— Затова ли я домъкнахте тази картина, за да внушавате на хората, че са корабокрушенци? — сеща се Лиза.

— Да им внушавам ли? На тия тъпи хора?

Ноември. Неделен следобед.

„В един ноемврийски неделен следобед…“ — Навремето, без да се замисля, бих започнал с такава фраза някой разказ или роман. И трябваше да мине време, за да разбера, че читателят пет нари не дава дали е ноември или декември, дали е заран или следобед, дали вали дъжд, или грее слънце. Читателят се интересува от друго.

„Новодошлият кимна за поздрав, приближи до домакина и като сне учтиво ръкавицата си, му залепи два шамара.“ Това е вече друго. Първо, има действие. Второ, действието е неочаквано. Трето, информацията е достатъчно интригуваща. И четвърто — достатъчно непълна, за да предизвика по-нататъшния интерес. Що за човек е новодошлият и що за птица — домакинът? Какви са мотивите за двата шамара и какви ще бъдат последствията? Четири парещи въпроса, които ще ви позволят поне до някое време да водите читателя за носа.

Да, действието. „Той е много деен човек“, казват с адмирация за някого и само един мизантроп би се сетил да запита: „А какъв е резултатът от дейността на дейния човек?“

Докато действаш, всичко е наред, понеже не ти остава много-много време да разсъждаваш. Лошото е, когато действието приключи и ти се озовеш насаме със себе си в някой тъмен ноемврийски следобед.

Изтягам се на леглото в стаята, понеже трите безсънни нощи са ме поизморили. Нощите са прекарани не с Беба, а с химикалката. Една пиеска, която отдавна ми е поръчана, но за която съм се сетил едва напоследък, понеже авоарите ми са на изчерпване. Знам предварително, че редакторът ще каже: „Ами… не е зле. Ще влезе в работа.“ И съм достатъчно отракан, за да преценя сам, че не е зле. И че не е добре. Обичайното ниво, осигуряващо обичайния хонорар.

Понякога си мисля, че бедата ми е била тъкмо в това, в което е бил и моят успех — всичко ми се е отдавало съвсем лесно. Не особено блестящо, но затова пък съвсем лесно. Изпитите в университета ги вземах без много усилия и без много зубрене, професията ми дойде сякаш от само себе си, парите идваха по същия начин, а така ме сполетя и бракът. И макар и дипломата, и професията, и доходите, и съпругата да бяха все нещо от средно ниво, не бих могъл поне да се оплача, че съм ги придобил с мъка.

Винаги съм бил разумен, макар и без да издребня-вам. Във всяко нещо съм търсел смисъла, макар и без да задълбавам. И най-важното, непрестанно съм действал, което ме е освобождавало от излишни самоанализи.

Трябваше да минат години и да стигна до онази гнетяща празнота, която се опитвам да запълням с размисли за щяло-нещяло, и да се огледам назад от нямане какво да правя, и да се озърна наоколо, за да ме осени това просто, ама съвсем просто откритие, че аз, дето във всяко отделно нещо търся смисъла, никога не съм се запитвал за смисъла на цялата тая бохча, дето е натъпкана биографията ми.

Просто невероятно: разсъждаваш върху отделните неща, а и през ум не ти минава да теглиш чертата и да направиш сбора. До такава степен си далеч от сбора, че ако някой те запита: „Хей, приятел, накъде си тръгнал?“, единственото, което можеш да отговориш, е „към гробищата“.

Причината навярно е в това, че става дума не за механичен сбор, а за нещо много сложно. Всичко е толкова сложно, както би потвърдил навярно и мислителят Димов, който навярно и когато си обува панталона, прави това, едва след като обсъди перспективата във всичките й аспекти, като например панталон ли обува наистина или пешкир и откъде именно трябва да го обуе, дали отгоре или откъм крачолите и нужно ли е всъщност изобщо да го обува, или от гледна точка на диалектиката е по-добре да излезе на улицата по бели гащи.

Но колкото и сложно да е всичко, сега поне имам възможност да го подхващам отсам и оттам, особено напоследък, когато Лиза все по-рядко ми нарушава спокойствието, защото или трака оттатък на машината, или е нейде с Илиев. Лиза и Илиев — една все по-укрепваща връзка. Те все повече свикват един с друг, а аз все повече свиквам с тяхната връзка. Може да съм егоист — има си хас да не съм егоист, — но егоизмът ми в случая се изразява не в желанието да си запазя домашната прислужница, а в надеждата тя възможно по-скоро да се пренесе у инженера.

