Изгледът е грандиозен: от четирите страни на долината в стръмни диагонали се възправят към небето остри заснежени върхове, сред които бавно текат и се раздиплят мъглявини, сякаш това са мудните и смътни мисли на планината. А между този хаос от зъбери, долу в ниското, се е свил градът.

И ако искаме да направим тази единствена крачка, която дели великото от смешното, би трябвало да продължим и да добавим, че сред този малък град, на една съвсем малка улица и в едно съвсем малко кафене зад малка масичка до витрината се е приютил някакъв човечец на средна възраст — една прашинка сред цялата необятност на тоя алпийски пейзаж, — вашият покорен слуга Емил Боев.

В момента по-хигиенично за мене би било да ме наричат Пиер Лоран. Защото под това име съм преминал само преди час границата при Симплон. И под това име смятам да продължа нататък из тая китна страна, която не познава войните, но отлично познава тайните на международния туризъм и отдавна се е прочула с изобилието на планински вериги, на заводи за часовници и на шпиони от най-различни националности.

Довършвам обеда, като разделям вниманието си между баницата с кайсии и гарираното до насрещния тротоар черно волво. В новото и стандартно волво, което при това е лично мое, няма нищо особено да поддържа интереса ми. И все пак аз го надзиравам бегло, додето лениво се справям с десерта, защото теоретически не е изключено някой случаен минувач, навел се да завърже обувката си, още отсега да лепне нейде по каросерията една миниатюрна слушалка просто тъй, за да види какво ще се получи. Имам достатъчно основания да смятам, че през следващите дни или седмици слушалката няма да ми се размине, обаче никак не ми се ще тя да влезе в действие още от днес. Защото днес ми предстои сериозен разговор.

До масата ми приближава стопанката, вече не млада дама, но с грижливо поддържана външност:

— Хареса ли ви обедът?

След навъртените две хиляди километра и изпушените двеста цигари съвсем не съм в състояние да преценя какъв е бил на вкус обедът, което не ми пречи да отвърна:

— Благодаря, всичко бе добре.

Дамата се отдалечава с доволен вид, а аз си мисля — каква аномалия, че в тая страна все още държат на хубавите стари традиции, вместо да следват новаторския пример на Париж, където пет пари не дават какво ти харесва и какво — не, и те карат да чакаш половин час, за да си поръчаш бифтека, и още половин час, за да го платиш.

Изпивам без бързане кафето и отмествам очи от волвото, колкото да погледна часовника си. Сетне изваждам от джоба географската карта и известно време разделям вниманието си между швейцарската шосейна мрежа и колата навън. Зоркостта ми е всъщност проява на чист професионален педантизъм. В тоя ранен следобеден час и в това влажно ветровито време уличката е почти пуста.

Голямата и малката стрелка на часовника са очертали прав ъгъл между числата дванайсет и три, когато най-сетне уреждам сметката и ставам. Настанявам се зад волана на волвото, подкарвам без излишно бързане и когато излизам на шосето край града, поемам пътя за Сион.

Два-три плавни завоя и излизам от Бриг. Край едната страна на асфалта се точат грамади от пепеляви скали, а край другата зее бездната на широка клисура, в чието дъно вече се утаява следобедната мъгла. По пътя няма много коли, нещо напълно нормално за този съвсем нетуристически сезон. Оставям бързащите да ме задминават, защото самият аз нямам бърза работа. Работата ми е в момента да следя изображението в ретровизора. Доколкото може да се съди по видимата страна на нещата, засега поне не са ми зачислени придружители.

Часът е точно четири без десет, когато в далечината, отдясно на пътя, изниква големият синьобял надпис:

На няколко крачки от надписа виждам и спрения сив опел. Но човекът, изправен до опела и зает да изтрива задното му стъкло, пуши цигара. А Белев не е пушач.

Отминавам пушещия въздържател, без да усилвам или да забавям скоростта, пристигам със същото равномерно темпо в Сион и спирам в първото мярнало ми се крайпътно заведение. Додето оглеждам лениво шосето и утолявам несъществуващата си жажда с чаша „Синалко“, забелязвам сивия опел, който префучава с установената от правилника скорост край кафенето. Обаче Белев е свалил сакото, за да ми покаже разкошната си карирана спортна риза. А в един хладен ден към края на октомври това е по-скоро странно.

Четвърт час по-късно уреждам сметката и на свой ред потеглям. Вече е почнало да се здрачава, когато отдясно изниква надписът:

Под надписа е спрян сивият опел. Но Белев отново е навън и вдигнал капака на мотора, нещо рови в него. Значи аварията е налице. Макар и не непременно в мотора.

Продължавам, без да променям скоростта, додето влизам в Монтрьо. Гарирам пред едно бистро на главната улица и се настанявам на масичката до витрината. В тоя час улицата, вече ярко осветена от флуоресцента, е оживена. Хората, излезли от работа, бързат да напазаруват това-онова, за да се приберат навреме, да се навечерят и да застанат пред телевизора тъкмо преди да започне поредната част на серията „Черното досие“. Хората следват обичайното си разписание, докато ние тук безсмислено се настигаме и задминаваме.

Сивият опел пресича зрителното ми поле отдясно наляво и изчезва. На Белев, изглежда, пак му е станало топло. Той и сега е в ярката си карирана риза.

Оставям на масичката паричната равностойност на изпитото кафе и малко по-късно отново се настанявам зад волана на волвото. Движа се без излишно пресилване на газта по шосето, осветено от тоя жълт флуоресцент, чиято болнава светлина те кара да изпадаш в мирова скръб. Взирам се уморено в лентата на асфалта, като очаквам вече без излишни илюзии появата на надписа:

Ала преди още да се е появил надписът, изниква другото: зад един завой пътят ми бива внезапно блокиран от принудително спрели коли, а там напред виждам група хора, движещи се като нощни насекоми под ярките лъчи на фаровете.

Изскачам от волвото и се отправям натам в ролята на невинен зяпач. Някакъв стар ситроен е дублирал сивия опел и се е опитал да прегради пътя му. Но опелът вероятно не е приел правилата на играта и ситроенът, вместо да се отстрани, го е блъснал. Тъкмо когато пристигам, санитарите вече отнасят към линейката един проснат върху носилката човек. Един човек с карирана пъстра риза и с обляно в кръв лице.

— Не видяхте ли шофьора на ситроена? — пита с недоверчив служебен глас полицаят, увенчан с бяла каска на мотоциклетист.

— Е, как ще го видя? — отвръща един младеж с черни рошави бакенбарди, който вероятно е най-прекият свидетел на злополуката. — Когато пристигнах, ситроенът беше празен, разбирате ли?

— Но това си е живо убийство! — възклицава някаква възрастна дама. — Да го блъсне така нахално…

— Убийство или самоубийство, ти не се меси! — мърмори съпругът на дамата, като я дърпа към редицата на колите. — За тая работа има полиция.

Полицията наистина е налице, тъй че нещата тръгват с обичайния си ход и мястото на злополуката бива оградено, а колоната на струпаните коли бива отклонена встрани и аз, вече зад волана на волвото, минавам по реда си край двата сплескани един в друг автомобила и поемам към Лозана.

Паркирам пред гарата и влизам в бара на хотел „Терминюс“. Поръчвам си машинално и лекомислено един стек, без да съобразя, че в момента съм напълно лишен от дарбата да се храня. В тоя миг Белев навярно е в агония, ако не се е озовал вече отвъд агонията. И целият тъй грижливо обмислен вариант на операцията е изцяло и окончателно провален.

Професионално погледнато, тъкмо към това, последното, трябва да бъде насочено вниманието ми в момента. Но за разлика от моя покоен приятел Любо аз никога не свикнах да гледам на нещата само професионално погледнато. И колкото да се старая да почна от главното и да свърша най-първо с главното, мисълта ми непрестанно се отплесва към оня човек, проснат на носилката, с карираната си риза и обляното в кръв лице.