Вече е обед, а есенната мъгла по улиците още не се е вдигнала. Синкавата мъгла, която прави всичко да изглежда приблизително. Само да не дращеше така гърлото с мириса си на каменни въглища. А иначе това не е лошо, дето всичко изглежда приблизително, защото ти дава възможност да си представяш, че съвсем не е това, което е всъщност. Лошото е, когато мъглата се вдигне и разбереш, че си в грешка.

Ти се отвращаваш от реда, казвам си, като влизам в една телефонна кабина, но от време на време редът действа отморяващо. Набирам номера на Беба и както очаквам, в пълно съгласие с принципите на реда, тя тутакси се обажда. Времето около обеда е нейното време за телефонна връзка със света.

— Много мило, че се сети — приветства ме тя хладно.

Умирам за хладни жени.

— Как ти е разписанието? — питам.

— След осем съм свободна. Мини да ме вземеш от Венчето.

Естествено, редът при Беба предполага преди будоарните интимности — ресторант. И понеже тази вечер тя е с колата, изборът ни пада на „Парк-хотел“. И понеже имаме късмет, настаняват ни в зимната градина.

Но ние не сме единствената двойка с късмет. Има и други. И между тях — Владо и Лиза. Още един минус у тая жена — мене ме мъкне там, дето се очертава бой, а с инженера ходи по светски места. Всеки със службата си.

Лиза веднага ни забелязва, но от приличие се прави на разсеяна. Само че любопитството се оказва по-силно от приличието и тя от време на време хвърля крадливи погледи насам, като, разбира се, гледа не мене, а Беба. Ако аз бях на мястото на Илиев, бих й обърнал внимание да си гледа масата, но инженерът няма никакво намерение да й прави бележки, той е на седмото небе, че му се е отдало да излезе с дамата си и че одобряването вече е свършен факт.

— Онази какво ни е зяпнала? — запитва Беба някъде между филето и десерта. — Да не е някоя от бившите ти?

Опасна жена. Нищо не й убягва от погледа.

— Ти да не си въобразяваш, че съм имал цял харем? — отвръщам уклончиво, като се сещам за съня си.

Една спалня, колкото болнична стая, с не повече от дузина легла, и то заети най-вече от случайни натрапници, дето почти не ги помниш, без да говорим за Лиза, която изобщо няма никакво основание да се завира тук. Бедна работа. Като си помислиш какви вчерашни хлапета всеки ден ги сменят по една, по две, без даже да го правят на въпрос. Такива, ако ги спохождат сънища като моите, няма да им стигне нощта, за да обходят харема си.

— Ти си много ленив, Тони, за да имаш цял харем — чувам да казва Беба. — И много разглезен. Чакаш да те похищават. Бистра те похити, после аз те похитих, вероятно и оная, домашната, те е похитила…

— Ако ме беше похитила, нямаше да те търся, будала такава.

— Отде да те знам — отвръща Беба скептично. — Може да си го ударил на многоженство.

И подир къса пауза добавя:

— Само да не ми донесеш някоя болест…

Прибирам се едва на следната вечер. Бих могъл да се прибера още на обяд, но нарочно се размайвам у Беба чак додето дойде време за редакцията. Оная стая с оголеното орехово дърво не ме влече. Не заради дървото, а заради разговора. Защото няма как да мине без разговор.

Лиза, дочула, че съм се прибрал, излиза от килера и застава до вратата като наказана. Тъмната й фигура с черния пуловер, черната пола и черната разчорлена коса, в която светят двете зелени обици, се изрязва остро върху светлата стена. Една тъмна фигура и едно бяло лице с отсъстващ израз.

— Чаках ви още снощи — произнася тя тихо.

— Не съм ви казвал да чакате.

— Знам. Но все пак чаках.

Произнася го не като упрек, а като информация. И забелязва без връзка:

— Момичето ви е хубаво. Имам предвид лицето. Иначе е малко нестандартно… като мене.

„Не чак колкото тебе“, понечвам да кажа. Вместо туй промърморвам:

— Да оставим това.

— Разбира се… Щом ви е неприятно…

— И не стърчете там, а седнете. И ако смятате, че имате нещо да ми разправяте — разправяйте. А ако не, да изпушим по една цигара и да лягаме.

— Дали ще разправям или не, това зависи само от вас, Тони — произнася жената равнодушно, като прави две крачки към обичайното си място. — Готова съм да ви кажа всичко, което би ви интересувало.

— А защо лъгахте?

— Не съм лъгала. Премълчах някои работи. Не съм била длъжна да ви се изповядвам като на поп и да разказвам всичко от игла до конец.

