— Това е тя, старата гвардия, — умиляваше се Иван Бурин. — Няма мила-драга при тях, щом става дума за партията.

С Бурин бяхме на различно мнение по много въпроси, което не пречеше да бъдем приятели. Бе от малцината твърдолинейни комунисти, възприемащи развитието на събитията като лична драма, а по-късно и като трагедия. Подир ноември 1989 се самоуби.

Поведението на Тодор Павлов бе от по-друго естество. За да не се откланям в биографични подробности, ще спомена само, че принципните позиции у нас рядко са били дотам принципни, та да се пренебрегват личните дертове. Кокетиращ някога с известно свободомислие, бай Тодор от началото на 50-те години, та до смъртта си отстояваше крайно догматични позиции. Бихме могли да махнем с ръка и да кажем, че това си е негова работа, ако не беше привичката му да въздига личните си пристрастия като мярка за партийна ортодоксалност. Самовъоръжил се с тази мярка той раздаваше свирепи присъди спрямо всичко, откланящо се от каноните на соцреализма. От това най-много си патеха беззащитните млади автори.

Между него и мене също възникнаха противоречия. Смяташе ме за еретик в областта на марксическата естетика, която надзираваше като свое частно стопанство. При една дискусия върху книгата на Роже Гароди „Реализъм без брегове“ обяви позицията ми за недопустимо мекушава. За да ме срази беше се въоръжил дори с репродукции от „човеконенавистически“ картини на Пикасо. И докато размахваше пред аудиторията някакво голо тяло от кубистичния период на майстора, питаше възмутено:

— Кажете, другари, може ли човек да се влюби в такава жена?

— На тебе и Венера от Ботичели да ти поднесат, все тая! — репликира го Иван Мешеков от дъното на залата.

Понякога обаче нещата не бяха чак до там шеговити. Додето бях главен редактор на „Литературен фронт“ бай Тодор ни изпрати директивна статия (неговите винаги бяха директивни) за някои тревожни явления в творчеството на по-млади автори като Йордан Радичков, Коста Павлов и други. Реших да не я помествам. Две или три седмици по-късно ме извикаха при Живков.

— Защо сте обидили така бай Тодор? — полюбопитства той.

Изложих с няколко думи аргументите си. Партийни, разбира се. Нали се намирах пред шефа на партията:

— Ммм дааа, — проточи шефът, докато вероятно намисляше отговора си.

Погледна замислено към прозореца, после се обърна към мене и произнесе сериозно и донейде тържествено, сякаш говореше от трибуната:

— Нашата партия има три колоса в идеологията: Благоев, Димитров и Тодор Павлов.

Замълча, сякаш преценяваше реакцията ми. Сетне повтори:

— Истински колос, това е Тодор Павлов. После добави по-тихо:

— Само, че съвсем изкуфял!

Сигурен съм, че е споделял тази скръбна констатация и с други хора, та няма начин бай Тодор да не я е научил. Към тази обида се бяха прибавили впоследствие и враждебните чувства на Колоса спрямо дъщерята на Живков, която вече бе дала достатъчно доказателства, че е също толкова враждебна към партийните троглодити.

Толкова за принципните позиции на академика.

Но Големия шеф също имаше своите принципи. Единият от тях бе, че не обичаше да му се противоречи. Няколко месеца по-късно, по време на поредния пленум през юли 1979 Людмила все пак бе предложена и утвърдена за член на Политбюро. Предложението бе направено от Александър Лилов и в отсъствието на Живков, който по онова време бе на посещение в Италия. Изобщо, — никакви основания да се твърди, че бащата има нещо общо с възхода на дъщерята.

Въпреки тия деликатни ходове в стил „ни лук ял, ни лук мирисал“, мълвата, че Людмила е твърде амбициозна продължаваше, съпроводена с добавката, че таткото прави всичко възможно, за да й осигури бързата кариера. Така си беше. Но като се връщам назад мислено, чак додето ми стига спомена и обхождам пак тъй мислено родната политическа менажерия, питам се: „Колко и кои са били скромните дейци в тия селения? Май че няма такива.“ „Скромен политик“, това си е чист оксиморон от типа „дървено желязо“.

