Той отново ме погледна и аз едва сега си дадох сметка, че още не съм казал нито дума и че възпитанието все пак изисква да кажа нещо.

— Може и да почна… — промърморих неуверено.

— А! Това вече е друго — кимна редакторът, доволен, че му поднасям възможността да се отърве от мене.

Той стана, прекоси с три крачки цялото помещение и отвори вратата към килера, дето седеше секретарката:

— Мария, провери, моля те, дали Гаврилов е в студията.

Тъй че пет минути по-късно вече крачех към Студията за документални филми и към споменатия Гаврилов. Пътят до студията бе дълъг и ако времето бе много горещо или много студено, вероятно бих се отказал да го измина. Но не беше нито горещо, нито студено, а прохладно и есенният ветрец ми действаше като ободрително питие подир оная стая с тютюневия дим и с дъха на бръснарски одеколон и аз си казах защо пък да не се разходя и поех към документалистиката, от която всъщност не очаквах нищо.

Тя също не ме очакваше.

— Вие сте вторият, който ми праща днес нашият общ приятел — въздъхна с досада Гаврилов, когато му обясних откъде идвам. — А той знае отлично, че не сме готови с плана.

Не бях успял дори да седна и понечих да си тръгна, тъй както бях дошъл, но човекът зад бюрото със същия този израз на досада ми направи знак да остана:

— Седнете де… Щом сте дошли…

Защо пък да не седна. Тук поне не вонеше да бръснарски салон.

— Ние имаме доста теми. Значи трябват ни автори. Само че, както ви казах, планът още не е уточнен. Вие май сте по строителната тематика?

Кимнах, макар да не бях много уверен, че съм по строителната тематика.

— Ще ви намеря нещо. Но не сега. Най-първо трябва да се одобри планът.

Кимнах повторно и понечих да стана. Той отново ми отправи своя отегчен жест: чакайте.

— Преди да ви възложа нещо самостоятелно, налага се да проверим възможностите ви. Предлагам за начало една колективна работа. Съавторът ви, ако не се лъжа, е нейде оттатък по стаите.

И преди да кажа да или не, Гаврилов нареди на секретарката да ме свърже с въпросния съавтор. Намерихме го в една празна канцелария, захапал цигара и втренчен навъсено в следобедния вестник.

— Ще получа ли аванс? — запита той секретарката.

— Аванс няма да ви дадат, преди да представите ръкописа — отвърна тя. И добави: — Дават ви подкрепление.

Едва при тия думи той ме погледна разсеяно, после отмести очи към тазовия корпус на отдалечаващата се жена и промърмори:

— И ти си една…

— Каква съм? — обърна се секретарката.

— Чела ли си Кафка?

— Не чета Кафка.

— Обратното би ме учудило — кимна той почти доволно. — И защо трябва да го четеш, когато у вас е също като у Кафка. Можеш да се блъскаш от инстанция на инстанция, докато ти побелее косата…

Но жената, изглежда, бе свикнала с реакциите му, защото без повече да слуша, продължи към изхода.

— Имате ли някакви идеи? — запита непознатият, когато останахме сами.

— Не знам изобщо за какво се касае.

Той не обърна внимание на отговора ми, а рече сякаш на себе си:

— Свикнал съм да карам с малко… Обаче тия бюрократи слагат знак на равенство между малко и нищо. Все пак за стаята трябва да се плаща, дори когато я делиш с друг човек. И чорбата в закусвалнята, колкото да е безвкусна, струва пари.

После отново се сети за присъствието ми:

— А вие чели ли сте Кафка?

— Боя се, че не съм.

— К’во има да се боите! Аз също не съм го чел. Бедата ми, знаете, е, че не мога да чета. Ако е боклук, к’во да го чета? А ако е нещо умно, още първия пасаж ме кара да се замисля. Замислям се и забравям книгата.

Аз също се бях замислил, колкото да стигна до убеждението, че с тоя откачалник нищо няма да излезе. Той обаче веднага улови мисълта ми. По-късно разбрах, че това е просто негова дарба да улавя мисълта ти, в случай че изобщо ти обръща внимание.

— Значи не знаете дори за какво се касае?

— Нямам понятие.

— Е, добре: касае за никотина. За вредата от никотина. Изобщо трябва да се направи филм срещу пушенето, за да изкараме някой лев за цигари.

