— Пиер, бихте ли имали нещо против, ако направим утре тук едно каре на бридж? Предполагам, че познавате бриджа малко повече от импресионистите.

— А кои са останалите партньори?

— Ами нашата съседка Флора Зайлер и оня, американецът, дето живее малко по-горе, от другата страна на алеята — Ралф Бентън.

— Имам чувството, че вие вече сте ги поканили.

— Да… тоест… — тя млъква сконфузено.

— „Не пия, не каня гости…“ — цитирам собствената й декларация.

— О, Пиер!… Не ставайте лош. Поканих ги главно заради вас, за да ви изтръгна от лабиринтите на онуй „Черно досие“.

— Плафон или контра? — питам лаконично, за да сложа край на тия лицемерни излияния.

— Каквото вие желаете, скъпи — отвръща сговорчиво Розмари.

Следният ден е събота, така че и двамата сме в къщи, но това е само формално така, защото наемателката ми препуска с червената си кола до Остринг и обратно, за да доставя необходимите за леката закуска деликатеси, докато аз бивам изпратен чак в града, за да попълня с напитки домашния бар, който до тоя момент съществува само номинално, а едва завърнал се, трябва наново да се връщам да търся бадеми и зелени маслини, понеже Розмари твърди, че нищо не става без бадеми и зелени маслини, но вече прибрал се, Розмари казва „а на какво ще играем, като нямаме маса“, на което аз отвръщам „как да нямаме маса“, а тя възразява, че има предвид не маса за ядене, а специална маса със зелено сукно и че такава маса бездруго отлично ще подхожда на зеления хол, на което аз забелязвам, че зелените маслини са съвсем достатъчни като допълнение, но, разбира се, в края на краищата отново слизам до града и обикалям доста из Льоб, додето намеря най-сетне съответното игрално съоръжение, и се прибирам тъкмо навреме — поне такова е мнението на Розмари, която казва, че съм се прибрал тъкмо навреме, та да помогна за сандвичите.

Точно в шест часа на парадния вход се позвънява и това е, разбира се, споменатият вече Ралф Бентън, понеже мъжете винаги са точни, а на всичко отгоре Бентън — според сведенията на Розмари — е юрисконсулт в някаква банка, а юрисконсултите пък са особено точни, особено банковите.

Гостът поднася на наемателката ми целофанена кутия с три орхидеи, надявам се, не от ония, отровните, на Бенато, а на мене предлага една любезна, малко сънлива усмивка точно в стила на тоя сънлив квартал. Това е черноок и флегматичен хубавец, който вероятно вече се е запътил към 40-те, но още не ги е достигнал. Добивам възможност да го разгледам по-подробно, когато се настаняваме в хола, защото бремето на празния разговор за това противно време и прочее бива поето изцяло от Розмари, така че на мене ми остава само да пуша и да зяпам.

Ако не знаех вече, че е янки, едва ли бих го сметнал за такъв. Във всеки случай той е твърде различен от грубата мъжественост на оня тип, издигнат от уестърните в образец на породистия американски самец. Бентън е среден на ръст и добре сложен, ала с известна склонност към пълнеене, която вероятно обуздава с доста усилия. Черна грива, подстригана не дотам късо, че да противоречи на модата, но не и прекалено дълга, та да го оприличава на хипи. Черни вежди с някаква меланхолична извивка и черни меланхолични очи — очи с един поглед, който сякаш отсъствува, скрит нейде в полумрака под клепачите. Малко гърбав нос, в чийто низходящ, леко пречупен диагонал има също нещо меланхолично. Пълни устни, изрязващи се отчетливо върху матовото лице. И заоблена брадичка с трапчинка, която вероятно му създава известни затруднения при бръсненето. Може би в жилите му има една-две капки мексиканска или порториканска кръв. А може би просто е от тоя, не каубойския тип, а от другия, меланхоличния и мечтателния, на който във филмите е отредено да дрънка на китара, вместо да стреля с колта.

— Мистър Бентън, нашият приятел Пиер би предпочел да играем плафон — чувам в тоя момент гласа на Розмари, минала с естествената си непринуденост от темата за времето към темата за картите. — Бихте ли имали нещо против това?

