— Така няма да стигнем до никъде — заключава генералът. — Необходима ни е по-богата и по-точна информация.

— Тая информация обаче можем да я получим само ако внедрим наш човек в средата им, вместо да се въртим като котки около гореща баница — подхвърлям.

— Не знам струва ли си труда чак да внедряваме човек — забелязва скептично Борислав.

Генералът мълчи известно време, като измерва с крачки разстоянието между бюрото и прозореца. Сетне произнася:

— Струва си. И покушенията върху тебе най-добре го доказват. Дори престъпниците не прибягват до крайни мерки за нищо и никакво. Значи, не се касае за нищо и никакво.

Той замълчава и отново се заема да измерва с крачки разстоянието от бюрото до прозореца. После ме поглежда и този поглед ми е напълно достатъчен, за да отгатна следващата реплика:

— Какво ще кажеш, Боев, ако изпратим тебе, а? В края на краищата предложението е твое. А Борислав при всички случаи вече е вън от играта. Едва ли е нужно да им доставяме мишени чак от България.

— Емил също става за мишена — подхвърля приятелят ми.

— Да се надяваме, че в случая няма да демонстрира тъкмо това си качество — отвръща шефът. — Макар че при едно пътуване в неизвестното…

Той не довършва фразата, а само прави още няколко крачки към прозореца. Подир което се заемаме да огледаме нещата по-отблизо — легендата, тактическите ходове и всички подробности, свързани с особеностите на обстановката и възможните изменения в нея.

Два часа по-късно казвам сбогом и се отправям към изхода. И както винаги, когато кимам на козируващия при вратата милиционер, в главата ми се мярка идиотската мисъл, че може би за последен път минавам през тая врата и че това пътуване в неизвестното е от ония, двойно по-евтините, при които не е предвиден билет за връщане.

Достатъчно е да гледаш малко по-спокойно на живота, за да почнеш да откриваш дори и в трудните ситуации нещо утешително. Утешителното в случая е, че легендата ми е чисто българска, че пътувам като домакин на наш параход и че в тая ранна пролет една морска разходка от Бургас до устието на Темза съвсем не е неприятна.

Задълженията ми на домакин са твърде прости и съвсем формални, тъй че имам пълна възможност да се наслаждавам на слънчевите средиземноморски пейзажи, които не бих желал да помрачавам посредством скучни описания. Завързвам дружески връзки с екипажа и успявам да укрепя авторитета си ако не в сферата на домакинските услуги, то поне в областта на белота. Боя се обаче, че хубавите впечатления, които оставям по време на пътуването, се превръщат на пух и прах в прощалния ден.

Вече сме в Темза. Параходът трябва да разтовари някаква стока и да натовари друга, преди да вземе курс към Северно море, а оттам — към Мурманск. А ние, неколцината членове на екипажа, незаети с работа, получаваме разрешение да разгледаме дебрите на Лондон, като биваме предупредени, че точно подир едно денонощие трябва да се завърнем в базата си, ако не искаме да артисаме в добрата стара Англия.

И като казах „дебрите на Лондон“, вече е ясно, струва ми се, че се забиваме направо в Сохо, тъй като тук са и най-дълбоките дебри. Откровено казано, вторият помощник и момчетата, които са с нас, биха предпочели най-първо да се поразходят из големите булеварди, из Оксфорд стрийт и Риджън стрийт, за да позяпат насам-натам. В джоба ми обаче като по чудо се оказва доста солидна сума и аз предлагам най-първо да хапнем и пийнем по нещо и ги замъквам в Сохо, а нещата оттук нататък вземат такъв обрат, че забравяме останалите забележителности на града.

Вината в случая е най-вече моя, понеже се запивам. Запивам се по примера на моряците от най-лошия тип, глупаво и диво, сякаш трябва да си отпия за всички сухи дни, прекарани по море, като сменям напитките и сменям кръчмите и мъкна подире си момчетата, опитващи се напразно да ме вразумят. Но колкото и да дивея и колкото да сменям кръчмите, аз държа туй да става възможно по-близо до една определена улица и възможно по-наяве, защото шумната моряшка кампания, разгуляла се посред бял ден — това е подробност, която прави впечатление и се запомня дори и в Сохо, а аз държа именно да правя впечатление и да бъда запомнен.

Пиршеството стига връхната си точка вечерта, а през нощта работата още повече се разлигавя, понеже до парахода ни чака доста път и призори трябва да бъдем на борда и момчетата правят отчаяни опити да ми припомнят тази подробност и изобщо да ме обуздаят, а аз непрекъснато повтарям, че има време, че за всичко има време, че работата не е заек да избяга и че още една предпоследна чашка няма да навреди никому, а когато те се опитват да ме измъкнат насила от поредната кръчма и най-сетне успяват и ме извличат на улицата, аз се изтръгвам от ръцете им и побягвам накъдето ми видят очите, но макар да бягам накъдето ми видят очите, гледам да не се отдалечавам твърде от една определена улица.

Моряците, тия добри момчета, обикалят известно време да ме търсят насам и натам и в един момент минават на две крачки от тъмния вход, дето съм се притаил, и аз съвсем ясно чувам гласовете им.

— Абе кво го прихванаха изведнаж тоя човек… — казва някой.

— Запой, какво друго — отвръща вторият помощник. — Не знаеш ли какъв им е табиетът на тия, дето са по запоя…

Изобщо те обикалят известно време, а накрая все пак изглежда решават, че с мене или без мене трябва да бъдат на парахода в определения час, пък там нека комендантът решава ще ме търсят ли или ще вдигнат котва. Но аз предварително знам какво ще реши комендантът, защото ако на борда все пак някой отчасти е в течение на моята история, това е именно той.

Погледът ми, погаснал не толкова от изпитото уиски, колкото от безсънната нощ, апатично е спрял върху младата жена, вдигнала високо поли, за да ми покаже краката си в дълги мрежести чорапи. Жената е нарисувана с ярки бои и се мъдри върху окачения на стената афиш с пояснителен надпис: Ремън ревю бар.

В тоя утринен час малкото заведение е още тихо и пусто, без воя на автоматичния грамофон и без изправените до тезгяха мъже, наливащи се с гинес — тая отвратителна черна бира, миришеща на прегоряла захар и представляваща най-голямото лакомство за средния англичанин.

Заведението е на самия ъгъл на улицата, която не знам защо от известно време насам привлича вниманието ми, и ние сме били тук още вчера, но съвсем за малко, колкото да обърнем по две чаши, преди да продължим към следващите кръчмарски етапи на гуляя.

Подир часа на заранната закуска двамата келнери са заети да разчистват бакърения бар, додето шефът се занимава със сметките си зад автоматичната каса. Трима души, разположени край маса до витрината, разделят вниманието си между чашите гинес и пресните броеве на Дейли мирър. А в насрещния ъгъл аз стоя омърлушен пред чашата уиски като всеки пияница, намиращ се в депресивния етап на запоя.

Взирам се безсмислено в ярката нарисувана жена насреща, когато до мене застава живата. Не по-малко ярка. И не по-малко нарисувана. Без да се пести пудрата и червилото.

— Скучае ли голямото ми момче? — запитва тя с глас, който подир часовете на съня явно се нуждае от леко смазване.

— Съвсем не — поклащам апатично глава. — Забавлява се.

— С уиски?

— И сода — бързам да добавя, за да придам по-порядъчен вид на забавлението си.

— Оригинална идея — признава дамата. — Макар и малко преждевременна, ако мога да вярвам на часовника си.

При тия думи тя се разполага непринудено до мене и извиква на келнера със същия този изискващ смазване глас:

— Дейви, един скоч, момчето ми!

И едва подир туй се сеща да ме запита:

— За ваша сметка, нали?

— Нека не обсъждаме тия прозаични подробности — промърморвам великодушно.

Великодушният тон естествено не се изплъзва от вниманието на жената, която, възползувана от него, обръща за по-малко от час още три скоча, като запълва паузите между тях с въпросите на взаимното опознаване.