При тия думи той пусна угарката на пода и небрежно я стъпка. Сетне отново вдигна очи:

— Е?… Сега родиха ли ви се идеи?

— Нямам никакви познания по въздържателното дело.

— Аз също. Нещо повече: въздържателното дело и аз не се траем взаимно. Но това не ми пречи да имам идеи. Милион идеи.

Подир което непознатият си позволи да запита дали след като ми липсват идеи, разполагам поне отчасти с онова нещо, което липсваше на самия него. Осведомих го, че имам двайсет лева, сума, която той прецени като напълно достатъчна, за да пренесем разговора на друг терен.

Бе започнало да се мръква, когато се озовахме в кръчмата на „Дондуков“. В заведението бе шумно ч най-вече здравата задимено и това даде повод на моя съавтор още след първите две водки да мине на темата:

— Виждате ли, всичко живо пуши. Някои дърпат по два пъти едно след друго, за да хване двоен дикиш. Други път тъй го поемат, че да стигне чак до петите им. Пушат и тук, и по улиците, и в градините, дето са излезли да подишат чист въздух. Хора, които пушат — един, втори, трети, жени и мъже, момичета и момчета, даже деца из дворовете — ето ви серия от кадри, които трябва да залеят зрителя.

Съавторът ми вдигна ръка към сервитьора, в смисъл на „още две от същото“, смукна от цигарата и поясни:

— В киното всичко трябва да се казва с картини. Така, с картини, вие внушавате на човека от залата, че много хора пушат. А по колко цигари пушат? Също много. Страшно много. Само че и това трябва да се покаже в картини. Как?

Той ме погледна, като даваше вид, че чака отговор.

Сервитьорът донесе водките. Преди да посегне към своята, съавторът ми пое от пакетчето една цигара и ми я показа:

— Колко е дълга?

— Вероятно към шест сантиметра…

— Точно седем. Мерил съм я. А каква е дневната порция на един пушач?

— Аз пуша към трийсет.

— Добре. Трийсет по седем сантиметра, умножено по трийсет дена, а после по дванайсет месеца, а после по трийсет години… Давате ли си сметка какво представлява това в линейни метри? Направете тая проста сметка на зрителя. Нека тя става в движение, нека се движи влак, нека летят срещу нас релсите, додето вие пресмятате метрите и километрите на тая фантастично дълга цигара, която пушачът изпушва за трийсет години…

При тия думи той запали своята от догарящия фас, смачка го на пода и отпи с мрачно изражение едра глътка водка.

— А количеството като обем? Дайте машината как изхвърля цигарите пакетче след пакетче. Дайте пакетчетата как се опаковат в кашони, дайте кашоните как се трупат един върху друг, все по-високо и по-високо — цяла планина от кашони, един милион цигари — дажбата на средния пушач за трийсет години.

Той ме погледна все тъй мрачен и пусна следващия си въпрос:

— А цената на това удоволствие? Един москвич плюс цяло домашно обзавеждане. Покажете я тази цена в предмети. Това влияе на еснафа. Нека се видят всички тия хубави неща, които пушачът превръща в дим. А другата цена? Запитайте за нея лекаря специалист. Едно малко интервю за белодробния рак…

Той отпи още глътка и ненадейно запита:

— Вие лично защо пушите?

— Ами… — запънах се.

— Не знаете, нали? Не сте мислили по въпроса. Не сте готови с отговора. Покажете, че същото е положението и с всеки един от тия глупаци, дето пушат наоколо. Едно импровизирано интервю по улиците, на гарата, където и да е. Защо пушите? — Откъде да знам… Защото и другите пушат — казва един. Доставя ли ви удоволствие пушенето? — Не, обаче непушенето ме измъчва — отвръща друг. Какво ви донесе тютюнът? — Бронхиална астма — признава трети.

Съавторът ми продължи да излива идеите си чак до четвъртата водка:

— Хората са свикнали да маркират акуратно опасностите: Двоен завой… Високо напрежение… Огнеопасно… А цигарите се рекламират. Покажете поток от пъстри западни реклами с хубавици, които, примижали от наслада, са захапали своята пал-мал и с мъжаги в каубойски дрехи, пушещи своите уинстън. А сетне покажете как трябва да бъде всъщност: един пакет цигари и върху него надпис „Внимание, отрова!“