Да се отърве по най-лекия и най-несигурния начин. Да избяга. Това вероятно е станало нейна привичка още от детинство, още от първите домашни конфликти. Примитивен рефлекс, който може би е от полза за подгонения заек, но не върши много работа в едно общество дето съществуват документи за самоличност и адресна регистрация. Бягаш само до известен момент, и по точно, докато те налапа.

— Това ли е всичко? — питам.

— Почти. Имах още едно приятелство, но за него в момента не ми се разказва То е съвсем друга история.

— Не ви питам за приятелствата. Знаете какво имам предвид.

— Ами това е всичко.

— И какво искат в момента от вас?

— В момента искат пръстена, оня, дето ми го бе дал Мони. Но сигурна съм че искат да ме впримчат за огърлицата.

— Ами кажете, че няма огърлица.

— Казах го, но не вярват. Убедени са, че искам само да се измъкна.

— Изглежда, че лъжите ви са по-убедителни от признанията.

— Това вие ще решите — произнася тя равнодушно.

— Тогава предложете замяна: да върнат вашия пръстен и да си получат техния.

— Предложих, но не са толкова балами. Тяхната версия е, че нямат нищо общо с моя пръстен. Въобще нямат представа кому съм го дала и срещу какво. И най-лошото е, че наистина е така, защото те нарочно я бяха скроили така тая комбинация от самото начало.

— В такъв случай ще им платим пръстена и — точка.

— И това не щат. Семейно бижу било, не знам какво било… Нали ви казвам, искат да стигнат до огърлицата.

— А не се ли боят, че ще стигнат до милицията?

— Точно от това не се боят. Знаят, че няма да се оплача. Тоя, дето е минал през стъргата, не се оплаква. И ако бях от тия, дето се оплакват, сигурно нямаше да мина през стъргата.

— И държите на всяка цена да ви смятат за глупачка?

Тя ме поглежда, но премълчава, сякаш преглъща комплимента. И едва след минута забелязва с уморен глас:

— Ако тук-там нямаше глупави хора, Тони, на тоя свят не би останала и капка почтеност.

— Сетне отново замълчава, за да заключи малко по-късно с нотка на оптимизъм.

— Ще се оправя някак си.

Има нещо все пак симпатично у тая патка. Не толкова в глупавите й истории, колкото в начина, по който се отнася към тях. Може би защото се отнася към тях именно като патка. Излиза от блатото, отърсва си перушината и казва, сякаш нищо не е било: а сега да продължим.

Ти също не обичаш да вземаш нещата много навътре, нито имаш навика да се смяташ за мъченик. Ако не друго, поне това си разбрал, че никой за нищо не ти е виновен, защото никой нищо не ти е обещавал и ако ти не си длъжник на тоя свят, то и той не ти е длъжник, изобщо пълен квит в това отношение.

И все пак някъде ей там, в самото дъно на дълбинната ти психика, мъждее смътното усещане, че си жертва. Неизвестно кому и защо, но жертва. Макар че драмите ти, взети накуп, едва ли могат да се сравняват с туй, което е изживяла за пет години тая патка. И това съвсем не я кара да се смята за жертва. Нито да се муси на живота. Напротив. С невъзмутимостта на истинска патка тя изпълнява поредното си излизане от блатото, отърсва си перушината и произнася бодро: а сега да продължим пътя си. И може би дори не се пита — накъде. Вероятно — до следващото блато.

Няма как, трябва да се намеся в тази изумрудена афера. Всъщност има как. Бих могъл да кажа: не ме забърквайте в тия ваши истории, не съм настроен за глупости. Но няма да го кажа. Навярно защото съм почнал да се събуждам. Не може да те светнат с дърво по главата и да не се събудиш, освен ако си вече мъртъв.

Едничката диря, до която съм се добрал чрез Лиза, е адресът на Лазар. Но за какво ми е този адрес? Да, за какъв дявол ми е този адрес — повтарям си на следния ден, додето обмислям насаме предстоящото. Хората си живеят, като че са болни от рак. Ти пък си живееш, като че си вече умрял. Всеки — с номера си. Защо трябва да им пречиш?

Труден въпрос. Пречиш на тях, понеже искаш да помогнеш на нея. Но това не е отговор. Понеже веднага възниква следващият въпрос: а защо трябва да помагащ? Къде е казано, че трябва да помагаш? В Библията? И ако веднаж са те ударили, това причина ли е да се навираш за нови удари?

