Не виждах по-силен аргумент от думите на такъв авторитетен мислител, какъвто беше и за двама ни Елена Рьорих. Мила, естествено, кимаше одобрително, ала само за да смекчи възраженията си. „Излишно е да ми припомняш всички тия неща — казваше. — Не съм ги забравила. Те са писани обаче по конкретни поводи и адресирани към ученици в определен етап на развитие“. С което намекваше, че тя самата се намира вече на по-висок етап.

Светлик, който понякога участваше в разговора, също бе привърженик на вегетарианството, но не разбираше защо трябва да се изтощава тялото с глад.

— Абе какво сте се загрижили толкова за тялото ми! — присмиваше ни се тя. — Чувствам се отлично, леко ми е, усещам се облекчена от баласта на всевъзможни меса и сладкиши. Ако тези неща толкова ви занимават, погрижете се по-добре за собствения си режим на хранене.

Друг път се дразнеше:

— Пушиш цигара след цигара, а ми говориш за здравословен живот.

— И Елена Блаватска е пушила.

— Добре, че поне в това отношение си я стигнал и задминал. Освен това лягаш си чак заранта, когато хората тръгват на работа. Светлик пък спи по 3–4 часа в денонощие. И сте седнали да ме поучавате как да водя здравословен живот.

Поглеждаше ни присмехулно. Сетне вдигаше чашата, за да се подкрепи с глътка-две от вечния блудкав чай, който все повече се превръщаше в нейна основна храна.

Невисока на ръст и слабичка на вид, едва оцеляла подир жестоките травми на тежката злополука и продължаваща да живее сякаш по чудо при аскетичния режим, който бе си наложила, Людмила в същото време излъчваше някаква неизчерпаема духовна енергия.

Колко е била неизчерпаема, — това тя сама си знае. С какви часове на изтощение, прекарвани насаме е заплащала публичната си приповдигнатост, — това си е нейна тайна. За хората вън от къщи тя беше неуморима, настъпателна, амбициозна. Най-вече — амбициозна. И то, до такава степен, че въпросното определение се придружаваше с епитети от рода на „ужасно“, „безкрайно“ или „адски“.

Смятам, че достатъчно я познавах, за да знам що за човек е. Никога обаче не съм си позволявал да надниквам в душевния й живот, отвъд онова, което тя сама споделяше. Несподеленото — без да съдържа непременно някакви парещи тайни, — е в много случаи просто несподелимо. Тъй, че недопустимо е да се тикаме там, където не ни е мястото.

Веднъж, във връзка с поредна сплетня по неин адрес, запитах:

— Баща ти казвал ли е, как смята да ти отстъпи властта някой ден?

— За сега не. Пази го в тайна, — отвърна тя в същия тон. И малко по-късно:

— Като си помислиш само, какви дивотии витаят в главите на хората.

А въпросната сплетня се отнасяше именно до това: Как Щерката от сега се готвела за деня, когато щяла да заеме поста на татко си. Нали е неговата любимка. Пък е и от зодия лъв. Да не говорим за туй, че е адски амбициозна. Не беше необходимо да проникваш в светая светих на нейните проекти относно бъдещето, за да разбираш, че там едва ли фигурира намерението да бъде държавен глава, да управлява икономиката — от която нищо не разбираше — или да полага майчински грижи за въоръжените сили и секретните служби, при органичната омраза към всичко, което свързваше с понятията военщина и полицейшина.

Амбиция — да. Дори навярно — съзнание за предопределена житейска мисия, само че в една друга област, която смяташе за по-висша: областта на духовното развитие. Струва ми се, че с вярата в тази своя мисия бяха свързани още първите й действия на държавник. Действия не винаги докрай премислени, понякога прибързани или неловки, но всякога свързани с предначертаната цел.

Оттук произтича, струва ми се, една от основните предпоставки за нейната по-нататъшна необичайна съдба. Налагаше се да приобщи внушителен брой влиятелни или перспективни хора около веруюто си, което малцина разбираха. Към това бяха насочени връзките с големци от партийното и държавно ръководство; обръщенията, произнасяни пред различни национални или международни форуми; стремежът да се оказва помощ на множество лица, смятани от бюрократите за „хора без значение“.

