В интерес на истината следва все пак да се отбележи, че баницата е далеч по-поносима от яхниите на майка ми и че изобщо леля я бива в готвеното и само когато ви поднася зелена салата, не е зле да си отваряте очите, за да не налапате някое червейче.

Подир баницата и двете чашки вино стариците доста се поодрямват, тъй като — Нова година или не — те отдава са отвикнали от дълги бдения, и това е за мене подходящият момент да скъся церемонията и да извадя донесените подаръци, вечните и неизменни подаръци — пуловер за мама и дебел шал за леля. Подаръците са неравностойни, но туй също влиза в общоприетата традиция, понеже в последна сметка и двете не ми са майки. След неизбежните възклицания „колко е хубав“ и „колко е топъл“ идва и моят ред да събера парсата — една вратовръзка от страна на майка ми и едни чорапи от името на леля ми, и това е също според обичая, както е и според обичая обстоятелството, че чорапите все пак ще ги нося, докато вратовръзката ще бъде захвърлена, защото майка ми с помощта на не знам какъв нюх винаги безпогрешно ми избира такива вратовръзки, с каквито едва ли някой нормален човек би решил да се премени.

Един рискован преход по мразовитите заледени улици — и ето ме в потомствения замък на Жорж. Влизам точно когато Лиза е започнала да нарежда празничната трапеза с помощта на своя верен инженер. Хвърлям палтото и се включвам в акцията със злорадата мисъл, че всичко е почти готово и без мене. Приносът на всеки от участниците е предваритело определен още от вчера, тъй че никой да не се чувства като храненик и в същото време да не бъде въвлечен в разорителни разходи. И понеже в общежитието ни лакоми няма, ако не броим рожбата на техническата революция, Лиза е заложила не толкова на количеството, колкото на разнообразието, като се почне с колбасите и се свърши с фъстъците и портокалите, и всичко туй по стар народен обичай бива натрупано на масата с оглед на берекета, а масата е достатъчно широка за случая, тъй че гледката се получава наистина импозантна.

Щях да забравя елхата, донесена саморъчно от мене и подредена от Лиза с помощта на няколко стъклени украшения и повече памук. Елхата е поставена малко встрани, за да не затруднява циркулацията и в същото време да бъде достатъчно очевидна, та ако някой случайно влезе, тутакси да му стане ясно, че сме се събрали за Нова година, а не за квартално събрание.

Елхата е инсталирана точно под моята картина, оная със „Салът на Медуза“, и изобщо изглежда доста ни в клин, ни в ръкав сред тоя мрачен хол с наивната си прелест на детска играчка. Не знам дали Несторов не е стигнал до същото заключение, но когато приключваме с нареждането на трапезата, забелязвам, че се е изправил до дръвчето и озадачено го наблюдава:

— Навярно ви напомня за детинството — казвам.

Той ме поглежда с леко сепване, сетне промърморва неохотно:

— Напомня ми за една Нова година в Балкана… Беше мразовита зима в края на четирийсет и втора…

В тоя момент Лиза ни извиква на вечеря.

Дамата сяда между баща си и Владо, докато на мене е предоставено мястото между двамата старци, за да предотвратявам евентуалното кръстосване на шпаги. Димов за разлика от разгърдения Неси е облечен строго официално, макар че според мене старата броня и ръждивият шлем повече биха му подхождали от синия костюм и вратовръзката. Старикът съвсем е заприличал на оня измъчен Дон Кихот от гравюрите на Доре.

Вечерята не е прекалено оживена, обаче е доста непринудена, докато на Илиев не му идва наум, че все пак трябва да се вдигне тост. Вероятно закъсняла реминисценция от времето, когато е бил директор и в качеството на такъв е участвал в разни тържества. Така че инженерът извиква: „Няма ли някой да вдигне тост“, а Неси промърморва: „Може и без тостове“, но тъй, че само аз го чувам, а Лиза казва: „Вдигнете тост вие, Тони, вас, журналистите, по ви бива“.

— Съвсем не ме бива — възразявам аз, но машинално ставам и машинално се оглеждам и погледът ми естествено се закача върху оная картина.

„Да пием за корабокрушенците!“ — мисля да предложа, обаче това ми се вижда доста мрачно за една Нова година, тъй че произнасям по-неопределено:

— Да пием за тия, които са в морето!

— За тия, които са в боя! — поправя ме Допотопния с меко ръмжене.

— … На страната на правдата! — уточнява Рицаря, за да подскаже, че има разни боища.

— На нашата страна! — изръмжава отново Неси, убеден, че правдата е доста мътна работа.

Изобщо налагат се редица корекции, но все пак тостът е вдигнат и всички пием, а после пиенето и яденето продължават, все тъй без прекалено оживление, обаче в края на краищата виното си казва думата, ако се съди по това, че Рицарят ми прошепва леко разчувстван:

— Като си помисля само колко години не съм сядал така с други хора…

— Ако искаш да седнеш с други хора, върви на ресторант — съветва го Неси, дочул репликата. — Там няма да те оставят сам на маса.

— Колко години… — мърмори Димов, без да обръща внимание на вечния си опонент. — Не ми се ще дори да ги броя…

Вечерята е приключена, идва ред на телевизията и понеже празничната програма вече е в ход, не съществува особен риск за кавга. Старците се настаняват в креслата си, вперват очи в малкия екран и изрядко по-сръбват от чашите.

— Тия вече омръзнаха на народа… — забелязва полугласно Допотопния по повод някакъв роден естраден състав.

Щом и той го казва, дето едва от три месеца гледа телевизия… Но това е магичната сила на малкия екран, че мърмориш и все пак продължаваш да гледаш, тъй че и старците продължават да се взират в синкавото прозорче, също както и онези двамата, разположили се на дивана. Да, на дивана цари идилична атмосфера и отношенията между Лиза и Владо са очевидно съвсем безоблачни и аз повече не съм нужен тук. Мир вам.

Новогодишните салюти ме сварват в замръзналата улица и това е един плюс в равносметката на тая вечер, тъй като ми спестява известен брой разнежени пиянски мляскания от страна на непознати или полупознати субекти. Отправям очи към разпукващите се в ярки сияния цветя на фойерверките на фона на облачното, надвиснало като дим градско небе. Съзерцавам феерията, като внимавам да не си счупя някой крак по хлъзгавия тротоар, и си мисля колко хора в тоя момент посрещат със съгрени от надежда сърца годината, която ще им донесе смъртоносния грип или фаталния инфаркт.

Противно на очакванията ми атмосферата в апартамента, дето откривам Беба, е не толкова празнична, колкото делова. Гостите в хола и холната стая са се разделили на три тихи карета и ако не се брои домакинята, заета да допълва чиниите с мезета и чашите, аз единствен съм вън от играта в това трудово общежитие.

— Ела седни до мене, че нещо не ми върви — призовава ме Беба.

Подчинявам се с мрачното предчувствие, че щом седна, още по-малко ще й върви, но както винаги става с моите предчувствия, случва се обратното. На Беба й тръгва луда карта, после нещата малко затихват, но после отново следва луда карта и когато най-сетне към шест часа заранта се озоваваме на улицата с надути от безсъние глави и смъдящи от тютюневия дим очи, дамата, леко опиянена от печалбата и от виното, признава:

— Тони, миличък, ти си моят талисман.

— Не се гевези — усмирявам я, — не ти прилича.

И запитвам:

— А сега накъде? У вас ли, или имаш още някое каре в плана си?

— С теб отивам накрай света! — оповестява Беба, като ме улавя подръка.

— Защо толкова далече? Можем да заминем при лелка ти…

— Дадено, с теб съм готова навсякъде.

Това е една тема като всяка друга, за да извървим незабелязано километъра, който ни отделя от уютното дамско жилище, и ние известно време не без успех я разработваме.

Едва по-късно, след като отдавна сме в леглото и след като минутите на вечната гимнастика са се прибавили към сумата на похарченото време, и след като се готвя да вляза в моята глуха гора, запитвам сънливо:

— Но нали не искаше да заминаваш?

— С тебе — навсякъде — отвръща също тъй сънливо Беба. — Ти не си Жорж.