Изобщо — въпроси. От тия, дето вяло и по инерция се мотаят в главата, без да ти пречат особено, понеже решението вече си го взел. Взел съм го още преди да се запитам по навик: какъв смисъл? И понеже съм го взел, вечерта потеглям направо от редакцията към тавана на Лазар в Лозенец.

Къщата се оказва двуетажна сграда без особени белези. Два осветени прозореца в партера. Останалото — мрак. Външната врата е отворена по стар софийски обичай, а стълбището — мръсно и занемарено, по силата на същия обичай. На тавана се озовавам в някакво тясно коридорче с три врати. Джобната запалка ми позволява да различа върху една от тях дискретна картичка: Лазар Симов, студент. Студентът не е налице.

Другите две врати вероятно водят до тавански килери. От долния етаж долитат пукотевици — по телевизията дават филм и както би въздъхнал Илиев — пак военен. Това е досадно. Нямам нищо против тематиката, но грохотът ми пречи да следя за евентуалните стъпки по стълбите.

Приютявам се в най-далечния ъгъл на коридорчето и примирено зачаквам в мрака. Баща ми казваше, че ако не съм надарен с воля, то поне имам инат.

Едва съм се подготвил психически за продължително бдение, когато вратата към стълбището се отваря и върху циментовия под на коридорчето се изписва дълъг светъл правоъгълник. Един шанс, че правоъгълникът не стига до краката ми. Миг по-късно се очертава и тънка дълга сянка. Сянката се раздвижва, чува се превъртането на ключ.

— Ще влезем заедно — пояснявам на стопанина, като се озовавам зад гърба му. — И без излишен шум. Хората слушат телевизия.

Лицето на светлокосия е контражур, тъй че не успявам да разчета израза му, но допускам, че не е много приветлив.

— Запалете и затворете вратата — нареждам.

Онзи автоматично изпълнява указанието и в момента, в който се готви да формулира въпрос, аз грубо го сграбчвам за врата.

— Без въпроси! Въпросите аз ще ги задавам. Нямам никакво намерение да го душа, само това ми липсваше — да душа хората, — но оскъдната практика ме е научила, че не можеш да разговаряш човешки с подобни лекета, преди да си им взел страха. Така че взимам му страха и минавам към разпита. Резултатът е мизерен. Лазар не знае нищо за нападателите край „Славия“, нито дори за нападението.

— А на кого отидохте да телефонирате?

— На Мони. Бяхме се разбрали, ако Лизи дойде, да му телефонирам.

— И какво ви каза Мони?

— Щом е с онзи, казва, изпарявай се. За другото, вика, аз ще имам грижата.

— А къде телефонирахте на Мони? — питам.

— У дома му.

— Значи лъжете.

Подир известен добавъчен натиск върху психиката и ларинкса на събеседника успявам да установя, че Мони е чакал в една уличка, недалеч от „Славия“, и че от известно време насам обитава един гараж.

— Само не се опитвайте да се свързвате с него — предупреждавам. — Изобщо от този момент нататък всяко своеволие ще ви струва много скъпо, ако разбирате какво имам предвид.

Безхарактерно момче. По челото и горната устна са избили дребни капчици пот, очите са загубили безочливия си поглед, а ниският хъркащ глас леко потреперва. От целия му героичен изглед не е останало нищо героично освен коженото яке.

Гаражът е само през две улици — ниска пристройка в двора на някаква също ниска къща. В задната част на пристройката свети малко прозорче, затулено с пергаментова хартия. Потропвам леко с пръсти по прозорчето, сякаш бия дайре — точно според инструкцията на Лазар, — и заставам край вратата на гаража. В мига, когато вратата предпазливо се отваря, протягам ръка и улавям домакина за гушата.

— Връщам ти номера — казвам вместо обяснение.

— Е, колко пъти? — запитва не без основание Мони. — Веднаж вече ми разби носа.

Подир което разговорът се пренася в стаичката зад гаража, не много по-голяма от клозет, по все пак достатъчна за един служебен диалог. Мони, макар и по-хилав от Лазар, е далеч по-хладнокръвен от него, а вероятно и по-разумен.