Непосилната на пръв поглед задача се решаваше на практика без особени затруднения. Ваньо напразно се бе тревожил, че окултните теории на Людмила могат да възмутят марксистите от партийната върхушка. Тъкмо напротив. Няма да забравя умилението, което изпитах веднъж при нейната дружеска беседа с подобни достойни мъже. Беше ме извикала този следобед в Бояна във връзка с подготвяната голяма изложба „Българската икона“. Вече се смрачаваше, когато пристигнаха нови гости, поканени по същия или по друг повод. По-късно се оказа, че в трапезарията ни е приготвена и малка закуска. Годината беше 1976, сиреч времето, когато Людмила вече все по-малко разчиташе на дългите тягостни служебни съвещания и все по-често прибягваше до свободни разговори извън Комитета.

Закуската се оказа обилна вечеря, аранжирана според вкуса на домакинята. Преобладаваха постните ястия, но не липсваше и голям поднос скара, като израз на великдушие спрямо месоядците. За щастие такива между присъстващите не се оказаха. И Петър Младенов, и Венелин Коцев, и Иван Будинов и останалите двама-трима, чиито имена съм забравил, категорично отхвърлиха всякаква дегустация на агнешките дреболии и само от приличие хапнаха по две-три картофчета и малко салата. Същата аномалия пролича и при питиетата. Вярно е, че на масичката с напитките между плодовите сокове и шишетата с минерална вода самотно стърчеше и бутилка Евксиноградско вино, ала никой не си позволи да прояви интерес към дяволската течност.

Разговорът по време на вечерята протичаше в същия благонравен дух. Говореше най-вече домакинята. Стремейки се да насочи вниманието на присъстващите към една предварително избрана тема, тя развиваше идеята, че между съвременния прагматизъм и древния гностицизъм всъщност няма непреодолими различия. Такава е в последна сметка и основната мисъл на Рамакришна, че всички пътища водят към една и съща цел, която…

Тук Мила донейде се затрудни, колебаейки се, дали не е още много рано да споменава понятието Бог, но Младенов й се притече на помощ, решил и той да каже нещо: Признавайки скромно, че все още не е имал възможност да се запознае с трудовете на Рамакришна28, другарят Младенов с готовност потвърди неговото становище за различните пътища и единната цел, цитирайки познатата максима, че всички пътища водят към Рим, с тази незначителна корекция, че днес вместо „Рим“ е прието да се споменава името на друг един голям град, отстоящ доста по на север, което също е в реда на нещата, понеже пак още от древността е известно, че „времената се менят, а с тях и ние“.

Тази древна поговорка даде възможност на домакинята наново да подбутне разговора към духовната тема, което бе прието с очебийна признателност от присъстващите. В този момент те също се чувстваха все по-духовно извисени, загърбили всякакви агнешки дреболии и евксиноградски напитки и устремили пречистени погледи нагоре, нагоре, по възходящата спирала към човешкото съвършенство.

— Ти пък от кога стана вегетарианец? — запитах Будинов, когато се връщахме към града с колата му.

— Откакто Младенов се писа въздържател, — отвърна кисело той.

Не му беше до празни разговори. Гладен беше човекът.

Няколко месеца по-късно Мила наново ме бе поканила в Бояна, не помня вече за какво. И този път бе късен следобед. Икономката ме въведе в хола, с пояснението, че другарката Живкова веднага ще дойде. Вместо нея дойде баща й. Поздрави ме свойски и се отпусна в насрещното кресло. Токущо се бе прибрал. Изглеждаше уморен и отегчен. Запита нещо в смисъл „как си, що си?“, колкото да не мълчим. После забеляза съвсем без връзка:

— В тази къща вече не може да се живее… И доловил недоумението ми:

— Широко е, просторно е. Само не е за живеене.

Така си беше. Спалните и семейния бит бяха сместени на горния етаж, а долният Мила почти го бе обсебила за работата си с хора — сътрудници, чуждестранни гости, срещи с именити творци, или с Ванга, или с пристигналия от Бангалор Святослав Рьорих. Личен живот ли? Ако не броим часовете за сън и за медитация, личният живот все повече се изместваше от обществения.