— О, Франк — прекъсва го дамата, — и друг път съм казвала, че шегите ви понякога стават доста плоски.

— Възможно е, мила — съгласява се добродушно гостът. — Но ние не сме седнали тук, за да си правим впечатление.

И като се обръща към мене, пояснява:

— Навярно скоро ще разберете, ако вече не сте го разбрали, че аз съм доста елементарен човек. И това, защо да крия, е една от малките ми гордости. Толкова ли е срамно да бъдеш елементарен в един свят, където всички държат да бъдат необикновени, та макар и в качеството си на истерици и психопати. Нямам предвид Мод. Мод е донякъде моя ученичка.

— Не знаех, че съм ваша ученичка — забелязва жената между нови две хапки.

И за да промени посоката на разговора, подхвърля:

— Албер може да няма апетит, но има други таланти. Той определя само с един поглед професията и произхода на човека.

„Вашите шеги също са доста плоски, мила“, бях могъл да кажа, обаче предоставям думата на госта.

— При мене един поглед няма да ви стигне — поклаща скептично глава Франк. — При мене ще трябва да похарчите повече погледи. Е, добре, гледайте ме колкото щете и правете изводите си.

Той примигва предизвикателно с лъскавите си тъмни очички, а сетне наново се заема да изрязва месото от кокала.

— Мисля, че Мод надценява възможностите ми — промърморвам. — Но ако става дума за догадки, вие сте американец от немски произход и вероятно търговец.

— Казах ли ви, че познава — усмихва се доволно дамата.

— А аз казах ли ви, че при мене нещата са по-сложни? — възразява дебелият. — Трябваше да добавите и нещо италианско като подправка, за да бъде отговорът ви точен.

— Не ставайте дребнав — протестира Мод. — Албер позна.

— Съвсем не съм дребнав — протестира на свой ред Франк. — За мене италианската подправка е много важна.

Да, италианската подправка. Но също и аспержите. Приключили с прозата на главното блюдо, двамата минават към лириката на аспержите, а аз — към следващата цигара. Времето на обедната почивка отдавна е изтекло. Посетителите в заведението са оредели. Пооредяла е и уличната навалица. През широките прозорци на ресторанта се виждат витрините на насрещните магазини, чиито мъждиви неонови фирми отчаяно се състезават със слънчевата светлина.

— Вие навярно разсъждавате по това как тъй един човек може да бъде създаден от трима родители — опитва се Мод да съживи разговора.

— Защо? — избъбрям. — Игрите на природата…

— Никакви игри! — прекъсва ме Франк. — Всичко е много сериозно. Моята участ, драги, нагледно илюстрира как големите процеси на световната лудост се отразяват върху дребните ни човешки съдби.

— Не се съмнявам — казвам, за да го успокоя.

— Моята майка бе италианка, а баща ми — немец, и раждането ми беше резултат на политическата ос Рим-Берлин, а бащината ми смърт — резултат на счупването на оста в битката с болшевиките, а следващият брак на майка ми — резултат от идването на американците.

— Добре все пак, че майка ви не се е омъжила за руснак — подхвърля Мод.

— Разположението на фронтовете е изключвало подобна опасност — забелязва Франк. — Но както се развиват събитията, нищо чудно, ако вашата дъщеря или дори вие самата се омъжите за китаец.

— Мисля вече ви казах, Франк, че тия ваши шеги…

— Никакви шеги, скъпа, никакви шеги. Някой ден може би наистина ще се наложи да избираме между китайците и руснаците…

Сервитьорката наново е донесла картата, тъй че вместо между китайците и руснаците двамата се залавят да избират между мелбата с праскови и някакъв сложен сладолед с ананаси.

— Да, ситуацията съвсем не е шеговита — подхваща дебелият, след като келнерката е отпратена със съответната поръчка. — Какво мислите вие по въпроса, драги Каре?

— Аз лично се вълнувам повече от стагнацията — промърморвам.

— Позната болест — кима Франк.

— Имате предвид стагнацията?

— Не, имам предвид склонността да се вълнувате от несъществуващи неща — пояснява гостът. — Няма стагнация. Няма криза. Няма инфлация. Толкова ли е трудно да го разберете?