Амбициите на Живкова трудно биха били вярно разбрани, ако ги разглеждаме само като черти на характера, вън от условията на времето и обстановката. По силата на един парадокс нейното включване в състава на висшия партиен орган стана в момент, когато тя вече напълно се бе отчуждила от партийната идеология. Защо й беше нужна тази съмнителна победа? Ами по простата причина, че всички важни за страната въпроси се решаваха по него време именно в партията, понеже дисидентските клубове още не бяха открити, а не бяха открити, понеже още нямаше дисиденти.

Ако слушаш днес някои новопокръстени демократи, пренаписали чевръсто биографиите си, всичко може да ти се стори твърде просто: От едната страна са те самите, предтечите на свободното общество, от друга страна са останалите — комунистическата сволоч. Само, че „предтечите“ по онова време най-често също бяха партийни членове, публикуваха книгите си, получаваха звания, димитровски и други награди или си кротуваха като партийни съмишленици.

А понеже този род безпартийни страдалци обичат да разказват басни за това как прословутото Шесто управление на ДС непрекъснато ги тормозело и вървяло по петите им, изкушен съм да цитирам няколко реда от спомените на последния началник на управлението генерал Антон Мусаков, отнасящи се именно до такива герои:

„Те никога не са страдали! Те за нищо не са били репресирани! Даже са помагали други да изпитват мъка. И много бързо забравиха как щедро бяха облагодетелствани от режима, как безсрамно превиваха гръб, как грабиха с всички сили от народната хазна. (Георги Друмев, Петко Бочаров, Михаил Неделчев, Енчо Мутафов и др.)“.10

И още:

„В целия този многоброен състав под формата на «помощи», «контрактации», «завишени хонорари», заемане длъжности «по съвместителство» и т.н. активно се обогатяваха такива обвинители на Управлението, като Ал. Йорданов, Михаил Неделчев, Елка Константинова, Енчо Мутафов, Димитър Коруджиев, Васил Станилов и др.“11

В своя кратък мемоар Мусаков съвсем леко е повдигнал само единия край на завесата, прикриваща панорамата на политическите гадости от по-ново време. Огромният материал, с който разполагаше в тази област, генералът бе оставил за по-късно, тъй като героите на панорамата вече се бяха въоръжили със закони, запрещаващи обнародването на мерзостите им. За жалост смъртта го отнесе, преди още да успее да се изкаже. А имаше да казва много.

Фактите обаче остават и вероятно ще дойде време да бъдат припомнени. Ако не за друго, поне за да се веселят любителите на черния хумор. Които ще се развличат примерно с факта, че не друг, а тъкмо Михаил Неделчев, двукратно споменат от генерала, бе натоварен с почетната задача да определя кой е бил у нас дисидент и кой — не.

Живкова бе избрана за председател на Комитета за култура в началото на юли 1975. Седмица или две по-късно ме покани да участвам в някакво съвещание, което било много важно.

Съвещанието стана в една вила край София. Помощникът на Людмила, с когото пристигнахме, ме въведе от обляната в слънце тераса в някакъв усоен хол. Край дългата маса вече бяха се разположили към дузина участници. Доколкото познавах неколцина от тях, следваше да предполагам, че се касае за интелектуален елит. Особено след като тук бе и директорът на Института по култура с многозначителното име Елит Николов. Нямах време да разпитвам за темата на занятието. На отсрещния край на масата тъкмо в момента се настаняваше и самата Председателка.

Нищо общо с приветливата усмихната Людмила от някогашните петъчни сбирки. Не бих казал, че сега бе почнала да важничи, но имаше сериозен и донейде угрижен вид. Обясни накъсо, че след като сферата на дейност за Министерството е културата, би следвало да си изясним какво всъщност разбираме под понятието „култура“ и оттам — как виждаме специфичните си задачи за нейното развитие.