Холът отдавна вече се нуждае от проветряване, обаче заради нощния хлад и зарад съседите прозорците са добре затворени и дори електрическият радиатор е пуснат и в помещението витае тежката миризма на дамски парфюм, на тютюн и разлят концентрат, а магнетофонът оглушително грачи своите рокове и аз усещам как съклетът постепенно възлиза от стомаха нагоре към гърдите ми, но приличието не позволява да си тръгнеш веднага след вечерята, а и Беба в момента е барикадирана в ъгъла от Жорж, решил да развие някоя от корекомските си теми на пияна глава.
Така че скучая в един по-далечен ъгъл, като оглеждам разсеяно обстановката и се стремя чрез самовнушение да се изолирам от задухата и гюрултията. Обстановката не е бог знае каква, но все пак достатъчно парвенюшка и ясно подсказваща, че доставката на тапетите и мебелите е извършена не без скромното съдействие на вездесъщия Жорж. Не знам къде и какво работи домакинът, обаче съм склонен да мисля, че Несторов положително би го пратил да чука камъни, защото трябва да си изключително надарен, за да можеш само с една заплата да си осигуриш вила, кола, а вероятно и апартамент в града. Но това са интимни неща и аз бързам да ги отхвърля от главата си, още повече че в тоя момент уж съвсем случайно и просто от нямане какво да прави, към мене се приближава Бистра.
— Ти пък съвсем не се обади — подхвърля тя вместо здрасти. — Като сме се развеждали, да не би да сме си вадили очите!
Измрънквам нещо, в смисъл че няма такива работи и че просто така се е случило.
— Изглежда, Беба ти ангажира доста време — продължава жена ми подмятанията. — А ако ти остава някой час, той пък отива за другата…
И тая — същото.
— Знаеш, че с Беба сме приятели не ог вчера…
— Знам, знам — прекъсва ме тя. — Сигурна съм, че още преди развода сте почнали с нея да ми слагате рога. Но за другата е ново.
Бистра ме оглежда с подчертано любопитство, като експонат на изложба за домакински уреди, и забелязва:
— Мислех те с целия си будалък за доста заспал по тая част, а виж как изведнъж се развихри!
— Не ме надценявай.
— Май че по-скоро съм те подценявала.
— Ако си решила да скроим някой номер на Жорж, смятам, че прекалено избързваш.
— Ако реша, ще ти се обадя — отвръща тя, като ми хвърля многозначителен поглед. — Но това едва ли ще стане, докато около тебе има такава навалица. Не обичам навалицата, Тони.
Изветрели жени. Навалица…
В тоя момент за щастие към нас се приближава Васката, за да отмъкне Бистра назад към компанията, под предлог че трябвало непременно да участва в някаква игра.
Но едва съм се отървал от съпругата, попадам в обятията на любовника. Приключил деловия разговор с Беба, Жорж се залавя за мене.
— Чух, че си имал нова приятелка — оповестява свойски той.
— Ако имаш предвид Беба…
— Как ще имам предвид Беба. Беба може да бъде приятелка само на себе си. Знаеш какво имам предвид.
И понеже ме мързи да отговарям, той продължава:
— Това е отлична идея, макар и не съвсем нова: да имаш нещо домашно, без да слагаш подписи в райсъвета. Но виж к’во, Тони, една жена иска все пак грижи, внимание, на тебе ли да го обяснявам… А аз за твой късмет точно днес получих една партидка, така че сетих се за тебе.
Той е доста пиян, за да може да се сети за каквото и да било, обаче аз запитвам от приличие:
— Каква партидка?
— Ела оттатък — шушне ми Жорж в ухото. — Тук не е удобно.
И ме помъква в спалнята, изважда носната си кърпа и изсипва върху кревата някакви дрънкулки:
— Чисто злато, Тони. Четиринайсет карата. Пълна гаранция. И камъните са истински.
— Абе за к’во са ми тия боклуци! — опитвам да се измъкна.
— Как за к’во са ти? — блещи се Жорж, сякаш не вярва, че пред очите си може да има такъв дръвник. — Ами че даже да оставим тънката част, това е капиталовложение!
— Подари ги на Бистра.
— На Бистра? Ти акъл имаш ли? А кой ще плаща?
