Сега, както е застанала в стаята под светлината на малкия бял абажур, мога по-добре да я разгледам.

Колкото до абажура, той ми е наследство от Жорж и представлява вероятно част от плювалник, задигната от някое учреждение. Би следвало отдавна да го заменя с нещо по-прилично, но Жорж е пропуснал да ми вземе пари за плювалника, значи касае се до подарък, а подаръците трябва да се уважават.

Жената е импозантна и жалка едновременно, доколкото тия две понятия биха могли да се съчетаят. Импозантна с физиката си и жалка с навлажнената лятна рокля, с неловката поза и унилото изражение на лицето.

— Седнете де.

Тя поглежда колебливо предложения стол и също тъй колебливо сяда. Столът изскърцва леко, но не се разпада. Бих й предложил другия, обаче той е още по-ненадежден. Тъй че го запазвам за себе си.

„Говорете де!“ Непознатата обаче явно е притеснена, та предпочитам да изразя поканата не с думи, а с цигари, като й предлагам пакета.

— Бях решила да не пуша — промърморва тя, като взема една цигара.

„За да не отслабнете прекалено“ — довършвам на ума си и учтиво щраквам запалката.

Не бих казал, че е дебела като майка ми, но чак пък да не пуши.

— За мене напоследък и цигарите са лукс — пояснява апатично жената, след като дръпва надълбоко порция дим. — За квартира да не говорим. А на всичко отгоре той ме изгони.

— Кой ви изгони?

— Димов.

— А какво ви е длъжен Димов?

— Нищо. Освен че ми е баща.

— Доколкото знам, той няма деца — произнасям след къса пауза.

— И това е вярно — съгласява се тя. — Искам да кажа, че историята е малко объркана…

— Само „малко“?

— Вие навярно знаете, че е бил в затвора. И аз съм се родила точно по това време. И точно по това време майка ми се е отказала от него и е получила развод. И аз изобщо не съм го виждала, нито той — мене.

— Обаче все пак е знаел за вас.

— Знаеше, но както виждате, ме изгони.

Нова пауза. Колкото да запитам наум: добре де, а какво търся аз в цялата тази история?

— Груба постъпка — признавам. — И не съвсем необяснима. След като четвърт век не сте го потърсили…

— Повече от четвърт век — поправя ме тя в пристъп на откровеност. — Но аз дори не съм подозирала, че е тук, в тоя град… Казваха ми, че бил изчезнал в провинцията, че бил умрял. Мислех си, че наистина е умрял, иначе нали все някой път щеше да ме потърси…

— Такова правило няма… — промърморвам. — А как открихте, че е жив?

— Ами по вестника. Съвсем случайно ми попадна един стар брой от вашия вестник с негова статия…

— Интервю.

— Не знам какво е, обаче прочетох името му: Радко Димов. А Радко Димов все пак не е Иван Драганов. И веднага дойдох в редакцията. Не ме ли видяхте?

— Не си спомням — признавам, като се сещам, че това трябва да е била жената, дето се мъкнеше с Янков. — Макар че що се отнася до ръста, не сте от незабележимите.

— И случайно разбрах от разговора ви, че отивате на концерт. А като дойдох тук и научих, че Димов го няма, рекох си: и тъй, и тъй се чудя какво да правя, ами да отида до „България“, може би оня журналист ще ми помогне. И понеже имам познати, вредиха ме на последния ред и щом видях, че мястото до вас е празно, рекох си: това е добър знак, и след почивката се преместих, а вие взехте, та ме наругахте.

Тя дори не си дава сметка, че тъкмо това й е късметът, дето съм я скастрил. Ако не я бях скастрил, нямаше да се чувствувам гузен. А ако не се чувствувах малко гузен, едва ли бих я пуснал тук да ми досажда.

— Виноват! — избъбрям. — Но да оставим миналото. Сега какво чакате от мене? Да говоря с Димов?

— В никакъв случай! — тя едва не подскача на стола си.

Нямам нищо против да подскача. Само се боя, че столът едва ли ще издържи.

— Тогава какво?

Жената мълчи сконфузено, сякаш се мъчи да набере кураж.

— Бих ви помолила… да ме оставите да преспя у вас.

— А! — произнасям с почти естествена изненада.

