— Но вие, изглежда, свиквате с летаргията на квартала. Излежавате се цял ден, разглеждате си картинки…

— Не разглеждам картинки, а се образовам — поправя ме тя. — Нима не можете да направите разлика между човека, който се храни, и онзи, който дъвче дъвка. Тези тук наоколо не се хранят, а дъвчат дъвка, не използуват времето, а го убиват.

Мисълта за времето насочва погледа й към прозореца, зад който в здрача бавно кръжат синкавите снежинки на първия сняг.

— Какво време! И на всичко отгоре утре рано трябва да ходя в Женева. И на всичко отгоре моторът на колата ми нещо не е в ред.

— Защо трябва да ходите точно утре в Женева?

— Защото баща ми ме вика.

— Ще вземете влака…

— Очаквах да чуя: „Ще ви закарам“.

— Скъпа Розмари, може би е непредпазливо да издавам по такъв начин слабостта си, но за вас съм готов дори на тази жертва.

— Браво, Пиер, напредвате! — усмихва се окуражително жената. — Искам да кажа: в лицемерието.

— Каква неблагодарност!

— Обзалагам се, че вие също имате някаква работа в Женева.

От тази жена не можеш нищо да скриеш. Освен естеството на работата. Която, искрено казано, засега не е съвсем ясна и на самия мене.

Заранта от снега не е останало нищо повече от малко влага по асфалта. Така че ние потегляме с волвото и към единайсет сме вече в Женева.

— Къде искате да ви оставя? — питам, докато се спускаме бавно по рю Мон Блан към езерото.

— Най-добре е да ме оставите в „Ротондата“. Имам среща с една приятелка.

Изпълнявам нареждането, сетне завивам вдясно и паркирам в първата малка пресечка. Връщам се назад пеша, влизам във вътрешния двор до моя домашен хотел дьо ла Пе, а оттам прониквам в пасажа, извеждащ на рю Мон Блан. Сега витрината на „Ротондата“ е точно в моя зрителен ъгъл. Заведението е достатъчно светло, за да видя съвсем ясно Розмари, седнала край една маса в ъгъла. Засега от приятелка няма и помен.

Пет минути по-късно жената урежда сметката, облича палтото си, излиза на улицата и като се оглежда бегло, тръгва към кея. Аз също излизам, и то точно по обратния път, за да оставя достатъчно голяма дистанция между себе си и своята наемателка. Забавлявам се да следя как тя повтаря в общи линии собствените ми маневри от преди месец и нещо. Подминава двата моста, за да поеме по третия, този пешеходния, и да се увери, че няма подире си опашка. А кого смята Розмари за възможна опашка? Мене? Слабо вероятно. Ако толкова се боеше от мене, надали щеше да се възползува от колата ми. Макар че може да го е направила именно за да ми покаже, че не се бои и няма от какво да се бои.

Всъщност туй е и работата, която ми предстои в Женева и която все още не е ясна и на самия мене. И ако някой властно ме е призовал към тази работа, това е самата Розмари. Още в първите дни на нашето съжителство — мисля вече казах, че не бива да търсите двусмислие в тая дума — можах да установя, че дамата на три пъти грижливо е преравяла вещите ми. Грижливо, в смисъл че всичко бе поставяно педантично на предишното си място, чак до последната дреболия. При един случаен човек подобен педантизъм може да бъде ефикасен, обаче при един професионалист — никога. Професионалистът владее умението да си служи с най-различни и най-незабележими белези, където трябва, за да установи с увереност дали някой е ровил тук-там, или не.

По-късно наистина тоя род обиски от страна на наемателката ми бяха прекратени, като на мене бе оставена грижата да реша дали бе сметнала, че заслужавам по-голямо доверие, или бе стигнала до извода, че съм достатъчно хитър, за да й предоставям компрометиращ материал. Но, така или иначе, тия обиски заедно с оживеното шетане из квартала ме принуждаваха да захвърля за известно време нещастния Бенато на произвола на съдбата и да се заема с Розмари.

