— Така се казваше майка ми.

— Именно. Страшно много приличате на майка си — опитах се да се оправдая.

— Знам. И други са ми го казвали. Недоумението се е стопило, заменено от израз на лека досада. Жената се готви да продължи пътя си, но й е неловко направо да ме подмине. Един миг на колебание, който не пропускам да използвам.

— Бихте ли приели да седнем насреща да изпием по чаша кафе?

— Защо? По какъв повод?

— Без повод. Просто така.

И за да бъда по-убедителен, добавям:

— Някога бяхме приятели с майка ви.

Младата жена ме поглежда, този път по-продължително:

— Вие сте Емил.

Заведението насреща се казва „Цезар“ и навън има все още свободни маси, макар да наближава обед. Поръчваме нещо и разменяме незначителни думи както при всяко ново запознанство. Не си правя илюзии, че мога да бъда забавен и не се съмнявам, че тя подир малко ще си тръгне.

— Знам всичко за вас — мама ми е разказвала. Вие сте първата й любов.

Изпитвам странно чувство, когато я слушам да говори за Маргарита, защото в момента именно тя е за мене Маргарита. И за да избегна опасната зона на емоциите, насочвам разговора към по-прозаични неща. Не, тя самата не се казвала Маргарита — две Маргарити в един дом щели да бъдат много. Казвала се Бистра, по името на баба си. Не, не била омъжена и засега не възнамерявала.

— Не знам как е според вас, но според мене бракът означава край на фантазиите. А на мене ми се иска още малко да си пофантазирам.

— Например?

— Е, то се знае. Никой не иска да живее в такъв мръсен град и да получава заплата, колкото да си плати парното.

И подир малко:

— Знам от мама, че вие доста сте пътували.

— Такава ми беше работата.

— И аз бих искала да имам такава работа. Сега уча езици.

Държа като последна резерва въпроса от какво е починала майка й, но Бистра ми го спестява, с обяснението, че баща й в къщи я чака.

— Драго ми беше — усмихва се мило тя на тръгване. — Кой знае, може пак да се срещнем някой ден по широкия свят.

Не знам дали в понятието „широкия свят“ включва и отвъдния или си въобразява, че още обхождам планетата.

Не, Бистра е красиво момиче, но не е Маргарита. И дано да не бъде. При Маргарита нищо не се разви както трябва, включително и любовта. Съдбата я бе орисала да избира между две възможности, а тя бе посегнала към по-калпавата и аз не бях направил нищо, за да я спра. И какво, ако я бях спрял? Щях да я превърна в една нещастница. Накрая тя така и приключи, като нещастница, но не по моя вина.

„Съществува мнение, че прекалено често в операциите ти фигурират жени“. Бях напълно сигурен че въпросното мнение принадлежи на полковник Манасиев. Не ми беше пряк началник, но понякога участваше в съвещанията при генерала.

В служебната дейност всеки си има номер. Номерът на Манасиев беше да печели престиж с висока принципност и дребнав педантизъм. Беше сух човек в буквалния и преносен смисъл на думата. Мнителен, подозрителен и заядлив, но затова пък образцов във всичко. Бе почнал кариерата си като младши лейтенант в армията и бе запазил изпружената напета стойка, свойствена на младите офицери в онези героични години. По-късно младите офицери станаха старши офицери. Градът бе пренаселен от полковници, с отпусната походка и канцеларски чанти изобщо военни с цивилна небрежност, понеже на преден план вече бе не героизмът, а бюрокрацията.

Манасиев обаче бе съхранил наперената стегната стойка и може би дори тайничко съжаляваше, че в интерес на служебния си възход трябва да се примири с външния вид на цивилна гарга. Разбирах го. В началото аз също се надявах тайно, че ще получа чин и униформа. Докато един ден моят кръстник в професията не лисна кофа студена вода върху младежките ми блянове:

— Емиле, ти никога няма да носиш пагони. Такава ти е орисията, братко. И не мечтай за униформа, защото единствената униформа, която би могъл да получиш, е затворническата, в случай че противникът те налапа и реши да ти спести куршума.

