, а сега… аз се почувствах българин, както ти забрави, че си такъв. Ти си викал на помощ гръцка войска и си отстъпил цели области на императора? Ти спечелил ли си една педя земя, за да харизваш на гърците половина цартсво?

Гавраил (сърдито). Деспоте, зле си избрал часа за шегите. Иди си, не викай, не буди царя.

Слав. Да, аз ще го събудя. (Тръгва към Асеневата килия.)

Гавраил. Назад! (Дърпа го.)

Слав. Махни се! (Иска да върви.) Проклятието на вековете ще падне въз твоята глава!

Гавраил. Изумелий старче, ти говориш излишни думи. Тази нощ с юмруци в брадата ще те накарам да ме поздравиш като български цар.

Слав. Тебе?

Гавраил. Мене, мене. Аз имам законно право на престола, който Асен разбойнишки ми отне.

Слав. Ти, български цар? Нема с бягане се води една войска към победи? Нема с разкъсване на царството то се прави по-силно? Нема с малък ум се управлява един голям народ? За такава работа се иска орел, а не врана. (Вика.) Асене, стани!

Гавраил (иска да му затули устата). Още една дума, една крачка — и твоята бяла глава ще се търколи кървава на пода.

Слав. Ако моята смърт ще побърка на адския ти план да разсипеш държавата, нека падне под ножа ти. (Вика.) Асене, ставай!

Гавраил. Млъкни или ще умреш! (Мъкне сабята си.)

Слав. Ако и стара тая десница не е забравила да държи сабя. Тя е направила мнозина да треперят. Дръж се, гарвановски треперко! (Изважда сабята си.)

Гавраил. Брани се, стари глумчо! (Готвят се да се ударят. После Гавраила отбягва до коридора и махва някому.) Няма да се каже, че аз съм имал честта да победя един изфирясал старец. (Влизат петима кумански войници.) Убийте го! Царят заповеда.

Слав. Подлецо, бягаш от меча ми! (Взема отбранително положение. Куманите се спущат въз него с голи мечове. Слав, бранейки се, вика.) Асене! Асене!

Гавраил. По-скоро, убийте го!

Слав (изпуска сабята). Ох, убиха ме, проклетниците. (Пада до десния изход.)

Гавраил. Умри! (Ръгва го с меча си в гърдите. Гледа го.) Умря.

Влиза Фуркас отляво.

Горните и Фуркас.

Гавраил (на Фуркаса сочи Слава). Той узнал тайната и идеше при Асеня! Убих го. (На войниците.) Извлечете тоя труп. (Идат насам.)

Фуркас. Борислав се е скрил някъде, не го намерих, дяволи и бесове! (Войниците зад тях извличат Слава надясно.)

Гавраил. Няма нищо, утре и той е в ръцете ни. Куманите никого да не пускат да излизе.

Фуркас. Дадох заповед.

Гавраил. А за Контофре и за франките?

Фуркас. Нямай грижа, царю!

Гавраил. Работи решително. Утре си севастократор. Върви с мене. (Излизат отляво.)

Борислав излиза предпазливо от Славовата килия.

Борислав, после Тамара и Ирина.

Борислав. Тук имаше някакъв страшен шум. Какво ставаше? (Гледа Тамарината килия.) Тихо сега… Да потропам. Ох, как ми бие сърцето! Цял ме побиха тръпки от блаженство. (Чука на Тамарината килия. Отвътре се чува гласът на Тамара „Кой? Ти ли си, Ирино?“) Ох, сладкият глас на Тамара! (Вратата се отваря, Тамара се подава на прага.) Тамаро!

Тамара (спуща се възхитена). Бориславе! (Прегръщат се.)

Ирина (показва се на прага ужасена). Ах!

Борислав. Сладка Тамаро! (Целуват се страстно.) Мой скъпи ангело…

Тамара. О, Бориславе, аз те чаках, сърцето ми думаше…

Борислав (шушне й страстно, като целува главата й). Сега няма вече раздяла.

Тамара. Няма, няма…

Борислав. Никакви сили не могат… (Прегръщат се още по-страстно и продължително.)

Ирина (на себе си яростно). Да умре, да умре! Като не е мой, нека го няма. Проклятие! Проклятие! (Избягва отляво.)

Борислав. Сега си вече моя, вечно моя… Да бягаме! Аз съм хвърчал за тебе.

Тамара (откъсва се от прегръдките и го гледа стреснато). Ти отде идеш? Ти беше в Родосто?

Борислав. После, после… Да забравим това скръбно минало… Ела да вървим.

Тамара. Ти беше в Родосто?

Борислав. После, Тамаро… Пред нас е цялата вечност от блаженство, ще приказваме после.

Тамара. Кажи веднага: истина ли ти беше при гърците? Съюзник на Ватаци? Истина ли? Кажи, нали е лъжа това? Нали е гнусна лъжа? Кажи, и аз ще ти повярвам.

Борислав. Аз не мога да лъжа: да, бях в Родосто.

Тамара (в ужас). Изменник! Изменник!

Борислав. Тамаро, не сърди се, преди да ме чуеш. Ела да вървим… Всичко, всичко ще ти разкрия. Аз дойдох за тебе. Аз съм хвърчал. (Хваща я за ръката.)

Тамара (отстъпва). Махни се!

Борислав. Мила Тамаро! (Посяга пак да я хване.)

Тамара. Назад тая ръка! Тя не потрепера да дигне меч против баща ми, не е потреперала, когато го е предала, когато го е предала на неприятелите му… И аз го целувах, и тая целувка сега ми гори устните като нажежено желязо.

Борислав. Тамаро, слушай.

Тамара. Изменник! Потънал до шия в тинята на позора. Да се опълчи против отечеството! Боже, на какво място съм била хвърлила сърцето си.

Борислав. Тамаро…

Тамара (затуля си в отчаяние очите плачуща). И аз съм го любила! Аз съм страдала за него! Аз презрях бащина воля, моминска чест, достойнство, светло бъдеще; жертвувах всичко за него. Аз не вярвах, че под мъжествената външност може да се крие такава черна душа. Станах нищожна княгиня и недостойна дъщеря. Мразя те! (Плаче.)

Борислав. Тамаро, не ме презирай: аз бях отчаян, бях ожесточен против баща ти. Аз те мислех пратена в Неапол. Яростта ме заслепи. Но сега те намерих още по-прекрасна в тоя горд гняв… Тамаро, аз те любя, любя… Не ме гледай тъй гневно, не ме презирай. Аз остаям честен човек. И в гръцкия стан в гърдите ми тупаше пак българско сърце. Аз съм пак същия Борислав, когото ти любеше.