Излизаме от главното шосе и поемаме по някакъв страничен път. Подир два — три километра напускаме и този път, като завиваме в друг, неравен, тесен и вероятно междуселски. Движим се по него между голи баири, докато стигаме бариерата. Това е дебела дъска, препречваща пътя и закована върху два дирека. Надписът с едри разкривени букви гласи:

— Още от есента е в ремонт — пояснява Борислав — и вероятно все тъй ще бъде в ремонт чак до следващата есен. По една единствена причина: никой не се кани да го ремонтира.

Той е загасил мотора и отваря предната врата, за да излезе тютюневия дим.

— А селото как подържа връзка с останалата част на света?

— Има друг път от насрещната страна, но той е още по-разровен, макар да не е в ремонт.

Потегляме отново, но в обратна посока. Когато излизаме на шосето и се отправяме към София, спътникът ми предлага:

— Можем да спрем някъде да изпием по една бира. Иначе ще излезе че сме се разкарвали за нищо.

Паркираме край първото крайпътно заведение, мярнало се пред очите ни. Сядаме отвън, понеже вътре вони на прокиснало вино.

„Смяташ ли, че тук е по-приветливо, отколкото в нашия бюфет“ мисля да кажа, но премълчавам. Борислав и без туй не е в настроение.

— Прав си, не съм в настроение — потвърждава той, въпреки че нищо не съм казал. — Не трябваше да идваме насам.

Изпиваме по бира и поръчваме втора. Бирата е добра, не я правят тук, ами идва от Шумен.

— Не ми е ясно за какво се вкисна — промърморвам, докато опитвам вкуса на втората бутилка.

— Вкиснах се зарад теб. Не е честно да насилваш сиромаха да ти показва сиромашията си.

— Мислех, че ще ти е приятно да прескочиш до родния край, „Да се завърнеш в бащината къща…“ или как беше там…

— Не, не ми е приятно. И бащината ми къща, ако все още съществува, отдавна е превърната в сайвант, и въобще всички тия подсмърчания по бащини къщи — ако питаш мене — са пълна глупост.

Не възразявам. Излишно е, докато не му е минал яда. Едва при третата бутилка подхвърлям, колкото да не мълчим:

— Нещо ми подсказва, че не ти е била селска жилката…

— Селска е. Въпреки че баща ми нито е сял, нито е жънал. Беше селски даскал. От онези, онеправданите, дето мястото им не е на село, но не ги пускат и в града, та все ги сърби да критикуват.

Под влияние на бирата Борислав започва да употребява и по-дълги изречения, знак, че вече се успокоява. Разказва ми, че Стария бил на нож със Съдбата, понеже му попречила да завърши университета и да стане учител в София. А когато веднъж запитал инспектора „До кога ще ме държите в онова село?“, онзи го срязал: „Докато ни стигне търпението“. Понеже кметът и попът клеветели Стария, че насъсква беднорята срещу властта.

— Не знам точно кого и как е насъсквал — разправя Борислав — но през войната наистина е бил ятак и това беше единственото полезно нещо, което ми завеща, защото го признаха за активен борец, та и аз намазах нещо от привилегиите.

— Щом е бил толкова учен, сигурно си намазал и нещо от културата му — подхвърлям галантно.

— Личи ли ми? Главната ми поука от него бе да си държа езика зад зъбите и да не се навирам в очите на хората: „Не се опитвай да стърчиш над другите, за да не ти смалят ръста с една глава“, викаше.

— Предполагам, че точно с тази подготовка на глухоням си успял да се вредиш в службите.

— Не стана изведнъж, както може би е било при тебе — възразява събеседникът ми при четвъртата бира.

И ми доверява, как още в университета се прилепил към него някакъв добър другар, какво му говорил за комсомолския дълг към Родината и какви ведри хоризонти чертаел за младежите, готови беззаветно да служат на Отечеството.

— Важните неща при него бяха винаги с главни букви — пояснява Борислав преди да продължи разказа си.

Безинтересен разказ с всеизвестните подробности на вербовката, в която суровите призиви за дълг са умело съчетани с обещания за бързи успехи в кариерата. Слушам го с половин ухо и неволно се питам, защо е трябвало да бъдем изритани в пенсия, та едва тогава да се решим да си разказваме биографиите. Вероятно, защото са ни дресирали да дърдорим възможно по-малко. А и защото сме били убедени, че личният ни живот е тъй оскъден, та просто няма какво да си кажем.

