И с по-друг тон:

— Ти мен ли слушаш или се боричкате с Чърч?

— Питай него, защо питаш мен — отвръщам, докато си играя с булдога, който лежи по гръб, навирил крака и отбива опитите ми да го гъделичкам.

— „Престъпление и наказание“. Чел ли си го този роман?

— За кво да го чета. Нали ти ще ми го разкажеш.

— Бих ти го разказал, но ще трябва да си смениш главата, за да ме разбереш. Престъпленията, Емиле, ги вършеха други. Аз само налагах наказанията.

— Не знаех, че Достоевски е писал и научна фантастика.

— Няма фантастика, има факти. Никога не съм одобрявал да се ограбва пряко държавата. Така съм възпитан. По онова време помниш — за всяка по-сериозна кражба те пращат в затвора. И правилно. Трябва да пазим държавата, за да не живеем в кочина, да не вилнеят мутри по улиците, да не обезумяват хората от мизерия защото обезумеят ли, ще подпалят и къщите ни, и самата държава.

— Умно се изказваш.

— Не ме прекъсвай. Ама, ще кажеш, „и ти си грабил“. Вярно, обаче съм ограбвал бандитите. Какъв беше вашият принцип? „Експроприация на експроприаторите“. Че той е и моят принцип.

— Но не сме казвали, че трябва да прибираш експроприираното в джоба си.

— Е, тук наистина се различаваме. Защото вие само съчинявате принципи, което нищо не ви струва, докато аз правя бизнес и трябва да си изкарвам разноските, пък и да добавя нещо отгоре, за да не съм с празни ръце при следващата сделка. А в случай, че ми върви бизнесът, ще печеля не само аз, но и тези около мене.

— Чуваш ли, Чърч, не само татко ти, но и ние с теб ще изкярим нещо — обяснявам на булдога.

— Защото, Емиле, обсебването може да бъде и форма на стопанисване. Инак тази цивилизация нямаше да съществува. Само че за да има стопанисване, трябва да има стопани, които да се грижат за благата и да ги умножават. А не отрепки като нашите нови капиталисти. Седи зад бюрото, човърка си носа и обмисля къде и какво да открадне. И колкото лаком, толкова и тъп. Влезе ли такъв в стопанския двор, не само ще награби кокошките, ами и малките пиленца ще изтрепе. „Абе идиот с идиота, не виждаш ли, че в това животинче няма и хапка месо!“ Излишно е да му го казваш. Щом види нещо да мърда и вади патлака. При такъв серсемин няма друг начин, освен и ти да извадиш патлака.

— Дойдохме си на думата — казвам. — Сега, при очертаващата се обстановка, какво смяташ да правим? Ще вадим ли патлаците, или?…

— Това ти ще кажеш. Нали ти си тръгнал по държавна линия да спасяваш Отечеството от хищниците. Само че не разбирам, защо е било нужно да биеш път чак до Виена. Толкова ли не знаеш, че глутниците вилнеят най-вече там, в нашата скъпа родина.

— Мен глутниците не ме интересуват. Тях има кой да ги стреля. Привличат ме едрите хищници, а те не обичат купоните. Да си виждал някъде глутници от лъвове или тигри?

— Вярно — кима ТТ, — големите хищници не вървят в стада. В това им е силата, но и слабото място. Нарочат ли ги, няма как да се скрият в тълпата на себеподобните. Защото край тях няма себеподобни. Защото са единаци.

Замълчава, но след малко се сеща:

— Понеже ония дни ставаше дума за Хауптман, та да ти кажа: Одеве ми съобщиха, че вчера починал. Скръбно, наистина.

— Ще отидеш ли на погребението?

— Би трябвало. Но всъщност, едва ли. Нашите отношения в последно време не бяха цветущи.

— Опасяваш се да не обвинят тебе за ранната кончина.

— Преди всичко, не беше ранна. Човекът бе съвсем грохнал. И освен това как могат да ме обвинят, ако някой почине, да кажем, от грип.

— От грип ли се е споминал?

— Не е било точно грип, но не е било и от куршум. Имаше си всевъзможни болести и е склопил очи, заобиколен от топли лекарски грижи. Но нека не навлизаме в такива скръбни подробности, свързани с всяка кончина.

