Интересът към Блаватска, нараснал особено след смъртта й, е съпроводен и с едно засилване на отдавнашния интерес към нейните Учители. Наред с някои теософи, твърдо убедени в съществуването на Адептите, намират се и такива, които са почти убедени, но не съвсем, както и такива, у които съмнението надделява, а най-сетне и други, смятащи направо, че се касае за един мит. При подобна богата гама от мнения, дори в средите на самото Общество, нищо чудно, че по въпроса възниква цяла литература, изобилстваща не толкова със сведения, колкото с догадки и спорове. В книгата си „Учителите и теософското дело“ (1910) Ани Безант пише:

„Настъпи време, когато с увеличаване броя на членовете, се появиха мнозина, които нямаха твърдата вяра на Е. П. Б. и на Х. С. Олкът в реалното съществуване на Учителите и в техните връзки с Теософското общество и възникнаха дискусии и спорове. Ако направите справка в сп. «Теософист» от тоя период, ще намерите вътре много дискусии на тема кои са Братята, какво вършат, и какви са връзките им с Теософското общество, додето накрая те се отегчиха от тия постоянно изразявани съмнения относно тяхното съществуване, техните действия, техните грижи и отправиха предупреждението, че ако в скоро време тези дискусии не стихнат… те ще се оттеглят в тишината, където са живели тъй дълго и ще очакват появата на по-добри условия…“

Така и става.

Възгласите на недоверие са естествена проява на обичайния у западния човек скептицизъм, но те могат да бъдат взети за свидетелство, че липсват неопровержими факти за съществуването на Учителите. Защото ако Адептите бяха приемали многобройни гости, както бе правила Старата дама, или бяха изнасяли беседи като полковника, то едва ли биха се породили дискусиите, за които говори Ани Безант. Изобщо възниква съвсем простият въпрос: щом Учителите наистина съществуват, защо не се появят открито пред западния свят и не разпръснат с един замах всички съмнения?

На този прост въпрос обаче съществува и един съвсем прост отговор, формулиран още преди хилядолетия в познатата библейска фраза:

„Йерусалиме, Йерусалиме, който избиваш своите пророци и замерваш с камъни тия, дето са ти изпратени…“

Без да си присвояваме правото да говорим от името на Адептите, достатъчно ясно е, струва ни се, че те не са си поставяли месиянски задачи и по съвсем определени причини не са смятали за необходимо да се явяват пред очите на един свят, любопитен за сензациите, но враждебен към истината. Що се отнася до малцината, стремящи се безкористно към висшето познание, Учителят Кутуми казва по повод на тях в едно писмо до Синет:

„Наистина ние имаме своите училища и своите ръководители, своите неофити и своите адепти, и вратата е винаги отворена за човека, който иска да влезе: той неизменно е добре Дошъл. Само че вместо ние да отидем при него, той е, който идва при нас. Нещо повече, ако не е стигнал по пътя на окултизма до онази точка, отдето е невъзможно да се върне назад, свързал се неотменимо с нашето братство, ние никога не го посещаваме — освен в случаи на изключителна важност не прекрачваме никога прага му във видимия си образ.“

„Ако някой от вас е достатъчно ревностен в следване на познанието и на благотворните сили, които то вдъхва, готов да изостави вашия свят и да влезе в нашия — нека дойде! Но той не бива да мисли за връщане, преди печатът на тайните да затвори устните му, за да се избегне всяка възможна слабост или бъбривост от негова страна. Нека дойде, като ученик на учителя, без условия, или нека чака, както правят мнозина други, смятайки се задоволен от трохите познания, които могат да паднат на пътя му.“

На тия думи никой не е намерил какво да възрази. Обаче неверниците са издигнали друга теза: „Добре, ние не държим да бъдем възпитавани лично от адептите. Но дайте ни доказателство за тяхното съществуване. Защо трябва да вярваме, когато бихме могли да знаем?“

Всъщност доказателства съществуват и то, не малко. Ала понякога тъкмо трупането на много доказателства засилва съмненията, вместо да ги разсейва. Самият факт, че ви — се представя такова множество доказателства, сякаш подсказва, че нито едно от тях не е достатъчно убедително само по себе си.

Съществуват уверенията на Блаватска, Олкът, Синет, Ани Безант, които са виждали някои от Учителите. Ала туй са словесни уверения, значи могат да се оспорят. Съществуват писмата на Адептите, но съществува и версията, че те са писани от Старата дама. Съществуват портрети на Мория и Кутуми, обаче това са рисунки, а не фотографии. Съществуват редица свидетелства на местни жители в Тибет, срещали неведнъж Махатмите с учениците им, без да смятат, че се касае за5ог знае какво събитие. Само че жителите на Тибет са прости хора, а кой ще седне да вярва на простия човек. Съществува Кришнамурти, който едва ли може да бъде третиран като прост човек, бил е ученик на Кутуми и предавайки почти дословно напътствията на своя ръководител, е написал още като юноша книгата „При нозете на Учителя“. Обаче Кришнамурти не е склонен да се връща към спомените си и думите му, че Учителите съществуват, но какво от това, могат да се използват в еднаква степен и от вярващите, и от скептиците. Съществуват най-сетне подробни разкази на някои просветени индуси като С. Рамасвамие и Дамодар Мавланкар, описващи срещите си с Адептите. Ала даже подобни доказателства са били нерядко посрещани според старото правило, че не можеш с никакви факти да убедиш онзи, който не желае да бъде убеден.

Характерен в това отношение е случаят с Рамасвамие, разказан от самия него в едно приятелско писмо до Дамодар. Обладан от мисълта да намери своя любим Учител или да умре — както сам казва — и получил бегли сведения за местопребиваването му в момента, Рамасвамие прехвърля нелегално границата на Сиким и потъва в джунглата. Той броди из диви безлюдни местности, едва не се удавя в една планинска река, едва не бива убит от разбойници при нощуването в изоставена хижа, но гладен, измръзнал, изтощен продължава пътя си, додето една заран вижда, че някакъв конник препуска към него:

„Високият му ръст, умението с което владееше юздата, ме накараха да предположа, че това е офицер на сикимския раджа. «Ето, че ме хванаха» — помислих. Ще ми поиска паспорта, ще запита какво търся в Сиким и ще ме задържи, ако не и по-лошо. Но както се приближаваше, той спря коня си. Погледнах го и веднага го познах… Бях в присъствието на същия Махатма — моят собствен обожавай Учител, който вече бях видял в астралното му тяло… Коленичих, ала се изправих по негова заповед и вперил очи в лицето му потънах в съзерцание на образа, който познавах тъй добре, след като толкова пъти бях виждал портрета му (принадлежащ на полковник Олкът). Не знаех какво да кажа: радостта и респектът ме правеха ням. Благородството на чертите му, които ми изглеждаха олицетворение на могъщество и на духовност, ме изпълваше с боязлива почит… И това не бе нито мит, нито «създание на въображението на медиум», както смятаха известни скептици. Никакво нощно видение: беше девет или десет часа заранта. Над главите ни грееше слънцето, безмълвен свидетел. Виждам го пред себе си от плът и кръв; говори ми меко и с доброта… Необходимо бе известно време, за да успея да произнеса няколко думи, окуражен от топлотата на гласа му. Тенът му не е тъй светъл като на Махатма Кутуми, но никога не съм виждал по-красива фигура, нито по-благородна стойка. Брадата му е къса и черна, като в портрета; дългите му черни коси падат върху гърдите; само костюмът му този път бе друг. Вместо широка бяла роба носеше жълто палто, подплатено с кожа…?“

Едва ли е нужно да цитираме цялото описание, нито да предаваме последвалия разговор, засягащ условията на ученичеството. Достатъчно е да отбележим, че става дума за свидетелство на очевидец, простодушие и патетично едновременно, съставено не като материал за печата, а като писмо до близък приятел. И каква е реакцията на скептика пред това свидетелство? Хъдгсън, споменатият вече „анкетьор“ на Обществото за психически изследвания, излиза с версията, че Рамасвамие е станал ни повече, ни по-малко жертва на измама и че срещнатият от него конник в джунглата на Си-ким е бил нарочно изплатен от Блаватска, за да изиграе ролята на Махатма… Какво значение, че Старата дама нито е знаела, нито е могла да знае, че Рамасвамие се намира в Сиким и то на три дни път от индийската граница, залутан сред дирите гъсталаци. Щом човек е решил да оспорва истината докрай, нищо, дори и здравият разум не може да му попречи да стори това.