— Как така „няма“?

— Ами така: няма!

— Моите счетоводни книги говорят друго.

— А защо смятате, че вашите счетоводни книги представляват библията на новите времена? На тоя свят съществуват милиони счетоводни книги и данните в тях са твърде различни. Изобщо сделките съвсем не са намалели, напротив. Също както и парите.

— А инфлацията?

— Каква инфлация? Откакто се помня, хората говорят все за инфлация. Откакто съществуват банкноти, те непрестанно се обезценяват. И все пак хората държат да имат банкноти. Ние с вас — също, нали? Няма начин заплатите да растат, а цените да седят на старото място. Това, което вие наричате инфлация, е всъщност израз на вечния стремеж у човечеството да се самонадхитри. Което съвсем не пречи на земното въртене, а може би го и стимулира. Опасността, драги Каре, е другаде…

Той прекъсва фразата, за да даде възможност на келнерката да сервира двете огромни мелби, а сетне, забравил земното въртене, насочва вниманието си към десерта.

— Май че успяхте да блеснете, Франк — забелязва по някое време Мод, като отмества празната чаша. — Албер се бои от кризата, вие — от руснаците и китайците, изобщо — всеки със страховете си.

— Не, скъпа, аз от нищо не се боя — възразява дебелият. — Надявам се, че докато китайците влязат в нашия свят, аз ще бъда вече в онзи, другия. Римската империя е агонизирала цели два века. Предполагам, че агонията на нашата ще продължи поне няколко десетилетия.

— Европейското възпитание ви е белязало зле — установява дамата. И като се обръща към мене, пояснява: — Френк е американец с европейско възпитание.

— Има нещо вярно в думите й — кима ми гостът. — На майка си дължа познанията по италиански и немски, а на баща си — възможността да приложа тия познания в Европа. Цяла вечност, откак живея тук. Изобщо загубих американския си оптимизъм, преди още да го придобия, както трябва. Знаете нали, че у нас отвъд океана глупостта се нарича оптимизъм.

— Щом вие го казвате…

— Да, да. Опиянени от легендите за славно минало и окуражени от невежеството си, нашите патриоти все още вярват, че планетата ще бъде тяхна поради единствената причина, че самите те силно желаят това.

— Има и други причини — опитва се да възрази Мод.

— Имаше! — поправя я Франк. — Вече ги няма. Времето на атомния монопол бе проспано пак от глупост, пардон, от прекален оптимизъм. Решихме, че ние единствени ще трупаме бомби, а другите само ще ни гледат, вцепенени от могъществото ни. Нещата, както е известно, се развиха другояче.

Той продължава в тоя дух още някое време, подстрекаван с къси реплики от дамата, докато аз машинално обхождам с поглед изгледа на търговската улица отвъд витрината на заведението, като се питам какъв е истинският смисъл на тази случайна среща, ако такъв смисъл изобщо съществува.

Едва при кафето в диалога между Мод и Франк прозвучават някакви по-многозначителни, макар и доста неясни тонове.

— Не ви ли попречихме, като ви обсебихме? — пита Мод. — Вие може би сте искали да седнете другаде.

— Да. Всъщност, не. Надявах се да видя тук един познат, но той не дойде.

— Много лошо от негова страна, ако ви е обещал.

— Това бе по-скоро полуобещание. Знаете, той е твърде зает. Хората, от които очаквате да получите нещо, винаги се оказват твърде заети.

— Не ви остава друго, освен да се въоръжите с търпение.

— Боя се, че търпението няма да помогне. Аз имам нюх за тия неща, скъпа.

Дамата не възразява. Тя е загубила всякакъв интерес към разговора. Франк — също. Тъй че извикваме келнерката, за да уредим сметката. Както винаги, плащам аз. Една привидност в името на добрия тон, нищо повече. Мод винаги ми възстановява сумите. Режийните разноски се поемат от мене — казва тя. Не споря по въпроса. Нямам никакво желание да финансирам чужди операции. Нито съм дотам богат. Ако стане възможно да продължа пътя си, аз също ще се нуждая от пари. Да, ако стане възможно. В случай че… Една съвсем несигурна хипотеза.