Излязла на рю дю Рон, дамата хлътва в големия универсален магазин Гран Пасаж, с което ме подлага на сурово изпитание. Гран Пасаж е огромен лабиринт на четири етажа и с четири изхода, а при разстоянието, разделящо ме от него, повече от сигурно е, че додето вляза, Розмари вече ще е потънала в навалицата купувачи, освен ако се е изкачила на горния етаж над входа, за да наблюдава влизането ми. Изобщо при цялата тая навалица и при изобилието на огледала в магазина твърде възможно е да сменя ролята си брояч с ролята на броен.

Решавам прочее да се доверя не на краката си, а на разума. А разумът ми подсказва да поема наблюдението на Плас дю Лак не просто защото един от изходите води на тоя площад, но и защото в случай че се появи на някой от другите два изхода, Розмари пак може да бъде засечена оттук. Остава прочее само рискът на четвъртия изход и шансът три към едно е определено в моя полза.

Тя се появява на Плас дю Лак цели двайсет минути по-късно, когато вече съм почти уверен, че съм я изтървал. Хлътвам в магазина за обувки на ъгъла, изчаквам я да подмине витрината и възползуван от наплива в тоя час, тръгвам подире й. Би следвало да й благодаря, че ми спестява по-нататъшната игра на криеница. Стигнала до следващата пресечка, Розмари завива рязко и с един проверовъчен поглед напуска главната улица. Избързвам, за да установя тъкмо навреме, че влиза в четвъртата поред сграда — една модерна постройка на пет етажа.

Дотук! — казвам си, като подтискам инстинктивния порив да изтичам, да хлътна подир дамата и по светливите бутони на асансьора да установя поне на кой етаж ще спре. Ако Розмари наистина се опасява от опашка, а това е вече сигурно, тя в тоя миг навярно се спотайва на площадката на стълбището, за да провери дали някой няма да влезе подире й.

Изчаквам няколко минути, сетне изминавам двайсетина метра и влизам в насрещното кафене, дето се настанявам в ъгъла до витрината тъй, че да виждам, без да ме виждат. Тук не рискувам много нещо. Дори на Розмари да й скимне да се отбие в кафенето, ще успея да я зърна навреме, за да мога да се изплъзна от офиса през задния вход.

В заведението има само неколцина клиенти, заети с приказки или с преглед на заранния печат. Така че келнерът не само ми донася тутакси кафето, но и разменя няколко думи за времето, и по-специално за снощния сняг, който според него определено бележи началото на зимата, очертаваща се тая година като твърде студена, и прочее в тоя дух. Кимам охотно и допълвам неговите прогнози с някои мои прогнози, почерпани впрочем също както и неговите от телевизионните емисии, защото по всички световни телевизии въпросите за времето се обсъждат тъй често и така обширно, сякаш от проблемата дали утре ще бъде облачно или не, зависи самото съществуване на планетата.

Изпивам кафето, след това поръчвам бутилка Евиан, изпивам и нея, после изпушвам една подир друга три цигари и разменям още няколко думи с келнера, тоя път на втората дежурна тема — кризата и повишението на цените. В мига, когато посягам към четвъртата папироса, от насрещния вход изгрява Розмари в цялото си великолепие. Забравих да кажа, че зимното й палто е в масленозелен цвят, а зеленият цвят отлично й отива, нещо, което вече съм успял да установя, додето съм я наблюдавал сред интериора на моя зелен хол.

— Каква жена! — избъбрям, когато Розмари се отправя в обратна посока, и опасението, че ще надзърне в кафенето, се разсейва.

— Мамзел Дюмон? — запитва келнерът, доловил възторженото ми възклицание.

— Вие я познавате?

— Че разбира се. Това е секретарката на господин Грабер.

И като се усмихва с вид на познавач, добавя:

— Каква жена, нали?

Срещата ми със същата тази жена е точно подир половин час в ресторанта Бел Ер на пет крачки оттук, но пет крачки за нея, а не за мене. Вземам такси, озовавам се на насрещния бряг и го освобождавам. Сетне влизам в една телефонна кабина и правя справка в указателя. Когато знаеш името и адреса, справката не е трудна, тъй че без излишни усилия и разорителни подкупи получавам необходимата ми информация: