Младежкото е само в гласа му. Останалото е доста амортизирано и все пак нелишено от известно достойнство. Димов говори, като ту сключва ръце пред себе си, ту ги разперва, ту вдига десница, сякаш ми поднася нещо, ту сочи изобличително с пръст. Погледът му миньорно погасва или наново светва екзалтирано, а от мършавата, загърната в тъмносин халат фигура се носи лек дъх на мъжки одеколон. Одеколон, не розово масло.

— И все пак истината е възтържествувала — произнасям философски по някое време, за да прекратя монолога.

— Истината не е абстрактна величина — отвръща сухо домакинът. — Тя е в хората. Казват, че истината била упорито нещо, но това е само когато хората, дето я носят, са достатъчно упорити. Трябваше да издържам на натиска цяла година, ден подир ден, месец след месец…

И отново тръгва.

Слушам търпеливо, а сетне, издебнал удобната пауза, подхвърлям:

— А не е ли неприятно да имаме за съсед човек от МВР?

Димов ме стрелва с острия си поглед. И тоя си мисли, че го будалкам.

— Бивш! — уточнява късо той.

Подир което добавя:

— В наше време малко хора имат привилегията да си избират съседите.

Дошъл е моментът да мина към конкретната задача. Рицарят на печалния образ търпеливо ме изслушва, сетне произнася някак уморено:

— Аз не съм човекът, който ви е нужен бе, Павлов!

— Как „не сте“?

— Ами не съм. Намерете си по-образцов комунист.

— Кой например? Несторов?

— Ами дори и Несторов. За него и за тия като него е съвсем лесно да бъдат образцови. Защото те са образцови според кройката, която сами са измислили. Обявили са себе си за еталон и всички свои черти са ги включили като добродетели в моралния кодекс.

— Нима вие не отговаряте на моралния кодекс?

— Във всеки случай — не на техния. Отде знаете, че туй, дето е за тях качество, не е за мене недостатък? Те искат да бъдем сурови, разбирай безсърдечни, непоколебими, сиреч свободни от съмнения, устойчиви, тоест неподлежащи на развитие и прочее. А аз не съм нито суров, нито непоколебим, нито устойчив… Така че с какво бих могъл да ви бъда полезен?

Подобно свенливо отдръпване от негова страна предполага съответно настъпателно ухажване — от моя. Тъй че налага се да го поухажвам, додето най-сетне изтръгна едно колебливо съгласие.

Както често става с нас, хората, отпуската ми е вече към края си, когато установявам, че не съм я използувал. Дори не съм излизал от къщи, ако не се смятат краткотрайните прескачания до фурната и бакалницата в дните, когато чистачката идва да ми досажда.

Не че съвсем не спортувам, но се ограничавам главно с туризма, като правя обичайната си екскурзия от стена до стена и обратно. От стена до стена — точно дванайсет крачки, стаята е достатъчно голяма, а екскурзията може да трае по желание цели часове.

Един глух полумрак е това огледало, монтирано върху саждивата стена, като прозорец към онзи отвъден свят, смътен и сив, в който се случва да надзърнеш насън. Съвсем безлюден свят. Само понякога, додето обхождам безсмислено стаята, забелязвам, че там се е появил някакъв висок мъж, който ми е така познат и в същото време тъй неприятен, та изпитвам неясното подозрение, че това съм аз. Но аз или не, в момента не ми е нужен компаньон, тъй че му обръщам гръб и продължавам към другата стена на стаята.

Тази амалгама, разядена вече от киселината на времето, сякаш киселината е започнала да разяжда и собствената ти фигура, сякаш пълзи все по-навътре в тебе, за да те изличи завинаги. Времето, което яде образите, което поглъща образите, както поглъща всичко.

Тая черна дупка — времето.

В началото ми минаваше мисълта да замина някъде — не на морски или планински курорт, пази боже — а да се забия нанейде без посока, малко ли има запустели села, и да прекарам в лежане из буренака в някой двор. После реших, че ако е за лежане, по-удобно място от леглото си едва ли ще намериш, а ако е за природа, каква по-разкошна природа от този орех, който почти влиза в стаята ти.

Но сега в края на отпуската отегчението, изглежда, почва да си показва рогата и ето че в тоя късен следобед изведнъж ме осенява идеята да се разтъпча до булеварда и да изпия една чаша концентрат, колкото да си припомня вкуса му.

Обличам бялата риза и новия сив костюм и дори слагам тъмночервената плетена вратовръзка, въпреки че августовската температура не предразполага към вратовръзки. Обаче когато дори хапльовците като Янков почват да се мъкнат в джинси, това неизбежно създава отвращение към развлеченото облекло.

На терасата пред „София“ има една-две свободни маси, но аз ги подминавам, защото нямам вкус към тия светски пилета, накацали тук, сякаш казват, вижте кои сме и какви сме ние, дето сме свикнали да ходим в „София“. Тъй че подминавам птичарника и спирам на ъгъла пред онова заведение, което толкова пъти сменяше фирмата си, та вече и управителят му не знае как се казва. Чистият разум ми внушава, че в това време най-добре е човек да седне навън, обаче аз от уважение към Кант решавам да направя известна критика на чистия разум, влизам в заведението и се настанявам до витрината.

Днес, изглежда, съм настроен почитателно, защото си поръчвам сто грама водка от уважение и към един друг мислител, моя приятел Петко. Външно поне Петко беше цар на безразличието и в редките мигове, когато нарушаваше безразличието, за да се насочи към алкохола, пиеше само водка, което също бе своеобразен израз на безразличие. Когато веднаж поисках да разбера на какво се дължи привързаността му към водката, той вдигна с два пръста чашата, сякаш правеше нагледен експеримент, и обясни:

— Няма отличителни белези. Без вкус, без цвят, без миризма.

— Е, не е без вкус и миризма.

— Спирт. Като се наливаш със спирт, поне да знаеш, че е спирт. Че взимаш упойка, а не вкусваш деликатес.

А после Петко изчезна. Беше доста загадъчен екземпляр, затуй естествено бе и изчезването му да е загадъчно. Потъна сякаш под земята. Подозирам, че ония хулигани са го пребили в някой тъмен ъгъл, но може и да е още жив. Макар че ако беше жив, все трябвайте да се чуе нещо за него.

Привикнал съм да изпивам стоте грама на четири глътки. Четири глътки и три равни паузи, без да смятам чакането на сервитьорката преди и след сеанса — това ти дава достатъчно време да позяпаш през витрината на заведението, колкото да възстановиш контакта със света.

Светът е летен и ваканционен. На площада около паметника се въртят групички туристи, пръскат се, за да разгледат историческата забележителност, или се скупчват, за да бъдат увековечени от снимката на фотографа. Колкото до минувачите край витрината, те са главно две категории — младежта, която едва се тътри, понеже е тръгнала да се разхожда, и сериозните граждани, които бързат, понеже ги чакат последните покупки, последният автобус и прибирането в някоя първа или втора „Младост“.

Скучен свят. Гледам го разсеяно и с известна носталгия си спомням времето, когато годините ми бяха двойно по-малко, а улицата беше изпълнена с жени. Цяло едно човечество от жени и сред тях един-единствен мъж — сиреч аз. Понякога жените бяха до една грозни, а друг път предлагаха изобилие от изкушения — всичко зависеше от туй, дали заранта съм станал със задника напред, или по нормалния начин.

Скучен свят наистина, но поносим, при условие че го наблюдаваш през невидимата преграда на витрината. Едно разсъждение, което ще бъде сметнато за възмутително от привържениците на човешкото общуване. Да, общуването, какво неоценимо съкровище. Блъскаме се и се разминаваме по улицата, разменяме си грубости по опашките и едва се търпим на работните места. Е, остава, разбира се, семейният кръг и ходенето по гости. В случай че имаш семеен кръг и че обичаш сплетни.

Уреждам сметката, изпивам последната глътка и с това приключвам скромната панихида в памет на изчезналия приятел. Единственият ми приятел. После ставам и излизам на площада. Една необмислена привързаност, в резултат на която се сблъсквам с Беба.