Не стана нужда да се аргументирам подробно. Министърът и този път потвърди, че идеята е добра.

— Вашата страна, — каза, — е между тези, които почти отсъстват от културната карта на Европа. Знаете, че върху старите географски карти непознатите територии са били отбелязвани с надписа „тук има лъвове“. Не ми е известно дали в някогашна България е имало лъвове, но вие сте в правото си да покажете, че там е имало автентично изкуство.

Млъкна за малко, колкото да даде воля на поредния си нервен тик, после добави:

— Бих бил доволен, ако това стане именно в Париж. И съм готов да ви предоставя най-реномираното място — залите на Оранжерията. Но трябва да ви предупредя, че Индия също чака тези зали, за да изложи в тях шедьоврите на своята древна скулптура. Това без друго ще стане. Изкуството на Индия е световноизвестно, за разлика от вашето. Но вашето, показано тук, в Париж, ще има стойността на неочакваната находка. Готов съм да дам предимство на вашите пренебрегвани и непознати за света съкровища. От вас зависи как ще ни ги представите. И дали ще се постараете да спазите сроковете.

— Всичко ще бъде извършено навреме, — побърза да обещае посланикът.

— И, надявам се, няма да прибавите към иконите известен брой диаграми за ръста на вашето социалистическо производство. Не мислете, че сме против пропагандата, но за нея можем да ви предоставим други зали, да речем в Педагогическия музей.

Той стана, за да ни даде знак да сторим същото и ни изпрати да уточняваме подробностите със секретарката.

Прибрахме се в посолството помирени и окрилени. Каменов бе дотолкова ентусиазиран, та макар да наричаше доскоро проектите ми „фантазии“, вече бе готов да представи реализацията им като свое дело.

Само, че реализацията не се състоя. Навлязохме в дебрите на безплодни канцеларски преписки, на разправии с музеите, отказващи категорично да ни предоставят експонатите си, на подменяне предвидените значителни произведения с всевъзможни сурогати и на уникатите — с несръчни копия… Не, това наистина не е за разказване.

„Всичко ще бъде извършено навреме“, бе заявил тържествено Каменов. Истината е, че нищо не бе извършено в срок и естествено Индия получи Оранжерията, където разгърна магистрална изложба с международен резонанс. Колкото до нас, то подир продължително глупашко туткане, ние получихме куп сандъци, наблъскани с разни сукмани, престилки, пафти, пирографирани бъклици и посредствени занаятчийски икони. Не помня дали имаше диаграми, но снимковият материал беше в изобилие, както и туристическите дипляни.

Изпратените шедьоври едва ли заслужаваха друга участ, освен да останат в зимниците на посолството. Но французите все пак проявиха снизхождение. Отстъпиха ни цели три етажа на Педагогическия музей, където през цялото времетраене на изложбата рядко се мяркаше жива душа.

Разказвах на Людмила за проваления си някога проект в момента, когато тя също обмисляше подобни проекти. Скръбната ми повест обаче не се радваше на голямо съчувствие.

„Ти винаги ще намериш начин да обезкуражиш човека“. Не го казваше, но допускам, че го е мислила.

Известно е, че новоиздигнатия ръководител често започва първия си работен ден с амбицията да извърши някоя малка революция. Иначе как ще покаже, че с идването му настава ново летоброене. Рискована амбиция, но обикновено съвсем краткотрайна. Системата тихо те обгръща в прегръдката си, за да те сведе до безвредна съставка в блатото на рутината. Така революцията ти, дори да се състои, деградира до безобидното пренареждане на мебелите или на служителите в канцеларията.

Допусках, че Мила също страда от пристъпи на клаустрофобията, макар и в нейния благороден вариант: Копнежът да се измъкнеш от душните тесни лабиринти на застоя. Беше се впуснала в някаква операция, донейде сходна с моя фалирал проект, само, че в нашенската обстановка. Искаше да сподели с хората нещо различно от обичайните грижи за хляба и сиренето.

Кой не е изпитвал в известни моменти този, идващ неизвестно откъде порив към нещо по-необичайно и по-красиво от суетнята на делника. Един мой стар приятел и добродушен циник, с цел да охлади подобни лекомислени настроения, препоръчваше:

— Напиши статия.