Обляга се на креслото си и вперва очи в пространството:

— Понякога просто се ужасявам при мисълта колко корумпиран е този свят, където сме осъдени да живеем.

— Вземи си шлифера — подсеща ме Марта на излизане.

Моето завръщане й е подействало ободряващо. „Не вярвах, че ще се върнеш“ бяха първите й думи. Докъде сме я докарали, че връщаш ли се от България, все едно се връщаш от оня свят.

Изкарвам беемвето на улицата, Марта заключва градинската врата подире ми и се прибира. Предупредил съм я да внимава, особено подир споменатите вече взривявания на коли.

Готвя се да потегля, но двама леваци в някаква допотопна таратаика в този момент правят пред мене маневра на заден ход, за да паркират. Опитвам се и аз да се изтегля на заден ход. Невъзможно е. Друга таратаика мие препречила пътя назад. За нула време се е образувал сандвич, в който аз играя ролята на най-вкусната част.

Леваците в двете коли гледат какво ще направя и си умират от смях. Шофьорът зад мен, за да усили комичния ефект, дори побутва леко с бронята си беемвето. На него му пука — трошката му е на преклонна възраст, евентуалните вреди и щети остават за моя сметка. А за да стане още по-смешно, двамата шегобийци от предната кола слизат и започват да барабанят върху покрива на моето беемве в ритъма на някаква дивашка песен.

Малката уличка е пуста. Марта вероятно разтребва спалнята си, без да подозира какво става навън. Трябва да се оправя сам и да изляза от колата, макар да разбирам, че младите веселяци тъкмо това чакат. Издебвам мига, когато единият от барабанистите е точно пред лявата вратичка, отварям я с размах, като едва не го събарям и изскачам навън. Успехът ми е съвсем частичен, защото в следващия момент и сам аз едва не рухвам от удар в главата. В действието се е намесил и орангутанът от другата кола, който повтаря удара си, за да ме довърши. Спасява ме единствено обстоятелството, че междувременно съм се снишил и при светкавичен ляв завой награбвам в движение сексуалните му достойнства с намерението да ги смеля в кайма за кюфтета. Онзи изгрухтява кански, обаче сега пък двамата от предната кола солидарно се вкопчват в мене. Изобщо, мерим си силите, обаче моите се оказват недостатъчни и краткотрайни: някакво ненадейно убождане в хълбока, съпроводено с остра болка е последното ми впечатление от живота, преди да потъна в нищото.

Потъването не е окончателно. Но додето настъпи възкресението вероятно е изтекло доста време. Наоколо е тъмно и мирише на нафта. Тия от отвъдното не са добре с техническия прогрес, щом нямат парно. Оказва се, че „тия“ са ония от трошките, седнали край някакъв сандък в другия край на бараката, където са ме домъкнали. Завързан съм за гърба на някакъв виенски стол, от ония с плетените дъна, за които се разправя, че били доста модерни преди Балканската война. Ръцете ми, отпуснати между нозете, са вкопчени в белезници. За състоянието на главата си да не говоря.

Заседаващите край сандъка са трима: орангутанът и още две копелета, не особено впечатляващи с физическите си дадености. Осветява ги провесена от една греда петромаксова лампа. В малкото прозорче няма нищо, освен мрак. Единствените признаци на нощен живот са меланхоличните изсвирвания на влакове. Явно не сме сред Кертнерщрасе.

— Онзи май се пробуди — обажда се орангутанът, забелязал раздвижването ми.

— Ще му отпуснем пет минути да се освести — промърморва друг от веселяците, наричан Стефан.

В процеса на следващия разговор те често се предупреждават един друг, че не бива да се наричат по имена, обаче джинът, който консумират, вероятно е на обратно мнение. Езиците все повече се развързват, което ми позволява да науча не само имената, но и някои добавъчни подробности. Причината е не само качеството, а и количеството на питието. По липса на чаши шегобийците се наливат направо от шишетата, като всеки консумира от своето, за да си знаят мярката.

Става ясно, че човекоподобната маймуна е Мартин. Мозъкът на компанията — Волф. А шегобиецът, когото блъснах с вратата — Стефан. И тримата са българи, но със самочувствието на австрийци, понеже са трето поколение издънки от преселени навремето тук градинари.

— Предлагам да се хващаме вече за работа, преди да сме се натаралянкали, оповестява по едно вре ме Волф.