— Кажете, Албер — подканва ме Мод. — Искат да чуят вашето мнение.

— Не съм твърде в течение — промърморвам.

— Но как! — възкликва Дейзи. — Тук всички само за това говорят.

— Щом всички говорят, значи вероятно и всичко е казано — отвръщам. — Така че едва ли ще ви зарадвам с нещо ново.

— И аз нямам вкус към психозите — опитва се да отклони темата Мод. — Хората тук не могат да живеят без някоя психоза.

И сетила се, че на масата има немец, добавя:

— Простете, Ерлих.

— Прощавам ви — кима великодушно младият мъж. — Макар че не би трябвало. Как може да не разбирате, че психозите са насъщен хляб и за нас, и за вас.

— Щом казвате.

— Дори ме е срам да го казвам, толкова е елементарно. Психозата ни обединява, мобилизира ни, възвръща ни самочувствието на нация. Психозата дава материал на опозицията срещу правителството и открива пред правителството възможност да блесне с твърди мерки. Като че ли у вас не е същото.

— Може би. Но струва ми се, че тук психозите дефилират по-ускорено. Вчера беше тероризмът…

— Той ще бъде и утре — прекъсва я Ерлих. — А после отново ще се появи съветската заплаха, после ще се върнем към старите дрязги с Франция, после ще се разрази серия скандали, свързани с корупцията, после… знам ли… Да, при нас психозите са по-чести, защото са ни по-необходими. А са ни по-необходими, защото сме по-несигурни.

— Щом казвате.

Келнерката в битов костюм слага край на разговора с огромния си поднос. Но нека не надникваме в подноса и нека прескочим този път консумацията.

Обедът минава без особени събития, като изключим това, че Мод на два пъти става да телефонира и че Дейзи на неравни интервали прекъсва мълчанието с възклицанията си. Тя е от тия, възклицаващите, спонтанните и екстравагантни млади момичета. Предполагам, че минава за привлекателна с грациозната си мършава фигура с бледосин поплинен ансамбъл от блуза и панталони, с големите, непрестанно шарещи сини очи и слабото лице, също непрестанно сменящо израза си. Наистина — пълна противоположност на Мод. А също и на моите вкусове.

Момъкът, напротив, е със здрава конструкция, особено в ръцете и широките плещи. Той е не толкова мургав, колкото изпечен от слънцето, и това прави сивите му очи да изглеждат още по-бледи. Видът му, въпреки атлетическото шаси, изглежда добродушен, това спокойно добродушие на хората, уверени в силата си.

При кафето разговорът отново се оживява, обаче в него са включени само жените, и Мод разказва какви чудеса на бижутерията сме видели в Идар, а Дейзи оповестява, че тъкмо днес в Майнц се откривал панаирът на минералите и скъпоценните камъни, след което двете естествено вземат съвместното решение непременно да посетят панаира.

— Мислех, че вие двамата ще си допаднете — подхвърля Дейзи към нас. — А вие само мълчите.

— Необходимо ли е да си допаднем? — пита Ерлих, като вади от джоба пакетче дъвка и бавно го развива.

— А защо не? — пита на свой ред Мод. — Албер е търговец, вие сте доставчик.

— Доставчик на какво? — решавам и аз да се обадя.

— На всичко — ухилва се Ерлих. — И най-вече на фина механика. Какво ви е нужно? Пистолети, автомати, ръчни гранати?

— Фината механика е днес най-перспективна — бързам да се съглася. — Само че аз съм по стъкларията.

— Деликатна стока — избъбря немецът. — Имам предвид транспорта.

— За това съществуват застраховки. Нали знаете, разноските се делят.

— Но вие навярно имате свои доставчици.

— Не ми липсват. Обаче разнообразието в асортимента винаги е полезно — казвам съвсем непринудено, понеже не давам пет пари за асортимента.

Но Ерлих изглежда заинтригуван от възможността да направи някакъв бизнес:

— Какви количества ви интересуват?

— Количествата нямат значение — отвръщам все тъй непринудено. — Аз работя на едро.

— В такъв случай можем да направим някоя сделка — кима немецът. — Не искам да се хваля, но аз не съм по дреболиите.

После се сеща за нещо и се разсмива:

— Значи, „стъклария“, а? Добре казано. Ха-ха, стъклария!