Мила не написа статия. Ограничи се с уреждането на една необичайна изложба — „Тракийското изкуство и култура по българските земи“ — за да припомни на обикновените хора, че по тези размирни области, отредени ни като роден край от съдбата, е съществувал още от дълбока древност култът към красотата, заедно с умението да я създаваш.

За големия интерес към изложбата е писано доста. Някои го обясняваха с това, че сред експонатите фигурират изделия от благородни метали, а не просто някакви си камъни. За трудностите при съставяне на експозицията изобщо не стана дума. Понятие за тях могат да имат само онези, които са се сблъскали с нравите в съответните нашенски институти. Там властва инстинктът на псето, което отдавна е престанало да си глозга кокъла, но не допуска никой да припари до него. Без да съм се интересувал специално от кокали, и аз имам известни впечатления по въпроса.

В началото на 60-те видният френски изкуствовед Кристиан Зервос ме помоли да му набавя десетина снимки от паметници на неолита, намиращи се в софийския Археологически музей. Пишеше голяма монография за изкуството на Цикладите, та му бяха необходими за съпоставка. Отидох в музея с точен списък на експонатите и помолих да ми приготвят снимките. Отговорът беше: „Не може“. Защо „не може“? Ами така — не може! Не се касаеше за неща тайнствени, секретни или непубликувани, а за няколко неолитни находки, достатъчно известни щом даже Зервос в Париж знаеше за тях. И въпреки туй връх взимаше чиновническият инат: „Не може!“ Трябваше да се обадя чак на Иван Башев, тогава шеф на Културата, за да се окаже, че можело.

Не е трудно при това положение да си представим какви митарства, дезинформации, коварни ходове и задкулисни игри е трябвало да се преодоляват, за да бъдат измъкнати от шкафовете, хранилищата и банковите сейфове съкровищата, за които голяма част от зрителите даже не бяха чували. Но и тия пречки са нищо, сравнени с мъчнотиите, които тепърва предстояха.

Софийската изложба бе за Людмила само предпазлива начална фаза на една почти планетарна операция. Думата може да прозвучи прекалено силно, ала не е неуместна. Потеглила скромно от България през 1972, експозицията щеше да продължи триумфално пътя си през следващите няколко години из най-големите градове на Стария и Новия свят. Не съм броил спирките на този маршрут, но казваха, че били близо трийсет. Такава авантюра — съкровищата на страната ни да обикалят планетата, въпреки протестите, вайканията, предупрежденията на отговорните органи — това можеше да постигне само Людмила Живкова, под закрилата на баща си.

Отново тази зависимост. Макар и под формата на закрила.

Веднъж една наша позната ми цитира диалога, на който случайно станала свидетел, додето чакала на опашка в паспортното отделение.

— Защо пак сте дошли? — запитал милиционерът напиращата към гишето девойка. — Нали ви се каза, че молбата ви е отхвърлена.

— По ква причина?

— Много сте млада, за да пътувате сама в чужбина.

— А Люса как пътува?

— Коя Люса?

— Людмила Живкова.

Човекът вероятно е бил от онзи тип милиционери, за чийто коефициент на интелигентност се съчиняваха вицове, та се затруднил в отговора. Накрая отсякъл авторитетно:

— Тя пътува с баща си.

Разказах вечерта случая на Мила, за да я развеселя, обаче тя в момента не бе настроена да гледа на нещата откъм веселата страна.

— На тебе ти с смешно, но мене питаш ли ме. Без причина отказват паспорт на момичето, а злобата отива за моя сметка. Понеже аз свободно пътувам, а другите — не.

Всъщност по онова време тя все още рядко пътуваше. Придружаваше баща си, само за да го изпрати до летището.

На 12 ноември 1973 Живков заминаваше на посещение в Полша. И този път по протокол Мила трябваше да се нареди сред изпращачите. В къщи обаче се позабавила и шофьорът, за да навакса закъснението, поел с пределна скорост. Насред път колата катастрофира. Злополуката е жестока. Людмила е тежко ранена. Толкова тежко, та се говореше, че едва ли ще оцелее. Дни и нощи наред береше душа между живота и смъртта. Повече от месец трябваше да прекара в ужасни страдания. Писано й било обаче още да страда, понеже все пак оживя.