— Тя няма край, — сетих се в тоя момент, — ами да свършвам, че другарката Живкова съвсем ще се отегчи.

— Отегчих се вече, — потвърди тя.

И добави, пренебрегнала вече учтивото множествено число на обръщението:

— Не е ли време да спреш да ме другаросваш. Запитах как ще благоволи да я наричам.

— Ами Людмила или Мила. В къщи ми викат Милка. Милка ми се стори прекалено домашно, та се ориентирах на Мила.

Когато вече си тръгваха се сети:

— Беше обещал да ми дадеш една книга.

— Приготвил съм я.

Подадох й я, добре опакована за всеки случай. Предполагам, че поне си е дала труда да я разгърне, след като се е прибрала в къщи, но не вярвам да я е чела. Във всеки случай вече не спомена за нея.

Гостуването у дома в онази есенна вечер бе само първото от множество други, които щяха да последват в идните месеци и години. Мила се интересуваше не само от живописта, но и от сбирката с графиките ми, а те бяха много. Изненадваше се, че подобни оригинали от големи майстори се намират в някакъв софийски дом, а не в Лондонската Национална галерия или в Лувъра. Разпитваше как съм се сдобил с тях и неволно даваше зелена улица на любимата за всеки колекционер страст — да разказва за издирваческите си подвизи. Стараех се да бъда лаконичен, за да пестя нейното време и прозевките на Ваньо.

Понякога за разнообразие ходехме по заведения — Червения салон на „България“ или Панорамния ресторант на „София“. В такива случаи скромната ни компания нарастваше с някоя добавъчна семейна двойка — Дечко Узунов и Олга, Светлин Русев и Лиляна или Венко Коцев и Йонка.

— Ами вас кога ще ви женим? — питаше Мила, като поглеждаше към Соня.

Това си беше в характера на Живкова. Не обичаше нещата да се протакат.

— И то ще стане, — промърморвах.

Стана наистина, но доста години по-късно, когато Мила отдавна вече си бе отишла.

От разговорите, които водехме, имах усещането, че интересите й са доста разнопосочни, за да не кажа неустановени.

И едва ли се интересуваше особено от проблемите на историческата наука, която си бе избрала за специалност. Сякаш за да ме опровергае, тя малко по-късно защити дисертацията си за „Англо-турските дипломатически отношения през 1933–1939 г.“ Главният спомен, който ми е останал от тази защита се дължи пак на проклетата ми клаустрофобия. Помещението на Института по Балканистика, където ставаше съвещанието, се бе оказало твърде миниатюрно за многобройната публика. Тя задръстваше дори тесния коридор. Бях се озовал именно в този коридор, притиснат от всички страни от това множество, изпитващо в момента такъв неописуемо голям интерес към англо-турските отношения и то, точно в периода 1933–1939 година. Ужасът пред неизбежната смърт от задушаване вече бе почнал да сковава мозъка ми, когато забелязах Ваньо Славков и улових съчувствения му поглед.

Само минути по-късно двамата с Ваньо се съвземахме от преживяното край една от масите на кафене „България“. Там дочакахме и триумфалният завършек на защитата.

Хората, които облажаваха Мила заради привилегията да бъде щерка на Първия, рядко си даваха сметка за сенчестите страни на тази привилегия. На първо място тук бе завистта, придружавана от злословието и зложелателството. По времето на някакъв конгрес или пленум, когато се бях измъкнал в кулоарите да пуша, дочух неволно част от полугласния разговор между две поетеси на бюфета:

— И откъде го измислиха това, че била чаровна, — говореше едната.

— Е, чаровна е, де, — отвръщаше великодушно другата.

— Обясни ми тогава какво точно й е чаровното, — упорстваше първата. — Нейният единствен чар е, че е дъщеря на Живков.

