Същата диагноза навярно е в сила и за останалите части на тялото, въпреки осезаемите болки. Щом мога да движа ръце и да стоя на краката си, значи, животът все още е пред нас. Ободрен от тая мисъл, наплисквам лицето си, обърсвам се с окачения на гвоздея парцал и сподирен от големия Ал, потеглям нагоре по циментовата стълба.

— Продължавайте все в тоя дух — нарежда мъжагата, когато спирам нерешително сред площадката на партера.

Продължавам до първия етаж.

— Спрете тук! Чакайте! — обажда се наново придружителят ми.

Тесният вестибюл, осветен от старомоден бронзов полилей, има две срещуположни врати. Ал открехва едната, подава навътре глава и промърморва нещо някому. Сетне разтваря по-широко вратата и ми подхвърля:

— Влизайте!

Уютът на обширното помещение, в което се озовавам, рязко контрастира с неугледността на стълбището и вестибюла. Тежка викторианска мебел, маслиненозелени кадифени тапицерии, копринени тапети, огромен персийски килим и други от тоя род. Вниманието ми обаче е привлечено не от подробностите на обстановката, а от стопанина, застанал до мраморната камина, дето унило светят изкуствените въглища — знаете ги, нали, тия червени пластмасови въглища, зад които всъщност гори само една електрическа крушка.

Камината е великолепно допълнение към изправения до нея невисок мъж или, ако щете, той самият е щастливо допълнение към нея. Защото главата на мъжа също напомня на червен въглен, не прекалено нажежен, но не и готов да загасне: ръждивочервена къдрава коса, тук-там вече прошарена от бели влакна, ръждиво-червени рошави бакенбарди и съвсем червено лице, върху което е залепен един по-малък, ала и по-ярък въглен — месестият нос. И сред целия този жарък пейзаж ненадейно се открояват с хладния си син цвят две неголеми живи очи. Две изпитателни очи, втренчени в момента в моите.

— Е, значи все пак възкръснахте! — произнася човекът, след като му омръзва да ме изучава.

Тонът звучи добродушно, доколкото изобщо може да звучи добродушно едно лъвско ръмжене.

— Мисля, че на вас трябва да благодаря за възкресението си… — забелязвам.

— Горе-долу така е. Макар че не съм алчен за благодарности. Бяха ви превърнали в един доста кървав бифтек.

Стопанинът изглежда поддържа температурата на горещия си въглен с най-обичайното гориво — уискито, защото поема от бюрото високата кристална чаша, съдържаща два пръста златиста течност и две кубчета лед, отпива малка глътка и едва тогава се сеща да запита:

— Всъщност какво точно ви сполетя?

— Нищо особено — свивам рамене. — Доколкото разбирам от проститутки, това бе един най-тривиален капан за глупаци. И глупакът в случая се оказах аз. Нахлуха в стаята, пребиха ме, обраха ме, а накрая ме изхвърлиха на улицата.

— Неприятно — кима стопанинът, като вади от малкото си джобче дълга пура и внимателно я освобождава от целофана.

— Нищо страшно — избъбрям пренебрежително. — Ако съжалявам за нещо, то е само за паспорта.

Рижият вдига очи от пурата:

— Те ви взеха и паспорта?

Кимам утвърдително.

— Че за какво им е потрябвал?

— Нямам представа.

Мъжът пъхва късите си пълни пръсти в джобчето на жилетката, изважда миниатюрно ножче и грижливо отрязва едното крайче на пурата. Сетне прибира ножчето, взема тежката сребърна запалка от бюрото и акуратно запалва щурата. Подир което ми отправя гъста струя дим, а миг по-късно и въпроса:

— И какво пишеше в паспорта ви?

— Петър Колев, националност — българин, професия — домакин на параход, и други подобни — отвръщам. — Колкото до номера на паспорта, май че съм го забравил.

— Номерът не е важен — махва небрежно рижият с димящата пура. — Вие не сте номер. Вие сте човек, приятелю!

И сетил се най-сетне, че съм човек, стопанинът предлага:

— Но седнете де!

А когато се отпускам с потреперващи вече нозе на най-близкото кресло, добавя:

— Един скоч, за ободряване на духа?

При тия думи той вероятно е натиснал звънеца върху бюрото, защото в стаята стремително нахлуват Ал и Боб. Те може би са очаквали да сварят господаря си в смъртна схватка с пришелеца, — но като виждат, че всичко е мирно и тихо, застиват пред вратата с мрачно сключени вежди и заплашително свити юмруци.

— Донесете ни за пиене — нарежда рижият. — За всяко нещо ли трябва да ви подканям?

Той изчаква Ал да вкара в салона подвижното барче, прави небрежен жест с глава в смисъл „измитай се“, разполага се на насрещното кресло и се заема да приготвя дозите.

— Аз всъщност не си позволявам повече от два пръста скоч на час — обяснява домакинът, додето налива питието. — Изобщо, гледам да изпълнявам предписанията на тия отегчителни хора, лекарите. Обаче какво искате, когато такъв ми е характерът: не мога да пренебрегвам госта си зарад някакви там доктори.

Поемам чашата, която рижият ми подава и в която той собственоръчно е пуснал две-три кубчета лед. Отпивам едра глътка за кураж и усещам по-силно от всякога, че нещо адски ме измъчва.

— Бих ли могъл да получа една цигара?

— Но, разбира се, приятелю, как не се сетих…

Мъжът посяга към долния рафт на барчето, измъква тежка ониксова кутия, добре гарнирана с папироси, и дори си прави труда да донесе от бюрото сребърната запалка. Вдъхвам няколко обилни порции дим и усещам как тая проклета отрова започва да оказва благотворното си въздействие върху измъчения ми организъм.

— Значи, българин? — пита стопанинът, като разсеяно съзерцава димящия връх на пурата си.

— Българин — признавам.

— А какво правите тук?

Налага се да му разкажа накъсо историята с дивашкото си напиване.

— Да-а — изръмжава домакинът. — И вие останахте… Но защо? Желаехте наистина да останете или?…

— Желаех да пия още — отвръщам, като посягам към чашата си. — Аз всъщност рядко пия, обаче понякога ме прихващат и… и толкова.

— Затова трябва да се пие редовно — произнася нравоучително рижият. — Човекът, приятелю, е като машината: нужен му е ритъм и равномерност. Иначе става авария.

— Тя вече стана.

— А сега, след като стана, какво?

Вдигам нехайно рамене.

— И все пак вие сте мислили за някакъв възможен изход?

— При тия болки в главата нямах особена възможност да се съсредоточа.

— И все пак? — настоява стопанинът, като ме поглежда с хладните си сини очички.

— Предполагам, че в края на краищата ще потърся в телефонния указател съответния адрес и ще позвъня на вратата на посолството.

— Да, това е един изход — съгласява се червенокосият. — В случай че не ви изритат…

— Защо ще ме изритат?

— Но кой сте всъщност вие, та да не ви изритат? Ако аз бях на мястото на вашите дипломати, без друго бих ви изритал. Един човек без самоличност…

— Самоличността може да се докаже.

— Ако някой изобщо си даде труда да се занимава с вас. И какво, като се докаже? Тогава пък на дневен ред ще излезе вината ви: отлъчването… оставането…

— Напълно прав сте — въздъхвам. — За жалост нямам друг изход. Мислех да си намеря някаква работа и да дочакам връщането на парахода. Обаче както разбирам, тук съвсем не е лесно да се намери работа, пък и аз, искрено казано, не изпитвам никакво желание да ставам метач…

— Дори и да изпитвахте желание, нямаше да ви се отдаде подобна възможност. Местата на метачите също са заети.

— Ето, виждате ли… — произнасям унило.

Подир което, за да си възвърна поне отчасти присъствието на духа, паля нова цигара. Домакинът мълчи, като разделя вниманието си между върха на вече доста окъсялата пура и изгледа на добре обработената ми физиономия. Въпреки пламенната външност на аленото си лице, той изглежда съвсем не е пламенен по характер. Изразът му по-скоро излъчва спокойствие, колебаещо се между добродушна сънливост и добродушна прямота. И така, както се е разположил небрежно в креслото, с традиционната си британска делова униформа от черно сако и панталон на сиво-черно райе и както ме съзерцава замислено, той наистина има вид на един отзивчив добряк, загрижен за съдбата на ближния.