— Няма да ви преча — обяснява тя бързо, като че се бои да не я изпреваря с отказа си. — И ще остана само за ден-два.

— Но аз не ви познавам… Вие не ме познавате… И къде искате да ви сложа, на главата си ли?

— Където и да е Навънка нали има някакво антре.

— Какво антре? То е потънало в мръсотия, задръстено със стари мебели…

— Тъкмо ще почистя, за да ви се изплатя — забелязва непознатата, сякаш всичко вече е решено.

После ме поглежда бегло и навярно прочита по лицето ми, че още нищо не е решено.

— Ужасно положение и за вас, и за мене-признава тя. — Но разберете, че нямам избор. Трябва да остана на улицата, направо на улицата, в тоя дъжд…

Въздъхвам мъченически, защото почвам да долавям как се размеквам, и то тъкмо в мига, когато си повтарям: не бива да се размекваш, внимавай, не бива да се размекваш! Сетне ставам, правя няколко крачки и отварям вратата на килерчето, към която жената на няколко пъти вече поглежда.

— Вижте — казвам, — тук има нещо като килер, само не знам доколко е чист. Оттатък се въргаля една пружина. Ако тая мизерия ви устройва…

— Всичко ме устройва — обявява бързо жената.

— … И ако миризмата на рози не ви дразни…

— Рози ли? — поглежда ме тя с недоумение.

— Предишният квартирант бе убеден, че в тоя килер мирише на рози. Но това е въпрос на мнение.

Тя е станала и също се е приближила до килера, сякаш за да провери версията за розите. Едрото й тяло е на две педи от мен и аз усещам, че това е за нея невралгичният момент. Очакването да си поискам наема в натура. Не знам с какво е изпълнено това очакване — с неловкост или примирение, но усещам тая напрегнатост на очакването.

— Ще ви пренеса пружината и ще лягам — уведомявам я. — А вие вземете ония одеяла и се настанявайте. И ако утре ще ползувате банята, направете го преди девет, защото после идва моят ред.

Виждам, че прозата ми се посреща с признателност. По лицето й съвсем ясно е изписано облекчение, съпроводено с лек нюанс на недоумение, а може би и с нотка на накърнено самолюбие. Хубаво е, че този тип не ти досажда, но чак пък толкова да не ти обръща внимание…

Да се благодариш, че съм женомразец, казвам си, когато тя най-сетне се озовава в килера, а аз — в леглото. Такъв съм, какво да правя — повтарям си, докато заспивам. А сетне неусетно се унасям и, представете си, при цялото си женомразие почвам да сънувам Беба.

Вероятно малко съм подранил, защото се налага да звъня двукратно, пък дори и след туй вратата не се отваря, а се чува неприязнен женски глас:

— Кой е?

— Същият.

Вратата се открехва едва-едва, колкото да се промъкне една котка.

— Влизай и затваряй!

Изпълнявам нареждането и се озовавам в облицованото с полирани плоскости антре. Венера излиза от вълните, сиреч Беба — от банята. Даже две Бе-би, ако броим и тая в голямото огледало. Като всяка Венера и тази е гола. Гола и мокра.

— Възпитаните хора идват точно на минутата — мърмори тя недоволно. — Накара ме да изляза от ваната.

— Нищо не ти пречи да влезеш отново — забелязвам, като хвърлям шлифера на закачалката и преминавам в хола.

Жената вероятно е последвала съвета ми, защото десетина минути съм оставен сам на себе си между бледосините вносни тапети и бледосинята вносна дамаска на мебелите. За Беба точността не е въпрос на възпитание, а на удобство. Царица на удобствата. Знае отнапред работната си програма за седмицата и, по-точно часовете за покера, за фризьорката, маникюристката и шивачката. Предварително е планирала кой кога ще я посети и дори да става дума за финансови операции, не търпи нарушения в разписанието.

— Идвам по бърза работа, пари ти нося, а ти даже не благоволяваш да отваряш! — сърдеше се веднаж Жорж.

— Няма какво да ми идваш, щом не съм те викала — бе отвърнала невъзмутимо дамата, и то едва след като бе обявила, че прави блинд.

Жена с характер и с онова чувство за ред, дето тъй го обичам още от ранно детство.