Нямам нищо против инженера. Общителен и симпатичен, в случай че имате симпатия към такива хора. Държането му може да се изрази с една дума: непринуденост. Непринудено ще се разположи в стаята ви, непринудено ще ви запита за нещо, което не е негова работа, непринудено ще ви разкрие някоя своя слабост, от ония, които е прието да се крият.

Тая му привичка да бърка с еднаква лекота в пакета ви цигари и в душата ви, естествена, ме дразни. Но ако трябва да определя дали се касае за нахалство или за естествена простота, би следвало да призная, че е по-скоро второто. Нахален — не. Нахалният се натрапва, а тоя все пак няма да дойде, ако не го поканите, и ще дръпне ръката си от пакета или от душата ви, щом забележи, че не ви е приятно. В случай че забележи.

Само че аз толкова обичам непринудените, колкото и маниерните. И съм доволен, че когато е вкъщи, Владо рядко напуска периметъра на стаята си, зает с изчисления и анализи. Една амбициозна творческа работа, занимаваща го не само в лабораторията, но и у дома, едно изследване, в което ме посвети още след запознанството и за което не давам пет пари. Знам, че е достатъчно общителен, за да дойде при първото повикване на чаша кафе или нещо алкохолно, обаче нямам никакво желание да го черпя с кафе. Той също вари чай само за себе си, ако не броим Лиза. Не знам какви са му другите дефекти и доколко ги има, но е доста стиснат, така че съм застрахован от отегчителни покани. Невероятно стиснат. И ако посяга към цигарите ви, то не е само от непринуденост.

Предполагам, че с тая си непринуденост е съборил и Лиза. Магнетизмът на сродните души. Сигурно още при първия разговор е казал нещо в смисъл: какви разкошни гърди имате и грехота е такива прелести да се крият, подир което със същата непринуденост е преминал към разопаковането. А може и да не се е изразил точно по тоя начин. Той не е по простащините. Влече го по-скоро научната терминология. Рожба на техническата революция. Отплеснал се е в разсъждения за демитологизацията на секса и за това, че в модерното общество половите сношения най-сетне са заели естественото си място на всекидневна необходимост, някъде между миенето на зъбите и ръкостискането. И тая патка, за да покаже, че и тя е модерна, благосклонно му е отстъпила едрите си форми за временно ползване. Още повече той не е за изхвърляне като мъж. Не е атлет, но нищо не му липсва, а откритият поглед на кафявите очи, приятното лице и особено тая непринуденост…

Всичко това са догадки. И даже не догадки, а хладнокръвни лъжи. Почти съм убеден, че засега все още Лиза го държи на разстояние. Навярно го е усетила, че пада малко сметкаджия. А сметкаджията, позволиш ли му безплатно някои работи, веднага ще си направи сметката, че няма смисъл да ходи да се разписва.

На всичко отгоре и моят единствен приятел — орехът — съвсем оплешивя. Разкошните му листа окапаха и сега през рядката мрежа на клоните се вижда тъкмо тая картина, която ми рисуваше Лиза: пранета, балкони и тук-таме някое навъсено лице, надничащо от прозореца. Добре, че моята доброволна икономка е поставила освен зелените завеси и полупрозрачни бели пердета. А когато денят е такъв навъсен като днешния, полупрозрачните пердета стават почти непрозрачни, една бяла мъглявина, зад която Можеш да си представяш, че се намира всичко, каквото си пожелаеш, включително и един разкошен орех с гъста уханна листовина.

А ако ме мързи да си представям, нищо не ми пречи да затворя очи и да вляза в съня.

Влизам в съня като в някаква гора. Отначало гората е рядка и пресечена с отблясъците на външния свят, с голи места и остра дневна светлина и отгласи на звуци и човешки говор и досадни лица и аз напразно искам да се изолирам и да потъна в гъсталака, защото тия нахални отблясъци постоянно ме сепват от забравата, но постепенно те все повече оредяват и гаснат, а гората все повече се сгъстява и това е вече истинска гора, дълбока и тъмна, с маслинена листовипа и чер-по-зелен здрач и аз неусетно потъвам в пея, потъвам напълно в тая гора на мрака, на мълчанието и забравата.