Този факт — че е дъщеря на Живков — даваше достатъчно основание на зложелателите да обезценяват и най-дребните й успехи. Колкото до външността, до обноските, мисля, че „чаровност“ едва ли е подходящият израз. Като всяка нормална жена, тя не беше лишена от известна суетност, но бе достатъчно трезвомислеща, та да се смята за красавица и да го подчертава с впечатляващи тоалети. Роклите и костюмчетата, които носеше, отразяваха скромните възможности на нейната софийска шивачка, а не на тенденциите на висшата мода в Париж или Рим. Не се гримираше, избягваше превземките, обичайни за дамите, свикнали да бъдат обект на внимание. Вероятно беше усвоила въздържаността на поведението си, следвайки изискването „така трябва“. Необходимо беше да държи сметка за името, което носеше и за мястото, което се готвеше да заеме в обществото. Но какво, всъщност бе това място?

Едва ли жадуваше да изяснява до края на живота си проблеми, като този за англо-турските отношения. Може би самият избор на тая тема бе роден единствено от желанието да се поразходи до Лондон. А може би и по-нататъшното си поприще виждаше в подобна насока — като дипломат в някое посолство на Запад или като титуляр на някакъв си комитет. Нали и сега сме свидетели на подобни явления: Различни дамички, неизвестно въз основа на какви критерии се ползват от привилегията да бъдат несменяеми посланички на страната ни в удобни за живеене държави.

Един от някогашните началници в Комитета по култура вижда ранните амбиции на Людмила в приблизително подобен аспект. Демонстрирайки неподозирана ерудиция, той оприличава „петъците“ на младата Живкова с прословутите „вечери“ на мадам дьо Талиен от времето на термидорианската епопея, за да докаже, че Людмила просто изпълнявала политическата заръка на баща си.2

Горкият Живков, ако е разчитал на дъщеря си да му организира интелектуално лоби. Истината, разбира се, няма нищо общо с тази нелепица, опровергана от самите факти. В „петъците“ на Мила, освен, че не се организираше лоби на бащата, но се и злословеше, кога с недомлъвки, кога съвсем прямо срещу едни или други партийни порядки. Което в даден момент предизвика прекратяване на сбирките тъкмо от страна на бащата.3

Не, тия срещи не подсказваха с нищо трайните интереси на Людмила от ония години. Тя водеше обичайния живот на хората от своята среда, като все още се оглеждаше, все още преценяваше, все още търсеше действителното си призвание. Едва станала „кандидат на историческите науки“, реши да следва задочно История на изкуството в Москва. Няколко месеца след като зае поста пръв зам.-председател на КПКВЧ4 бе назначена за пръв зам.-председател и в Комитета за изкуство и култура. Наивно би било да се допуска, че тия назначения са ставали без нейното изрично желание. Разполагаща с уникалната привилегия сама да си избира работното място, тя като че се затрудняваше все още в избора.

— Можете да ми честитите, вече съм на заплата, — обяви тя една вечер, когато пристигна у дома с мъжа си.

А на въпроса ми „в кое ведомство?“ поясни:

— В онова, дето ти го наричаш „Мухъла“.

Не много отдавна, додето разказвах за изпитанията си като дипломат, бях споменал и за неприятностите си с кпвкч.

Това пък дълго и тъпо заглавие кой го измисли? — промърмори Ваньо.

— Точното име би трябвало да бъде Комитет на Мухъла, — рекох, — но няма кой да го предложи.

Мила, която тогава изпитваше традиционен респект към държавните институции, полюбопитства защо смятам културните връзки за мухъл. Историята бе дълга. Бе се точила почти седем години, времето на престоя ми в Париж, та се опитах да я вместя в няколко изречения.

Бях убеден, че през тия години Комитетът освен дето не помагате за културните ни връзки на Запад, но ги затрудняваше. Проваляше с апатията и мудността си редица наши начинания, като дейността му се свеждаше до това, да доставя на френските ни приятели броеве от списание „Ла Бюлгари“, а на посолството — снимки от природни кътчета на страната ни, за да уреждаме фотоизложби.

— Че какво лошо има в една фотоизложба? — възрази Людмила.