— Какво се смееш като идиот — смъмря го Дейзи. — Не виждам нищо особено смешно.

— Нека се смее, смехът е здраве — забелязва примирително Мод, която оценява нещата най-вече с оглед на хигиената.

Асансьорът ни е изстрелял на шестия етаж, но преди да влезем всеки в стаята си, дамата забелязва:

— Мисля, че два часа ще ни стигнат за излежаване. Трябва наистина да надзърнем в тоя панаир.

— Ще ни стигнат — кимам. — Обаче ако заспя, могат да станат и три. Смятам, че най-разумното е да дойда при вас. Тогава няма да заспя.

— Щом искате, елате.

Внезапно събудено влечение към това снажно тяло, открояващо се в безупречната лятна рокля. Или внезапно възникнала идея от по-практично естество. Въпросът е сложен. И понеже е сложен, изтягам се на леглото, за да помисля, додето от банята се носи лекият плисък на душа.

Съображението „сега или никога“ е заседнало в главата ми още от мига, в който съм научил, че тръгваме за Майнц. От Майнц до Висбаден има една педя разстояние, а такситата са на всяка крачка. Докато пътят от Идар до Висбаден е дълъг и свързан с всевъзможни рискове.

Сега или никога — по това няма спор. Обаче важното е — кога „сега“? Сега — веднага, или сега — на панаира?

На пръв поглед може да изглежда глупаво, че сам хлътвам при Мод, вместо да си остана в стаята и да повторя номера от Франкфурт. Само че тук не е Франкфурт. Стаите ни са една до друга и жената без всякакви усилия може да следи поведението ми. Ако приемем, че тя единствена го следи. Защото нейде наоколо е и Дейзи, а не е чудно да има и още някой.

Остава панаирът. Но това е последната възможност и съвсем не най-добрата. Дори да успея да се измъкна в навалицата, отсъствието ми бързо ще бъде регистрирано. И няма никаква гаранция, че всичко ще се изчерпи с няколко лъжи и неприятни обяснения.

Сега или после — обаче връзката трябва да бъде установена именно днес. Преди да сме се върнали в Идар. И преди да сме поели от Идар кой знае накъде. Да, още днес. Именно днес, казвам си, докато наблюдавам едрото голо тяло, появило се откъм банята и открояващо се в матовата си белота на фона на виолетовите тапети.

— Не ме гледайте така — промърморва дамата.

— Изчервихте ли се?

— След впечатленията ви от Дейзи сигурно пи се виждам ужасно дебела.

— Вие — дебела? Не ме подстрекавайте към комплименти.

— Казах, че не обичам лъжи.

— А аз казах, че ефирните създания не са но вкуса ми. Как можете да се сравнявате е оная летва? Вие сте не по-малко стройна от нея, но достатъчно развита там, където е необходимо.

— Да, да, знам: този огромен задник и тия неимоверни гърди…

— … с които никога не сте имали успех.

— Успехът ми се дължи на това, че поне половината мъже нямат вкус. Уверявам ви, че ако бях на ваше място, положително бих предпочела някоя Дейзи.

Тия разсъждения, разбира се, не й пречат да ми показва физиката си в разнообразни пози, додето поставя крем на лицето си пред огледалото и по-късно, додето облича прозрачната нощница, извадена от чантата.

— Така с дрехите ли ще лежите? — пита тя, като ме поглежда с укор. — Предполагам, че вече сте изцапали завивката с обувките си.

— Какво значение? Завивката няма да ни трябва.

При тия мисли в главата никак не ми се съблича, но няма как. Ставам точно в момента, в който дамата полага щедрата си плът върху широкото легло.

— Бихте ли потърсили в хладилника нещо за пиене? — чувам зад гърба си гласа на Мод. — Оня унгарски гулаш просто ми изпепели вътрешностите.

Тази фраза решава всичко. Всяка стая тук е снабдена с малък хладилник, а всеки хладилник е зареден с всевъзможни напитки.

— Предполагам, че искате нещо силно — подхвърлям, като се навеждам към бялото шкафче.

— Не говорете глупости. Дайте ми швепс или кола.

Кока-кола, естествено. Понеже е пенлива и тъмна на цвят. Само миг след като капачката е отхвръкнала, малкото хапче пада от ръката ми в бутилката, за да се разтопи изведнаж. Наливам питието в чаша, подавам я на дамата и се заемам с разсъбличането.