Загадъчното у тази жена не е само в непроницаемото лице, но и в характера. Сам Олкът признава, че никога не е успял да я разбере докрай и че тя докрай си е останала за него една мистерия. Ако трябва да я обрисуваме според неговите данни, следва да я представим като проницателна и лековерна, спокойна и избухлива, тактична и безцеремонна, приветлива и груба, разсъдлива и фантазьорка, изумително находчива и невероятно безпомощна. Тя е властна и избухлива. Ругае, когато се ядоса и пуши като комин. Кара се с приятелите си, а оставя злонамерени хора да я подвеждат.

Личните й дела са в пълен безпорядък. С получените от някакво наследство пари купува земи нейде в Америка, ала не само загубва крепостния акт, но и забравя къде точно се намират земите. Додето е главен редактор на сп. „Теософ“, учредява конкурентно списание, на което също става главен редактор. Където да се появи, първата й работа сякаш е да си спечели възможно повече неприятели, което постига по най-простия начин, като казва всекиму истината в очите. И вместо да осигурява условия за легализиране на движението, тя неизменно настройва срещу себе си властта и духовенството.

Загадката „Блаватска“ отива по-далеч от загадъчния характер на тази жена. Не малко хора са се питали защо Учителите са избрали за свой посланик именно такова изпълнено с противоречия и несъвършенства същество. А всъщност отговорът на мистерията се крие в самата мистерия. Съвършени хора едва ли могат да се намерят на тоя свят. И важното не е дали даден индивид има недостатъци, а какви са недостатъците му, какви са качествата и кое е основното.

Неприятните черти в противоречивия характер и в буйния темперамент на Старата дама, както я наричат близките й, ще ни се видят като незначителни подробности, ако ги съпоставим с големите й качества, нещо което дори Олкът, въпреки благородството си, не е успял да стори, вероятно поради педантичната страст да каталогира и най-дребните несъвършенства.

Всички, които са познавали отблизо Е. П. ни говорят с еднаква адмирация за нейното великодушие. За да дадем един малък пример, достатъчно е да споменем, че когато получава нареждане да замине за Америка, тя си купува първокласен билет, а извършва дългото пътуване в най-мизерната класа, т. е. върху палубата под открито небе. Причината е, че преди да се качи на парахода, Елена вижда някаква бедна жена, седнала на кея с двете си дечица. Жената е в пълно отчаяние. Тя трябва да замине при мъжа си в Америка, но мошеници са й продали фалшив билет, на кораба естествено отказват да я приемат и, без всякакви средства, с две деца на ръце, нещастницата се е отпуснала апатично върху плочите на кея в това непознато пристанище, сякаш чака да стане някакво чудо. Чудото идва с Е. П., която просто разменя първокласния си билет с два от най-долната класа и взема жената със себе си.

Това е само дребен случай между много други. Всички средства, които Старата дама получава било от семейството си, било от литературен труд, са предоставяни на Движението, докато самата тя живее винаги притеснено и всякога в нужда.

Елена, както вече споменахме, се отличава с изключителна смелост. Нейният живот напомня фантастична приказка. И просто невероятно е, че една жена, при тогавашните примитивни средства за съобщение, може да обикаля сама по целия свят, да се озовава в най-диви и затънтени местности, да живее сред каубои, скитници и магесници с мрачна слава, да претърпява всевъзможни катастрофи и едва оцеляла пред една заплаха, жизнерадостно да се насочва към следващата.

Трудолюбието на Старата дама е пословично. И Олкът, и Синет, и графиня Вахтмайстер, и Ани Безант ни разказват, как тя пише по 12 часа на ден, често без да си даде труд да се нахрани, как след това до късно вечерта приема посетители, а подир туй спестява и час-два от съня си, за да прегледа руските вестници.

Но понятието трудолюбие едва ли ще ни разкрие много нещо, ако не прибавим към него и думата самовзискателност. Като описва подробно с каква мъка е бил създаван ръкописът на „Разбудената Изида“ страница по страница, Олкът добавя:

„Вече много месеци бяхме работили над тази книга и бяхме завършили към 870 страници, когато една прекрасна вечер тя запита, дали бих се съгласил, за да направя удоволствие на нашия Учител, да започна всичко отначало! Спомням си какъв шок ми причини мисълта, че всички тия седмици на каторжен труд, на психологически бури и на главобол-ни археологически загадки, ще се окажат изтърпени напразно… И все пак, понеже обичта, уважението и признателността ми към този Учител и към всички други, които бяха ми осигурили привилегията да споделя тяхната работа, бяха безгранични, аз се съгласих и ние започнахме всичко отначало.“

Тази самовзискателност подтиква Е. П. да изменя и допълва по няколко пъти всеки параграф, да редактира и преправя чак до последната коректура за голям ужас на печатари-те, тази самовзискателност е чужда на самолюбието и на стремежа към личен успех. Елена не се смята за нищо повече от популяризаторка на едно учение, което не е нейно, тя бърза да предупреди читателя в предговора към всяка своя книга, че само излага идеите, внушени й от Адептите.

Тук стигаме до известни черти на Е. П., изиграли вероятно особено важна роля, за да спре изборът на Учителите именно върху тази жена. Това са нейните психически „странности“, които не са били тайна за никого и които я правят възприемчива за посланията на Адептите, като й дават възможност да „чува“ и да „вижда“ мислите, идващи през хиляди километри разстояние. Тези своеобразни дарования се определят в съответната литература като „медиумични“, едно съвсем неточно название, тъй като психичната дейност на Старата дама е далеч по-богата и качествено различна от тази на медиума.

Но най-ценната и най-важна черта на Е. П. си остава нейната всеотдайност към делото, нейната безрезервна преданост към Учителите, нейната готовност без оглед на усилия, рискове, страдания, да изпълни поставената задача. И Старата дама мъкне по всички краища на света своето инертно болно тяло, превърнало се от помощник в бреме, търпи насмешките и хулите, преглъща горчивината на злополучните обрати, понася заплахите и рисковете, несгодите и самотата, предателството от страна на близки хора, поредните срещи със смъртта („пиша ви от моето смъртно легло…“). Тя намира сили да изтърпи дори най-трудното — мълчанията на Учителите, понеже има моменти, когато те нямат право да се обадят и когато тя сама е длъжна да взема решение и сама — да търси изход. Така, без да свърне встрани от избраната цел, Е. П. минава по дългия път на изпитанието, по пътя на своята жизнена одисея, защото изпитание е целият й неприветен живот, чак до онзи ден на 8 юли 1891 когато напуска умореното си тяло, за да продължи съществуването си в един друг свят, който, по всичко изглежда, не е по-спокоен от нашия.

Хенри Олкът (1832–1907) получава специализацията си в една област, твърде далечна, както на източната философия, така и на свръхестествените явления — агрономията. Той работи с увлечение в тази област, занимава се с научни изследвания, издава една книга и очевидно е решен да посвети целия си живот на земеделските култури, когато избухва гражданската война. Олкът е мобилизиран, а скоро подир туй и натоварен с една трудна задача: възложено му е да проучи тъмната област на военните доставки и да разкрие злоупотребите, за които съществуват известни сигнали. Той успява твърде умело да изпълни мисията си и бива награден с високи отличия. Тази дейност по време на войната изглежда оказва влияние върху по-нататъшните му интереси, защото в следвоенния период отваря адвокатска кантора, осигуряваща му добри доходи.

Въпросният следвоенен период, като всеки друг, си има своите моди, и една от тях е масовото увлечение по спиритизма. Медиумите и мошениците намират широко поле за дейност. Навсякъде се устройват сеанси, призовават се духове на умрели сродници или на прочути исторически личности, а вестниците са пълни с информации за свръхестествените феномени и, разбира се, с мнения „за“ и „против“.