— Мисля, че достатъчно се наквасихме — установявам подир четвъртата бира.

— И аз съм на същото мнение — потвърждава Борислав.

— Въпросът е, кой ще шофира, защото ако катаджиите надушат, че сме пили…

— Положително ще надушат, ако ти шофираш. Не отричам, че си водач от класа, но смятам че понякога надценяваш възможностите си.

С това въпросът е решен и Борислав отново сяда зад волана.

Вече е почти обедно време, обаче Алата още го няма. Бих помислил, че се е разболял, но знам, че той не боледува.

— Не съм дотам деликатен като вас, та да лежа и да си завирам термометъра в устата или другаде — обича да казва. — Аз болестите ги карам на крак.

Седя пред лавката под дърветата и гледам кога ще се появи приятелят ми, когато забелязвам, че се задава друг приятел. Човекът е невисок на ръст, с мургаво лице и силно прошарена, все още гъста коса. Облечен е в изряден тъмносив костюм, с бяла риза и дискретна светлосива вратовръзка, изобщо, както се обличах и аз, преди да навлека дънковото яке.

— Я, кого виждат очите ми! — произнася той, като ме забелязва.

Тонът е дружелюбен, но изразът на лицето остава сериозен. Това не е от високомерие. Петко Земляка си е открай време такъв — сериозен и дори донякъде тъжен, сякаш се връща от погребение.

Отвръщам на възклицанието с подобен изблик на приятна изненада.

— Бих ти предложил едно кафе — добавям, — стига мястото да не ти изглежда твърде просташко.

— Будалкаш ли ме — отвръща Петко и се настанява срещу мен. — Като че не сме били на по-просташки места.

Връстници сме с него и съученици от школата, обаче не сме чак земляци. Прозвището си дължи на някогашния навик да нарича всекиго „земляк“. Предполагам, че отдавна е изоставил навика, но няма как да се отърве от прозвището.

Изпиваме по едно кафе, после по още едно, защото Петко също държи да почерпи, и бъбрим за туй — онуй. Разказвам му накратко как съм успял да се вредя за пенсията, а той ме осведомява, че се занимава с бизнес, е, не Бог знае какъв бизнес, но достатъчен, за да свързва двата края.

— Направо унижават хората с тия нищожни пенсии — произнася съчувствено Петко по повод моята пенсия и изразът му става още по-тъжен.

— Съществуват и по-унизителни неща. Като например кофите за боклук.

— Не говори така. Тежко ми е да те слушам.

— Не го казах, за да те наскърбявам.

— Знам. Но и ти трябва да знаеш, че нищо не съм забравил.

Поглежда ме с тъмните си леко овлажнели очи и произнася полугласно:

— Навремето ти ми спаси живота.

— Нека не се връщаме толкова назад.

— Този Мюнхен … Какъв капан! — продължава да възстановява миналото Петко. — Очаквах всеки момент да изпищи полицейската сирена и онези със зелените униформи да ме сграбясат и да ме повлекат към затвора … И точно тогава от тълпата излизаш ти и ми подаваш с братска ръка нов паспорт, нова самоличност, пари…

— Предупреждавам те да не ми ги връщаш. Държавни бяха.

— Прощавай, знам че не си по емоциите — произнася вече по-прозаично Земляка. — Но с тази своя малко неуместна шега ти ми даваш една идея.

Млъква, за да усетя, че се готви да каже нещо важно:

— Питам се, как би приел едно приятелско предложение за съвместна работа.

— Ами направи го това предложение, пък ще видим.

— Правя го!

— Трогнат съм. Но знаеш, че не ме бива за бизнес.

— Не става дума за бизнес. Мераклии за бизнес — под път и над път.

— И с компютър не мога да работя. Нито да мия прозорци. Изобщо не ме бива за нищо.

— Бива те. За това, което ще ти предложа, те бива. И малко притеснено ми обяснява, че му бил нужен бодигард, по-точно не бодигард, ами сериозен и верен човек, който да охранява офиса в известни кризисни часове.