— А по-добре ли ще бъде, ако взема тия сериозни неща на сериозно? — запитвам, като му хвърлям бегъл поглед от долна гледна точка.

— Отговорете си сам — отвръща сухо Димов.

— Това е една от малкото работи, които вече съм успял да свърша. И знаете ли до какъв извод се добрах?

Той не отговаря, като чака с примирението на стоик следващата ми гавра.

— Стана ми ясно, че тъкмо това ще бъде катастрофата: да повярвам в тия принципи и норми, в които всички гласно се кълнем, за да можем тихомълком да ги нарушаваме. Или смятате, че двойното счетоводство също влиза в житейската мъдрост?

— Ако един човек нарушава добрия принцип, това говори зле не за принципа, а за човека — отвръща все тъй сухо домакинът.

— Да, но ако става дума не за отделен човек, а за цял легион, мисля, че нещата се променят.

— Защо да се променят? — запитва неохотно Димов.

— Защото това ще означава, че вашият добър принцип е само един книжен принцип.

— Ами постъпвайте така, че да не бъде книжен. Потвърдете го с личното си поведение… вместо да стоите със скръстени ръце и да чакате други да го потвърждават.

„Постъпвайте като мен“, може би се готви да каже, но само добавя:

— Ако всички престанем да си измиваме ръцете с другите, тогава тия другите просто ще изчезнат.

— Хубава програма — кимам. — Обаче на думи. Изобщо, книжна. Също като добрите принципи.

До тоя момент той е избягвал да ме гледа, сякаш самото ми лице му разваля настроението, но сега кафявите блестящи очи най-сетне откриват присъствието ми.

— Нима не сте срещнали дори един човек, който поне отчасти да съблюдава тия принципи?

„Никой освен вас“, мисля да кажа, само че в момента не е желателно да го ядосвам.

— Нима баща ви не ги е съблюдавал? — настоява Димов.

— В общи линии караше по закон божи — признавам. — Мисля, че причината за това бе известна инертност и липса на въображение. И все пак и той на стари години заряза майка ми и тръгна с друга, по-млада.

— Не съм чул това.

— Сега го чухте.

— И какво, като съм го чул? — трепва отново домакинът. — Някой ще ви каже нещо подобно и за мене. Аз също съм разведен. И не смятам, че трябва да се червя за това. Човек не може да дава оценка за една постъпка, без да познава причините. Предполагам, че вие ги познавате, щом се наемате да съдите баща си.

— Да го съдя ли? Опазил ме бог — измърморвам, като ставам.

И решил, че сега е моментът, казвам без връзка:

— Значи официално Елисавета ще живее при вас…

— Какво значи официално? — наежват се ъгловатите вежди. — Не виждате ли, че дори да искам, няма къде да я приема. Все пак това не е дете, а коскоджамити жена!

— Става дума за пред милицията — обяснявам. — В случай че направят проверка.

— Не обичам да имам работа с милицията — из-бъбря старикът.

Но досетил се, че в случая се касае не за него, а за дъщеря му, маха отегчено с мършавата си ръка:

— Правете, каквото знаете.

Да съдя баща си ли? Опазил ме бог.

Във всеки случай, ако понякога ми се е случвало да го съдя мислено, това съвсем не е било заради тая глупава сърдечна злополука, каквато може да сполети само един дъртак. Злополуката по-скоро ме учудваше. Чудех се не че е кръшнал, а че щом е бил способен да кръшне, го е направил едва сега. Защото за един мъж, стигнал до откритието, че жената има някакво примамливо полово своеобразие, майка ми би трябвало да изглежда съвсем отрицателна величина.

И ако до тоя момент не допусках, че баща ми се вълнува от женския въпрос, то бе именно поради спокойствието, с което бе понасял участта си. Участта да съжителствува с едно същество, лишено от всякакъв женски чар, но затуй пък щедро надарено с излишни килограми.

Аз, разбира се, я обичах по своему, в смисъл че не ме отвращаваше. За мене това бе съвсем нормално, понеже ми беше майка. От първия си ден съм се притискал до гръдта й като до удобна възглавница. А че възглавницата бе от извънредно голям формат — какво значение. Страдаше от разстройство на метаболизма или нещо от тоя род и тлъстините бяха голямото й бреме. Като се прибави към това и изключителната развлеченост, с която се обличаше вкъщи — тя прекарваше дните си главно вкъщи, — и като се приключи с дъха на пот — тя обикновено плуваше в пот, — примесена с всички тия кухненски миризми, веещи от безформената й снага, характеристиката на нейната женственост ще бъде пълна.

За тия неща се сетих едва когато научих за грехопадението на баща си. Не че преди не бях ги забелязвал. „Ама и нашият има едно око — вижда всеки кусур“, както казваше мама. Само че по-рано те не бяха ме занимавали. А сега, след грехопадението, се опитах да си обясня причината, опитах се да огледам майка си не през моето отношение, а през бащиното и мисля, че го разбрах. Някой снажен женски крак в найлонов чорап, някоя безсрамна усмивка на щедро начервени устни, колко му трябва на един мъж в критичната възраст, за да използва, докато още е време, своя пръв и последен шанс да рухне в бездната на порока. Това тъй ужасно според пуританите и тъй опияняващо според възрастните мъже падение.

Да, мисля, че го разбрах. И дори тайно го оправдах.

Не помня как и кога точно вкъщи проникна вестта за грехопадението на стария, но трябва да бе някъде около празниците, защото мама бе казала:

— Баща ти ни поднесе хубав новогодишен подарък.

Тая реплика всъщност бе не встъпление, а епилог, обаче до този момент новината бе скривана от мене. Предполагам, че съдбата бе използувала за пощальон съседката Цеца. Отпърво майка ми бе отказала категорично да приеме гадната клюка за истина. Сетне се бе убедила, че гадната клюка и истината правят едно. Бе страдала мълчаливо ден или два, а после с присъщото си добродушие се бе приготвила да прости на грешника. Но тук ненадейно се бе обадил гласът на поруганата правда чрез устата на Цеца и на леля ми:

— Как ще простиш ма! — бе възкликнала Цеца. — Такива неща не се прощават.

— Накарай го поне да се разкае! Да пълзи за прошка в краката ти! — добавила бе леля. — Иначе утре ще повтори.

Изобщо здраво я бяха напомпали. Разбрах го, когато една вечер след прибирането на стария оттатък избухна скандал. Отначало само си говореха и аз не давах ухо. Сетне обаче тонът на майка ми непривично се повиши;.

— На тая възраст!… Женено магаре! И дърто, на всичко отгоре!

Баща ми опитваше нещо да я уговаря, но майка ми неумолимо засилваше ритъма. Пискливите тонове нарастваха:

— Няма к’во да ми обясняваш! Върви при нея! Поне детето да не бере срама ти!

Детето, сиреч аз, бе вече двайсетгодишен дангалак, който без особен срам се вслушваше в кавгата, носеща се от хола, додето тя не приключи с финалния трясък на пътната врата. И едва тогава, когато надзърнах оттатък, майка ми произнесе паметната фраза:

— Баща ти ни поднесе хубав новогодишен подарък!

— Какъв подарък? — запитах невинно.

— Ами тръгнал е с някаква…

— Не е възможно — рекох. — Ти, както винаги, го ласкаеш.

Предполагам, че грешката на майка ми бе именно този скандал. И онази, другата, веднага се възползува от погрешния ход, като прибра окончателно бездомника. И окончателно го впримчи.

Всъщност той направи един последен опит. Една истинска саможертва, защото вероятно мисълта да се върне при майка ми не го блазнеше особено. Но той бе прекарал цял живот като човек на дълга и нищо чудно, че все пак събра кураж да се покаже и тоя път верен на дълга.

Така че цъфна повторно. И то навръх Бъдни вечер. С два големи пакета под двете мишници. В единия бе завита пуйка. Пуйката я видях, защото вестникът се бе прокъсал, но в другата хартия така и не можах да разбера какво е завито. Защото майка ми дори не го пусна да влезе. Решила да съблюдава точно инструкциите на Цеца и на леля ми, тя го изгони навън заедно с пуйката и с втория мистериозен пакет. И това бе последната й грешка. Фаталната.

Както винаги, за всичко бяха виновни военните съветници. Двете душеприказчици, които дълбокомислено обсъждаха тактиката на бойните действия и внушаваха на майка ми възможно най-глупавите ходове. Тъй че старият, вместо да лази в краката й, поиска развод.