— Естествено, че ги е поставял и на Вальо. Но по-интересното е друго: какви въпроси е поставял на Вальо за тебе. И какви са били отговорите на Вальо.

— Ясно е какви могат да бъдат. Но едва ли някой ще му повярва.

— На следователя не му плащат за да вярва. Така че няма гаранция, че ще повярва и на тебе.

— Аз съм служебно лице.

— Бил си. Сега не си.

— И съм действал според поставената ми задача.

— Няма документи. „Празна папка“… Не ти ли е ясно? Мисълта ми е, че ако дойдат да те приберат, това не бива да те учудва.

— Вече нищо не ме учудва, Бориславе. Абсолютно нищо.

Сделките с наркотици никога не са били обект на служебните ми интереси. Вярно е, че някога, много отдавна, бях принуден да се занимавам с група младежи, любители на стафа, но целта беше да ги предпазя от клопката на опасен манипулатор. Историята с лицето Валентин Зарков бе от съвсем друг характер. Бях включен в нея ненадейно по заповед на генерала, поради неотложните изисквания на обстановката.

Всичко беше започнало в един слънчев ден на някакъв роден крайморски плаж, където капризът на съдбата събира в опасна близост някаква австрийска дама с някакъв нашенски льохман. Дамата, без да принадлежи към 200-та знатни фамилии, управляващи света, все пак е достатъчно заможна да летува в чужбина, макар и не точно в Ница. Не твърде млада и не особено привлекателна, тя все пак се оказва апетитна плячка за туземния аполон, известен сред асовете на софийския нелегален чейндж с прозвището Вальо Валето. Многозначително прозвище, тъй като според белотаджийската терминология валето е най-щастливата карта. Случаят с австрийката потвърждава реномето на Вальо като щастливец. Частичното владеене на чужд език като възпитаник на английската гимназия, както и владеенето на някои мурафети, свързани с общуването между половете, му осигуряват реализацията на една отдавнашна мечта: той става съпруг на дама от западния свят с всички произтичащи от това приятни последствия.

Още на родна почва Вальо се е специализирал в модната по онова време подмолна покупко-продажба на злато, часовници и валута. Новото местожителство във Виена му позволява да разшири практиката си в тази област сред множеството на заминаващи и пристигащи събратя от бранша. Нелишен отсъобразителност и сравнително почтен — доколкото това е възможно в подобен бизнес — Валето подир година или две вече се ползва с името на солиден и надежден партньор. Най-добро свидетелство за престижа му е, че влиза в наркобизнеса и то в най-луксозната му част — кокаинът.

Така един ден, изоставил уюта на семейното гнездо, Вальо полита към широкия свят, следвайки сложните маршрути на контрабандата, диктувани от Латиноамериканските картели. Започнал като млад стажант в бранша, той бързо натрупва опит като пласьор, преносвач или доставчик на дрогата по всички пунктове между Колумбия, Лос Анжелис и Западна Европа. Не може да се отрече, че човекът работи добре. Това личи както от постепенния му възход в йерархията на трафикантите, така и от обстоятелството, че нито веднъж не попада в капаните на полицията.

Нашите служби имаха косвени сведения за дейността на Валето, но не бяхме се занимавали с нея, доколкото тя се извършваше далеч от страната ни и никой не бе ни търсил за сътрудничество. Отношението ни към случая започна да се изменя, след като на бял свят се появи и бе раздута в световна сензация измишльотината за българско участие в атентата срещу Папата. Колкото повече тази измишльотина се доразвиваше от световната преса като неоспорима истина, толкова повече у нас назряваха опасенията, че в подкрепа на голямата лъжа могат да бъдат използвани и някои второстепенни доводи. Като например въображаемото ни участие в наркобизнеса.

Въображаемо ли? Достатъчно беше един глупав хитрец като Вальо да влезе в капана, и въображаемото се превръщаше в неоспорима реалност.

Така възникна задачата за обезвреждане на Валето.