— Предпочитанията на домакина са за мене закон — отвръща с флегматичната си усмивка американецът.

— Не става въпрос за предпочитания, а за възможности — бързам да поясня. — Иначе не бих ви предлагал такава просташка игра.

— В наше време, знаете, човек вече трудно може да съди кое е просташко и кое — не — забелязва Бентън. — Като гледаш как се облича младежта и като слушаш с какви думи си служи…

Розмари е готова, изглежда, да възрази, ала на вратата за втори път се позвънява. Това е, както и следва да се очаква, нашата съседка Флора Зайлер, наемателката на съседа рентиер. Влизането й сепва донейде Бентън, а също и мене, макар да съм зърнал вече дамата отдалече. Защото едно е да я зърнеш отдалече, а друго — да я видиш отблизо.

Флора Зайлер е на възрастта на моята наемателка, а може би и по-млада — при жените точността по тоя пункт е често илюзорна, — но във всеки случай не изглежда по-млада. За сметка на туй тя е доста по-висока от Розмари, а като обем спокойно би могла да побере у себе си две Розмари, без да й мигне окото. За да не изпадам в клюкарски тон, бързам да поясня, че фрау Зайлер съвсем не спада към персоните, затлъстели поради неправилен обмен на веществата, нито към ония мъжкарани, защищаващи спортната чест на родината си в дисциплината по хвърляне на гюлле. Тя си е съвсем добре пропорционирана, ако не броим известна щедрост на природата в бюста и тазовите части, само че добре пропорционирана върху импозантния ръст от метър и осемдесет. Изобщо една от тия пищни самки, които създават чувство за малоценност у по-голямата част от мъжете и събуждат груби атавистични апетити у останалата част.

Немкинята свойски стиска десницата ми, а сетне и тая на Бентън, при което онзи едва успява да сподави страдалческото си изражение. Предполагам, че в случая вината е не само в енергичното здрависване, а и в масивния пръстен на американеца. Не знам дали сте забелязали, но когато носите пръстен и ви стиснат здраво ръката, ефектът е значително по-неприятен.

За да не се чувствува притеснена в креслото, Флора Зайлер настанява импозантното си телосложение върху дивана, а Розмари докарва по-близо количката с напитките, представляваща нашия домашен бар. Няколко минути отиват в избора на питиетата и в сложните операции с различните видове чаши и кубчета лед, чиято главна функция, както е известно, е да се изплъзват от щипките. Подир което Розмари се приготвя за малък встъпителен разговор, тъкмо навреме осуетен от немкинята:

— Не е ли по-добре да пристъпим веднага към работа? Забелязала съм, че тия светски ритуали на празните приказки повече отегчават хората, отколкото ги сближават.

Това е, изглежда, и мнението на останалите, защото всички като по даден знак вземаме чашите си и се настаняваме около зелената маса, допълваща тъй щастливо зеления интериор на хола. Жребият решава, че първия робер аз ще играя с Розмари срещу Флора и Ралф, нещо добре дошло за мене, защото ако ще трябва да се караме, по-удобно е все пак да се караш с близък човек.

Тая игра, бриджа, на времето я бях усвоил по чисто професионални съображения при едно от многобройните си превъплъщения, когато, също като бащата на Розмари, работех в бранша на часовниците. Само че от ония младежки години вече е изтекло доста време, така че в началото се въздържам от прекалено бурни анонси и оставям инициативата главно в ръцете на наемателката си, която като всяка дейна и амбициозна натура няма нищо против именно тя, а не някой друг да осъществява разиграването.

— Пиер, не ми се сърдите, че влязох, нали? — пита мило Розмари, когато проваля една игра на три без коз, от която би следвало да направим шлем.

— Съвсем не, скъпа. Подозирам даже, че го сторихте само за да повишите самочувствието ми. Когато видиш, че и други допускат грешки, това те окуражава.

Тя всъщност играе добре, но с известна склонност към авантюрата, която при бриджа винаги се заплаща, особено ако имаш срещу себе си двама безпощадни играчи като Флора и Ралф. Те са изцяло съсредоточени в картите и очевидно вече напълно се разбират без всякакви приказки — искам да кажа разбират се в играта, защото за другото е още рано да се съди — и използуват думите с едничката цел да анонсират.