По лицето на Мод отново пробягва къса полуусмивка:

— Вие наистина сте силен в догадките относно професията.

— А вашият съпруг, естествено, беше колега на Сеймур… — решавам повторно да рискувам.

Този път тя премълчава, сякаш се пита дали не е прекалила с откровеността си.

— Искам да кажа, социолог — уточнявам.

— Да не затъваме в подробности — предлага дамата.

— Това не са подробности. Щом заради работата сте зарязали брака…

— Зарязах го заради свободата си.

— За каква свобода ми говорите при такава работа.

— Такава или друга, работата е винаги една зависимост, Албер. Свободата е само в паузата между два работни дни, и аз държа да разполагам, както си ща, с тая пуза.

— Все пак вие сте привързана към професията си.

Тя не отговаря.

— Вероятно, заради Сеймур.

— Не смятате ли, че достатъчно се наседяхме в тая сладкарница? — запитва дамата.

Кимам и правя знак на келнерката да дойде за сметката.

— Ще ида до „Дионисус“ да изпия едно кафе — оповестявам. — В нашия реномиран хотел кафето е отвратително.

Кафето в „Европа“ наистина се прави по стар немски обичай, сиреч повече цикория и по-малко кафе.

— Да, да, вървете — съгласява се Мод. — Аз ще дойда след малко. Имам телефонен разговор.

Заранта е топла и денят обещава да бъде горещ, като всички тия последни дни на тягост и отегчение. Но жегата вече не ме плаши, понеже съм заменил официалните зимни дрехи с лек костюм от син джинсов плат. Мод също е в бледосиня ленена рокля. Изобщо облеклото ни е доста лекомислено за такава солидна двойка, каквато представляваме ние двамата, аз — с възрастта си, Мод — с килограмите.

Моят джинсов костюм е всъщност единствената полезна находка в продължителните ни скитания из пешеходната зона.

— Да ви подаря ли едни летни дрехи? Вие ще се сварите в тоя ваш чудесен костюм — рече оня ден спътницата ми.

— Благодаря. Мога и сам да си ги купя.

— Тогава какво чакаме?

Тъй че влязохме в „Карщад“ и дамата ме остави в мъжкия отдел, а сама тръгна по другите етажи. Напоследък Мод все по-често ми оказваше своето доверие, едно лесно обяснимо доверие, ако се вземе под внимание, че белгийският ми паспорт беше в чантата й, а за австрийския тя и не подозираше.

Именно този австрийски паспорт бе напоследък постоянният ми източник на безпокойство и само той ми бе пречел да се измъкна от задухата на зимния костюм. Защото летните облекла по правило са снабдени с такива миниатюрни джобчета, в които едва ли можеш да сложиш нещо повече от запалката. Тъкмо затуй, откакто тия дрехи станаха на мода, мъжете почнаха също като жените да носят ръчни чантички, за да приютяват в тях дребното си движимо имущество.

Да, при един джинсов костюм човек не би могъл да пъхне паспорта си на сигурно място във вътрешния джоб. Но сигурно място ли е тоя вътрешен джоб? Откакто бях получил своя колкото спасителен, толкова и опасен австрийски документ, бях почнал искрено да съжалявам за интимността, установила се между мене и Мод. Когато се случваше да преспивам в стаята й, това не бе спане, а неспокоен полусън и дори нощно бдение поради страха, че дамата би могла по някое време да пребърка джобовете ми. Бях преценил наум всички възможни скривалища, но те се бяха оказали до едно не твърде надеждни. Да залепя паспорта за гърба на шкафа, да го пъхна в отвора на вентилацията или да го мушна под раздрания тапет зад леглото, с две думи, да го скрия някъде в стаята си — всичко това бе равносилно на детинщина, защото професионалистът, който би обискирал стаята, ще обърне внимание най-първо тъкмо на тия места. Да сложа документа в плик, за да го оставя на съхранение в касата на хотела или в пощата, като пратка „до поискване“, или на гарата в някое шкафче за ръчен багаж — това също бе детинщина. Полицията тихомълком си прави проверки из всички подобни места.

И тъй, щом трябваше да мъкна паспорта със себе си, какво значение дали ще го нося в джоба, или в ръчна чантичка. Ръчната чантичка дори изглежда по-невинна: в нея никога не се държат особени ценности, след като се подмята насам-натам и може да бъде забравена тук или там. Вечното правило: това, което е най-наяве, най-малко бие на очи и най-малко буди подозрения.

Прочее ето ме в лекия джинсов костюм, с небрежно провесената на ръката ми черна чантичка — един почти млад хаймана, прехвърлил четирийсетте и с вече сивеещи коси.

Ресторантът или, ако щете, кафенето „Дионисус“ представлява, кой знае защо, част от ансамбъла на музея за римско изкуство, приютен в полите на легендарната катедрала. Едно щастливо хрумване на архитекта, понеже хората, след като с часове са обикаляли сред студените антични мрамори, изпитват нужда от нещо съгряващо и понеже такива като Мод и мене могат да ходят в ресторанта с приятното самочувствие, че всъщност посещават музей.

Заведението е оформено модерно и строго като обширен паралелепипед от стъкло и алуминий, през чиито витрини се разкрива цялата околност, включително и фасадата на нашия хотел. Настанявам се до една от витрините и тъй като времето е никакво — нито заран, нито обед, а ресторантът е почти празен, скучаещата сервитьорка тутакси ми донася поръчаното кафе.

Да, фасадата на хотела се вижда отлично, включително и прозорецът на моята стая — третият отляво на втория етаж, — а понеже завесите са вдигнати, мога да различа и нещо от вътрешността на стаята и по-точно едно движещо се насам-натам едро синьо петно. Синьо, също като работна престилка, само че престилките на чистачките са бели, за разлика от тоалета на скъпата Мод. И това се наричало доверие. Добре, че навреме преодолях лекомисления порив да скрия паспорта в хотела.

Дамата се появява в „Дионисус“ четвърт час по-късно, лъчезарна в бледосиния си тоалет, приветлива и невинна. Просто да я разцелуваш.

— Предполагам, че докато чакате обеда, няма да се откажете от една втора закуска — подхвърлям, когато Мод се разполага насреща ми.

— Не ме изкушавайте, Албер. Напълнях с три килограма, откакто съм с вас.

— Нима когато не сте с мене, се изтезавате с режим?

— Не, но правя упражнения.

И за да не си въобразя бог знае какво, пояснява:

— Съвсем бегли упражнения.

— Изправяте се на пръсти, като издавате напред могъщия си бюст…

— Не се занимавам с подобни глупости. Имам у дома едно приспособление с педали. Все едно че карам колело на място.

— „У дома“? Къде „у дома“? В Америка или тук?

— И там, и тук. Нали ви казах, че работя в търговията. Тъй че налага се да пътувам…

Сервитьорката прекъсва разговора ни, колкото за да узнае, че Мод не желае нищо освен един голям сладолед с каймак.

— Какви са проектите ви за днешния ден? — запитва дамата, след като си разчиства сметките със сладоледа.

— За шеги ли сте настроена? — питам на свой ред.

— Вярно, днес е неделя — сеща се тя. — Неделята дори според библията е ден за бездействие.

— В нашия календар напоследък няма нищо освен недели.

— В такъв случай, какво ще кажете за един обяд в „Лавалиер“ с Дейзи и Ерлих?

— Тия работи вие ги решавате.

— Знаете, че аз нищо не решавам. Изобщо не си изливайте върху мене лошото настроение.

Има право жената. И с цел да си подобря настроението, аз си казвам, че все едно, подир три дни тази тягостна история с обедите, вечерите и безцелното разтакаване най-сетне ще приключи.

— Всъщност какво представлява Дейзи? — питам, колкото да се намирам на приказка.

— Това вие ще определите.

— Секретарка… машинописка… нещо от този род — опитвам се да налучкам.

— Именно.

— И къде работи?

— Какво значение.

— Вероятно, при Сеймур.

— Вие излишно често споменавате това име, Албер.

— Само за да ви доставям удоволствие. Предполагам, че то е райска музика за ухото ви.

— Не вярвам да го ненавиждате точно по тая причина.

— Съвсем не го ненавиждам. Но трябва да призная, че не съм и влюбен до уши в него.