Вярно е, че в света на търговията с опиати се подвизават хора от всякакви националности. В тази огромна дейност, обхванала вече цялата планета, Вальо беше само една дребна муха. Известно е обаче, че има хора, които правят от мухата слон. Тъкмо такива хора в момента душеха насам и натам, в търсене на факти, за да ни злепоставят. Нашият шанс в случая бе, че мухата до този момент все още не се е лепнала върху мухоловката. Но само наивник като Валето би могъл да си въобразява, че белята никога няма да се случи. Необходимо беше да изпреварим случката. И грижата за това бе възложена на мене.

Моите предимства пред официалните ловци на трафиканти бяха само две. Първо, знаех точно кого търся. И второ, имах начини да се осведомявам от всевъзможни стари и нови познати, които едва ли биха седнали да водят разговори с някой тип от Интерпол.

Онези от Интерпол с навъсените си физиономии не предразполагаха към задушевен разговор. Докато аз я карах свойски и знаех как между две чаши и две фрази без значение да пробутам въпроса, който ме интересува.

Подир доста подобни беседи и доста скитосвания насам-натам, картината взе да се очертава. Оставаше да се уточни планът за съответни действия, а след това — да се приведе в изпълнение. Тук обаче ще си наложа да бъда по-кратък. Понеже един писател навремето ми бе казал: почнеш ли една тема, не се отплесвай във втора и трета, защото така ще се оплетеш дотам в отклоненията, че ще забравиш изобщо за какво говориш и не е изключено събеседникът ти да промърмори „много интересно, но трябва да ставам, че жена ми ме чака“.

И тъй, с две думи казано, реализацията се сведе до следното: Вальо, посредством свой човек, който междувременно бе станал и мой, бе привлечен в любимата си Виена за апетитна сделка. Сделката трябваше да се реализира на някакво корабче, ползващо в момента чуждо име и чужд флаг, но всъщност наше. Валето се качи на въпросния плавателен съд и влезе в каютата, където трябваше да провери количеството и качеството на предлагания стаф. Трябваше, обаче не се получи. Освен, че не му предложиха стаф, но не му дадоха и възможност да излезе обратно на чист въздух.

Именно по време на рейса от Виена до Родината стана моето запознаване, а донейде и сближаване с Вальо. Разговорите, проведени с него, бяха трудни, обаче не и безрезултатни, както се случва, когато имаш насреща си някой дебелоглав умник, който до втръсване ти повтаря своите „не знам“, „не помня“ и „няма такова нещо“. Не съм убеден, че съумях да узная биографията му от игла до конец, но научих множество интересни подробности за наркотрафика, с факти и имена, срещу уверението, че като отплата за сътрудничеството си с нас, ще получи минималното наказание. Известно е, че подобни обещания рядко се изпълняват и то не поради зла воля на следователя, а по простата причина, че не той произнася присъдите. Така стана и с Валето. Опитах се и донейде успях да му спестя най-тежкото наказание, но онова, което в крайна сметка получи, съвсем не бе леко.

Не обръщам голямо внимание на сезоните, но зимата няма как да не я забележиш, понеже е студено. В жилището на Борислав има парно, което работи едва-едва. Температурата все пак е поносима, особено ако не си сваляш балтона.

Борислав през деня рядко е в къщи. Ходи в някаква фирма за поправка на телевизори, да си помага на пенсията. Тази му дейност ме кара да се чувствам още по-гузен от собствената си безполезност. Не разбирам от телевизори, нито от електроника. Единственото, от което разбирам, вече е останало в миналото. Край на задачите. Край на анализите и комбинациите. Край на рисковете.

Всички бяха забравили за мене, дори онези от Развигор. Призовките им внасяха поне някакво разнообразие в ежедневието. Даваха ти усещането, че не си изхвърлен съвсем от течението на живота, че все още се сещат за тебе, макар и само за да ти видят сметката.

Единствената причина да съзнаваш, че все още живееш, са битовите притеснения. Години наред не съм харчил полагащата ми се част от заплатата в левове, обаче галопиращата инфлация не вещае нищо добро за спестяванията ми.