Приказките — също като хората — биват различни. Има битови приказки, в които размахът на въображението е възпрян от рамките на възможното. А има и вълшебни приказки, в които въображението се разгръща свободно, неограничено в своя полет от нищо друго освен от степента на собствената си сила. Макар да твори в областта и на двата жанра, Николай Райнов проявява явно пристрастие към втория. Това се обяснява с индивидуалните му склонности, за които вече споменах. Но това обяснява от своя страна и факта, че приказките на писателя през един доста дълъг период останаха почти напълно забравени.

Догматикът реагира с подчертана подозрителност на всяко явление, което дисхармонира повече или по-малко с възприетите за момента нормативи и схеми. Никаква специфика и никаква историческа обусловеност на явлението не са в състояние да послужат като смекчаващо вината обстоятелство и да разпръснат възникналото подозрение. В съгласие с подобна практика някои хора години наред поддържаха, че приказките, в които действат магични сили или се явяват короновани герои, не могат да бъдат допуснати на бял свят като съвременно четиво. С това, разбира се, подобни „блюстители“ за чистотата на „прогресивната“ идейност практически доказваха не привързаността си към тази идейност, а пълната си неспособност да разберат жанра в цялата сложност на неговата диалектика.

Паметниците на фолклора, в това число и приказките, бездруго носят у себе си елементи на суеверие, на идеен примитивизъм и ограниченост. Наличието на подобни елементи е било исторически неизбежно. Говорейки за народната поезия на някогашните революции, Енгелс пише, че „за да въздейства на масите, тя е трябвало да отразява и предразсъдъците на масите от това време. Оттук — религиозните глупости даже у чартистите.“ И все пак въпреки елементите на религиозност тази поезия е действала за времето си революционно, нещо повече — това е била единствено възможната форма на революционност за дадения исторически момент. Или както посочва Енгелс: „Марсилеза“ на селската война е бил химнът „Господ е наша крепост“1.

Погледнати от подобна гледна точка, редица външно съвсем примитивни елементи на народната приказка добиват един далеч по-сложен смисъл. Делвите със злато и дисагите с жълтици, които твърде често са възнаграждение за проявената доброта или смелост, не са проекция на едно спотаено користолюбие, а са символ на придобито могъщество. Овладяването на магични предмети и магични сили не е просто израз на суеверни заблуди, но и проява на безсмъртния човешки стремеж към покоряване на тъмните природни стихии. Епилогът с придобиване на царства или венчаване с царски дъщери не е монархически блян, а единствено възможна за историческия момент символизация на върховния успех. Без да си затваряме очите пред известни елементи на ограниченост в тоя магично-приказен реквизит, ние не можем да не усетим и цялата своеобразна поезия на тия образи, олицетворяващи пламенната мечта на народа за щастие. Вълшебната приказка цели да накара селянина „да забрави своя тягостен труд… да превърне работилницата на занаятчията и жалкия таван на измъчения калфа в свят на поезията, в златен дворец, а неговата едра хубавица да представи във вид на дивно прекрасна принцеса“.2 Тия думи на Енгелс са точен отговор на догматиците, които се опитват да говорят от негово име.

Неуместно и безплодно е да се умува по това, дали „битовата“, или „вълшебната“ приказка стои по-високо в своето художествено и възпитателно въздействие. Тия два жанра не могат да се противопоставят един на друг, както не ги е противопоставял самият народен творец, който не само свободно е минавал от единия жанр в другия, но често направо е сливал двата жанра, без да мисли по това, колко много ще затрудни с тия си своеволия класификаторската дейност на бъдещите изследвачи. Реалистично-трезвото виждане си има своите неоценими предимства, но романтичният порив на мечтите си има свое обаяние и тия два похвата — макар и твърде различни — са напълно съвместими, за което свидетелстват не само приказките, но и произведенията на майстори като Дикенс, Юго, Гогол, Горки.

И все пак поривът на народа към едно, макар и въображаемо, задоволяване на най-пламенните мечти стига до върховния си патетизъм тъкмо в магичната приказка. Тук творческата фантазия прехвърля границите на битовото фабулиране около „надхитряния“ и „изобличения“ и се насочва към щурмуване на очевидно непреодолими препятствия, олицетворени в омагьосани замъци и царства, в жестоки и могъщи властелини, в змейове и всесилни духове. Героят — все едно дали това е малкият брат, или бедняшкият син, или „гпупакът“, или младият княз — в епизодите на завръзката изглежда обикновено безнадеждно слаб за осъществяване на невъзможното. Понякога той успява да придобие едно магично оръжие или един летящ кон, но заедно с това отгоре му падат и редица „забрани“: да не говори, да не се обръща назад, да не върши това или онова. Ние сме убедени или трябва да бъдем убедени, че въпреки придобитите магични пособия героят отива към собствената си гибел.

А после, когато драматизмът е достигнал крайния си предел, изведнъж настъпва мигът на чудото: наместо вероятната гибел идва невъзможната победа. И дори ако се стигне до гибел, юнакът оживява. И дори ако пред него се издигне второ, по-страшно препятствие, той наново побеждава. И дори ако след второто препятствие следва трето, още по-страшно — победата пак е постигната. Нека царе и магесници, вещици и зли духове да нареждат цели броеници от трудности, изискващи подвиг след подвиг. Юнакът е тук тъкмо затова и той върви отново и отново все тъй непоколебим през всички ужаси към победата, окрилян от вярата, която му е вдъхнал онзи, който го е създал.

Ако митологията е едно суеверно обяснение на света и на неумолимите му закони, то приказката е едно изпълнено с оптимизъм, макар и въображаемо, тържество над тия закони. В библейската легенда добрият Авел бива убит от брат си Каин. Но малкият брат в приказката никога не може да бъде убит. Съгласно митологията тираничният Зевс приковава благородния Прометей и праща орлите да ръфат месата му. Но ако народният творец беше създал приказка на тая тема, той би я довел бездруго до такъв край, при който самият Прометей да тържествува над прикования Зевс. Защото в областта на приказката народът сякаш си отмъщава за всички мъки и неправди, изтърпени в реалния живот, като смирява слепите сили на природата и отменя вълчите закони на господарите, за да ги замени със законите на своята правда и на своя морал.

Тъкмо това ликуващо звучене на вярата в победата на доброто и справедливото, тъкмо това поетично преклонение пред човека на действието, на благородния риск, на подвига увлича Николай Райнов в разработката на магичните приказки. Но увлечението, което писателят изпитва в работата си над тия приказки, се дължи и на подчертаната мажорност на образната им тъкан. Фантастиката и блясъкът на багрите тук достигат пределната си сила. Разнообразието на приказните елементи в композиция, интрига, декор и магичен реквизит може да се мери по богатство с най-добрите образци на чуждестранния фолклор. Особено разточителна става тази пищност в някои от най-авторските по стил приказки и преди всичко в „Княз и чума“, която в туй отношение представлява своеобразна и почти изчерпателна антология на вълшебствата. Но тая монументална по замисъл приказка е интересна и в значително по-сложната си концепция за героя и героизма. Увлечен неусетно в една съвсем непозната за него действителност, услужващ, без да ще, в едни или други моменти на различни герои, князът преодолява решително и препятствията, и собствените си страхове, за да стигне на края до мъчителното съмнение в справедливостта на извършеното. Независимо от щастливия край, който ни напомня, че всичко разказано е измислица, ние затваряме приказката с мисълта, че голямото и важното се крие не в самоцелния подвиг и не в увлекателното само по себе си приключение, а в осъзнаване смисъла на постъпката, предусетена с всичките си последици.