— Нещо премълчахте, друго украсихте, трето добавихте.

— И така да е. Не съм го направила за лошо. Вие все истината ли говорите?

Тя се отпуска на стола, кръстосва бедра и ме поглежда, сякаш аз съм длъжен да отговарям, а не тя.

— Аз не ви забърквам в историите си — уточнявам студено. — А вие ме забърквате във вашите. И когато ме забърквате в нещо, би следвало поне да знам в какво точно ме забърквате.

— Прав сте — кима тя безучастно.

Това безучастие понякога почва да ми драще по нервите.

— Само че аз не искам да съм прав като вашия Миланов, разбирате ли? — подхвърлям с нотка на раздразнение.

— Не разбирам — признава тя.

— Искам да кажа, че не желая да говорите гласно, че съм прав, а в себе си да ме ругаете, задето съм прав.

— Сега разбрах.

— В такъв случай трябва да ви е ясно, че съвсем не се интересувам от любовните ви истории, както си въобразявате. Бих ви казал дори, че от нищо не се интересувам, ако не се боях, че ще ви засегна, и че нямам никакво желание да мачкам самочувствието ви, макар че не съм Илиев и няма какво толкова да се докарвате пред мене. Но все пак вие не можете да ме баламосва-те и в същото време да разчитате, че ще ви помогна. Защото, за да ви помогна, трябва да разполагам поне с някаква информация. И това е единственото, което искам от вас: дайте ми тоя минимум информация, свързана с тия там хулигани. И, разберете веднаж завинаги, че нямам никакво желание да надничам между краката ви.

— Как се изразихте! — забелязва тя, като недоволно сбърчва нос. — Мога ли да получа обещаната цигара?

Поставям на масичката пакета и запалката, после с известно облекчение се излягам напреки на леглото. Моята партия е приключена. Сега е ред на Лиза.

Жената запалва, смуква една обилна порция дим, сетне втора, а сетне отърсва цигарата в пепелника без всякаква нужда, понеже още не се е образувала чак толкова пепел.

— Ще ви кажа всичко, Тони. Това е много шик от ваша страна, че не искате да ви кажа всичко, но аз знам, че всъщност чакате да ви кажа именно всичко, и не защото то много ви интересува, а защото искате да се убедите в разкаянието на една лъжкиня. Може и да съм лъжкиня. В края на краищата има неща, от които човек се срамува, не защото са чак толкова страшни, но човек се срамува понякога и от дреболии и щом съм тръгнала да разказвам, ще разкажа всичко, макар предварително да съм убедена, че когато го разкажа, вие ще си помислите: я, това ли било то, и непременно ще решите, че крия още нещо, още маса неща…

Тя наново отърсва цигарата в пепелника, този път с известно основание, но забравя да поеме поредната порция дим.

— Нещата при мене никога не са вървели по мед и масло, обаче при кого ли пък са вървели по-добре и още когато се готвех за ВИТИЗ, трябваше да направя първия компромис, защото Лили, една моя приятелка, ми каза, че конкурс не се взимал току-така и че само Васко можел да ми помогне, така че запозна ме с тоя Васко и той същата вечер ме заведе в някаква вмирисана кръчма, за да сме обсъдели нещата, но, разбира се, нищо не обсъдихме, а само се наливахме, главно той, но и аз донякъде, за кураж, а после, едва излязохме от тоя лисичарник и Васко запита къде ще идем, у нас или у вас, а аз му викам, защо трябва да ходим ма такива скришни места, а той: ти к’во смяташ, казва, че ще ти уреждам следването за черните ти очи? Аз, вика, не съм нито по очите, нито по чувствата, а по бързите сделки: пиеш, плащаш и заминаваш. И понеже ме ядоса с простащината си, рекох му: връщай се в кръчмата — там са бързите сделки — пиеш, плащаш и заминаваш, — и свих зад първия ъгъл. А на другия ден Лили ми вика: е к’ва я свърши? Намерих човек, а ти се държиш като последна глупачка. И к’во, вика, си въобразяваш? Че той такива като тебе може с лопата да ги рине! Ами нека си ги рине, казвам, защо се е хванал за мене? Че той ли се е хванал за тебе ма, нали аз го пратих? Намерила си и ти какво да ми пратиш, викам, такъв простак не съм виждала. Ще има тепърва да ги виждаш и по-големи, казва Лили, и к’во толкова му придиряш, като че ще се разписваш с него. Не ти ли харесва, не го гледай. Ще примижиш, и толкова.