Нямаше причини да не му вярвам. Тогава той сам бе с чин полковник, но с охлузения си бозов костюм приличаше по-скоро на архивар. Манасиев обаче бе шеф от съвсем друга класа. Личеше си, че е военен, въпреки, че ходеше цивилен. По тази причина едва ли бе твърде подходящ за секретна мисия, обаче за началник бе екстра. Лицето му също беше началническо — длъгнесто, слабо, с малки пронизващи очи и тънък агресивно заострен нос, винаги сериозно, а пред подчинените и леко навъсено.

— Радвам се за тебе, но не ти завиждам — поздравява ме Борислав, когато вечерта му разказвам за срещата си с Манасиев.

— Значи не се радваш. Ако наистина се радваше, щеше да прибавиш и малко завист.

— Не мога да прибавя. Всички тия Манасиевци и тем подобни дотам са ми втръснали, че никога не бих се върнал в компанията им. Но ти си друго. На тебе там ти е хвърлен пъпа и виждам как просто боледуваш, задето не си там.

— Нека не преувеличаваме. Още повече засега всичко е само приказки.

— Манасиев не е човек на приказките. Щом ти предлага нещо, значи вече го е съгласувал.

— За какво го махнаха, за какво го върнаха?

— За каквото го махнаха, за такова го и върнаха. Правил е доноси, за да отстрани съперниците си и да се докопа до генералския пагон. Сега пък доносничи за цялото предишно ръководство. Нашият генерал е вече в затвора. Какъв по-удобен момент за Манасиев да се настани на мястото му.

И по-късно:

— По онова време и аз като тебе не бях в страната, така че не знам подробности. За подробностите ще питаш Алата, той знае всичко.

Когато на другия ден повдигам въпроса пред Алата, той изобщо не пожелава да го обсъжда:

— С предатели не се занимавам.

С тази тема започва разговора и Манасиев, когато няколко дни по-късно наново се срещаме в кафенето — гараж.

— Зная, че някои бивши колеги ме смятат за изменник. Ако държах на мнението им, би трябвало да се обидя. Само че, Боев, аз пет пари не давам за тях ното мнение. И не бих споменал изобщо за него, ако това не беше в интерес на работата.

Млъква, като изчаква момичето да сервира кафетата. После запитва:

— Откъде тази идея да се тикате с Петко в такъв гараж?

— Защото е по-близо.

— Вече ти казах, че ни предстои сериозен разговор. Ще ходиш ли да спиш?

— Рано ми е да лягам.

— В такъв случай предлагам ти подир половин час да се видим на този адрес.

И ми подава някакво листче.

— Бихме могли да отидем и заедно с колата, но по ред причини не желая за сега да ни виждат заедно.

Измърморва „до скоро“ и поема с твърдата си походка към спрелия наблизо мерцедес.

„Не знам какъв дефект му намира на този гараж — мисля си, додето уреждам сметката. — Освен може би, че тук няма микрофони.“

Жилището, в което ме въвежда полковникът, не е никакво жилище, а квартира за секретни срещи. Казионна мебел, спуснати полупрозрачни пердета и спарен въздух. Пердетата са с някакви зелени орнаменти, оскъдната светлина в помещението също е зеленикава. Разполагаме се в креслата с полуизхвръкнали пружини и Манасиев без предисловия взима думата, за да продължи започнатия в гаража монолог:

— Аз не съм по идеологиите, Боев, знаеш го. Аз съм си технократ. Такъв бях в миналото, такъв съм и сега, тъй че нямам основание да се чувствам изменник. Изменят се обстоятелствата, над които и ти, и аз нямаме никаква власт. Ама, казват, защо по-рано си служил на ония, а сега служиш на тия? Как да им обясниш на подобни чугунени глави, че има нещо по-важно от правителствата, които идват и си отиват и че сме призвани да служим именно на това по-важно нещо. Става дума за аксиома, а аксиомите не се доказват.

Млъква и ме поглежда, очаквайки вероятно одобрението ми.

— Така е — съгласявам се. — Таблицата за умножение не се доказва.

— Остави я таблицата. Тук става дума за нещо повиеше. Става дума за народа. За Отечеството. За България.

При тези думи в тона на Манасиев прозвучава някакво едва доловимо чувство на горест: