— Но кой е този човек?

— Вие ще кажете. Ние го знаем под една самоличност, вие — под друга. За нас съществува съмнение, че е двоен агент, от който изтича информация. Обаче успокойте се: не изтича при вас, а при наши съюзници. Не е тайна, че и съюзниците се шпионират помежду си.

— Тая ваша история много не се държи, Уйлям.

— Истината е винаги по-малко убедителна от лъжата. Ако трябваше да ви сервирам лъжа, щях да я скроя тъй, че да се държи.

— И какво точно ще искате от мене?

— Всъщност нищо. По-точно, една дреболия: ще придружавате Мод или приятелките на Мод. Изобщо ще бъдете кавалер. Ако не ме лъже споменът, вие имате талант за тия неща.

Крачим няколко минути мълчаливо край ярко осветените витрини. Пешеходната зона е почти пуста. Тук-там някоя прегърната млада двойка или някой полюшващ се любител на мюнхенска бира.

— Не разбирам какво чакате, за да кажете „да“ — произнася по едно време американецът.

— Чакам да заговорите сериозно.

— Но аз говоря сериозно. Ще развеждате дамата насам-натам, додето тя ви запита „познавате ли този човек“. И единственото, което се иска от вас, е да отговорите точно на въпроса.

— Единственото?

— Именно. Колкото и да ви звучи невероятно.

Съвсем невероятно наистина. Не че е невъзможно Сеймур да се интересува от някого, с когото в миналото съм имал вземане-даване. Но ако Уйлям иска да научи нещо за някой си, той разполага с достатъчно източници на информация, та да прибягва до мене. Освен ако е решил да компрометира този някой чрез връзката му с мене. Да докаже, че онзи е свързан с комунисти. Или пък да ме използува за съвсем друга цел, която в момента не мога да отгатна.

Американецът спира, вади пакета цигари, предлага ми и сам запалва.

— Какво има толкова да съобразявате, Майкъл?

— Вие настойчиво ме наричате Майкъл — забелязвам.

— Въпрос на навик. Знам отлично, че не сте Майкъл. Но не сте и Албер.

— Точно това съм по паспорт.

— О, по паспорт! На вас ли трябва да обяснявам, че малкото име е нещо наистина твърде малко, за да ви служи като прикритие. Вие отдавна сте картотекиран и описан при нас с всички необходими подробности в снимки и текст.

Той замълчава, сякаш очаква да кажа нещо. Но понеже не казвам нищо, продължава:

— Разбира се, вие ще бъдете Майкъл само за мене, когато сме насаме. Пред всички други трябва да се държите тъй, както ви е обичаят, сиреч да криете своята истинска самоличност. Имайте предвид, че това, което знам за вас, аз единствен тук го знам. Жените не са в течение.

— А каква самоличност сте ми изработили за пред жените?

— Защо трябва да я изработвам, след като вие вече сам сте го направили. Възприемаме вашата легенда и — готово.

— Щом сте толкова възприемчив, защо не възприемете и проекта ми?

— Какъв проект? Да се качите на колата и да изчезнете?

— Именно.

— Не е възможно, Майкъл. След като моят човек ви е видял, вече не е възможно.

— А ако аз все пак направя опит да изчезна?

— Такъв опит ще бъде съвсем напразен. Без да говорим, че ще бъде катастрофален за вас.

— В какъв смисъл?

— Не ме карайте да формулирам заплахи. Знаете много добре в какъв смисъл. Може и никого да не сте убили, но за западната полиция вие сте убиец. Без да повтарям какво сте за нас, от другия континент.

Не формулира заплахи наистина. Просто ме осведомява за неща, които и без туй са ми ясни. Нямам никаква възможност да умувам, а още по-малко — да отказвам. И колкото по-невинни са условията на американеца, толкова по-удобно е собственото ми положение на договаряща страна в един привиден пазарлък, който не е нищо повече от ултиматум.

— Добре, Уйлям, отстъпвам. Ако задачата ми се свежда само до една идентификация…

— Да, да — прекъсва ме Сеймур, — знам какво ще кажете, така че не си изтощавайте речника. Знам и това, че не вярвате на нито една моя дума. Прочее, нека оставим фактите сами да ви убедят.

— А все пак мога ли да знам колко време вашата Мод ще ме развежда като маймуна?

— Защо „като маймуна“?

— Добре, нека да е като домашно куче. Но колко време?

— Не повече от няколко дни. Една малка пауза на разтоварване сред напрегнатата ви дейност. Подир което ще можете свободно да продължите пътя си.

Той замълчава, като чака следващия ми въпрос. Аз също мълча.

— Не съм меркантилен човек — заговорва отново Сеймур, — но смятам, че е редно да получа срещу великодушието си поне грам признателност. А това предполага да избягвате всякакви опити за откопчване. Щом ви казвам, че няма начин да се откопчите, трябва да ми вярвате.

— Всеки от нас рано или късно се откопчва, Уйлям.

— Това мога да го кажа аз, който не държа на живота. Но не и вие. Бъдете лоялен към мене и аз ви обещавам, че ще се завърнете в къщи, без да е необходимо да правите компромиси със съвестта си.

— Вие и снощи давахте обещания…

— И до тоя момент не съм ги нарушил.

Излишно е да възразявам.

— А сега — казва Сеймур, като прави бавен кръгом — да вървим при колата ви. После ще ви заведа в хотела, дето е Мод. Стаята ви е запазена. Следващите директиви ще получите утре заранта. Аз лично едва ли ще мога да се движа постоянно с вас. Изобщо като кавалер ще имате работа най-вече с дами. И понеже знам склонността ви да използувате слабия пол за свои цели, налага се да ви предупредя: не си правете илюзии относно тия дами. Те са професионалистки. Бих казал, че в някои отношения те са по-педантични и по-несговорчиви дори от мене. Така че не си правете илюзии и не усложнявайте излишно една операция, която има всички шансове да протече просто и безобидно даже за самия вас.

И той ме повежда към непознатия хотел и към неизвестната цел.

Хотелът „Четирите годишни времена“ е импозантен не само с дългото си название, но и с просторните си холове, за чиято благородна старинна осанка са изразходвани не малко килими, картини, полилеи и огледала. Изобщо големите хотели държат да печелят престиж най-вече с разкошните холове, из които се мотаят няколко скучаещи субекти, докато за жилищните помещения се отделят далеч по-скромни грижи. Съвсем логично. Импозантният хол те подтиква да наемеш стаята, а самата стая, след като вече си я наел, се приема с философско примирение.

Стаята ми всъщност е добра. Тапети с цвят на старо злато, старинна мебел в маслиненозелена тапицировка и най-важното — огромно меко легло. След като току-що съм избегнал или поне отложил една смъртна заплаха и след като предната нощ почти не съм спал, редно е да разчитам на порция дълбок целебен сън.

Сънят обаче не идва. Широкото легло вместо да ме унася, ме дразни с мекотата си. Ако беше по-твърдо, мисля си, вече отдавна да съм заспал. Някои хора воюват с безсъницата, като броят до хиляда или до десет хиляди. Аз в подобни случаи се задоволявам да стана и да изпуша две-три цигари.

Пуша и мисля. Хипотезите относно намеренията на Сеймур в момента са оставени настрана. Вниманието ми е насочено към незабавните действия и към най-близките препятствия.

Някои казват: не се върти край началството, че ще ти намери работа. Други, напротив, съветват: за всяко нещо тичай при шефа. Прехвърляй му отговорността и показвай колко си деен. Две максими, вероятно формулирани от хора, врели и кипели. Само че за мене и двете са еднакво безполезни. Просто на нашия етаж машинката се върти малко по-другояче. Веднаж те викат, за да ти поставят задачата, следния път те приемат, за да чуят как си я изпълнил. А месеците между тия две аудиенции изобилствуват с добри възможности да си счупиш врата по свой почин или да идеш на кино.

Но случва се понякога точно през тия месеци да изпиташ остра носталгия по своите. По генерала и дори по оная киселица полковника, който те гледа така приветливо, сякаш си забил юмрук в болния му черен дроб. И обземе ли те такава носталгия, единственият цяр е да прибегнеш до връзката.

Тайният агент от филмите разполага с множество секретни оръжия, колкото миниатюрни, толкова ефикасни. Тайният агент в живота често е лишен от тоя арсенал, но при всички случаи държи в резерва поне две неща: връзка с Центъра и канал за отстъпление. Да, при всички случаи. А ако връзките и каналите са повече, това само облекчава работата.