Когато се връщаме в хола, играта е вече в разгара си. Позната игра и по-точно конкурс по красота. Частична красота, тъй като конкурсът се ограничава в сферата на дамския бюст. Трите момичета от квинтета вече са оголили гърдите си, докато домакинята още се дърпа нерешително, а Беба и Бистра категорично отказват да заемат място в редицата на претендентите.
— Добре де, смъкни я тази блуза! Голямо чудо! — поощрява жена си Слави, вече пиян до козирката.
Домакинята в изблик на внезапно себеотрицание хваща с две ръце маслиненозелената блуза и се изнизва от нея, докато Жорж подканя дамата ми:
— Бебче, я се разопаковай, че да ги елиминираш всичките.
— Ти там си гледай чашата — скастря го Бистра.
— За кога се стискате? За Свещената ли? — включва се в кандърмата и рошавият.
— Не, вие на всяка цена трябва да се легитимирате! — напира и Васката.
— Аз се легитимирам само пред един мъж, а не пред цяла тълпа! — заявява предизвикателно Беба.
— Ами хубаво тогава — идете оттатък в спалнята, а пие ще идваме един по един — отстъпва Васката.
— Един по един не може — това не е по правилата! — чуват се възгласи от страна на трите грации.
— Я сядайте там! — произнася Беба с оня властен тон, който употребява рядко, но винаги навреме. — Ако искате да си вървя, може направо да го кажете.
— Не, това в никой случай! — провиква се стопанинът и прави категоричен жест на забрана, при което едва не пада-от облегалката на креслото, дето се е настанил. — Васка, сядай! Никой няма да си върви! Васка, сядай! И ти, Мони — също!
Тъй че накрая всички все пак сядат и пиенето продължава под магнитофонния вой и мъжете дори забравят кога и защо са накарали дамите да се съблекат, а дамите седят наредени една до друга и безцеремонно разгърдени, като че са се приготвили да ги доят и гледката на голотата им е тъй мизерна, че Беба действително само с един замах би могла да ги изхвърли от ринга.
При подобна нажежена обстановка не можеш да си отидеш открито, а само в подходящ момент, по американски. Така че чакам подходящия момент, като се вслушвам с едно ухо в спора между Жоро и Слави по повод на това дали ще продължава златото да се качва, или ще почне да пада, докато Васката без особено вътрешно убеждение опипва трите грации от квинтета, а Мони навива рефрена си за Свещената.
В хола е безобразно горещо и душно, но аз вече дори не усещам задухата, а само главобола и тъпо се взирам в бюста на червенокосата, един болнавобял бюст с ръждиви лунички, като съобразявам, че значи наистина е червенокоса, и като си мисля: що за мършаво лакомство.
Най-сетне по едно време забелязвам, че Беба се е уединила до вратата и ми отправя оттам заговорнически погледи. Вдигам се нехайно И малко по-късно двамата сме вече сред мрака и студа, а над нас стръмно се извисява планината, тъмна и безучастна въпреки вилата-мъник, която продължава да квичи срещу нея с истерични рокови интонации.
— Отвратително беше — признава Беба, когато потегляме с колата.
— Защо? — казвам. — Жорж не ти ли предложи бижута?
— Умряла съм за бижутата му. Аз контрабандни боклуци не купувам. Глупак!
Подир което решава да се коригира:
— Глупаци!
— Хората живеят, като че са болни от рак, какво искаш.
— Пози! — отвръща презрително тя. — Даже и това не правят. Всички са хитреци като Жорж.
Тя млъква, за да се съсредоточи върху предстоящия завой, и едва подир завоя добавя:
— Болен от рак! Ако знаеш какви планове има човекът…
Но аз не се вълнувам от плановете на Жорж и в малкия фиат настъпва мълчание и мекото мърморене на мотора звучи странно отчетливо в нощната тишина, а двата светли снопа на фаровете метат завоите, додето излизаме на широкото шосе и пред нас долу блясват оределите вече съзвездия на столичната галактика.
Прибирам се вкъщи едва следната вечер, и то доста късно. Откъм килера за моя изненада се носи равното тропане на пишеща машина. Почуквам и надниквам, колкото да оповестя, че блудният стопанин се е завърнал.