Вторият нов момент се свеждаше до туй, че макар да бе изслушал търпеливо нашия човек и да бе запазил докрая вежливото си държане, Горанов явно бе проявил недоверие към колегата на Караджов, не бе му поставил никакви въпроси, не бе му предложил никакви услуги и с поведението си през цялото време сякаш бе искал да каже: „Добре де, какво търсиш от мене“.

Така че макар срещата да се бе състояла, тя бе протекла при нулев резултат, а може би и с една точка в полза на противника. Но в желанието си да изравни резултата и с решителността на човек, който няма какво повече да губи, Цанев бе успял да проследи Горанов и въпреки предпазливостта му да го съпроводи чак до Берн и дори чак до жилището му, на чиято врата за свое учудване бе зърнал една наистина неочаквана табелка.

Подир което бе взел самолета от Цюрих и бе се явил на доклад при генерала.

Известно е, че и орех да речеш да счупиш, пак е необходима ловкост. А ако си го счупил тъй, та си го смачкал, ще трябва да вадиш ядката парче по парче, додето ти призлее, вместо да я измъкнеш цялата и наведнаж. Така беше и с тая история. Някой бе натиснал прекалено грубо и сега се налагаше да вадим историята късче по късче и да се опитваме да я възстановяваме. Само че за разлика от ядката човек никога не може да знае как е изглеждала една история, преди да бъде смачкана. Така че възстановяването е трудно и несигурно. Като оставим настрана обстоятелството, че междувременно някои елементи може окончателно и завинаги да са затрити.

Един от тия елементи би могъл да бъде и самият Андрей Горанов, от когото засега поне нямаше и следа. Разбира се, с Караджов бе проведен необходимият за проверка експеримент. Цанев бе успял да заснеме, макар и не твърде успешно, мъжа, с когото се бе срещал в Мюнхен. Преснета бе и снимката на Горанов, с която разполагахме. Подир което тия две снимки бяха примесени с най-различни други и Караджов бе въведен с предложение да ни покаже познатия си от задграничните командировки.

— Този е — бе заявил без колебание Караджов, сочейки снимката, направена от Цанев.

— А този кой е? — бе запитал следователят, показвайки охранената физиономия на истинския Горанов.

— Нямам представа.

— И същият тоя човек ти е познат още от младини като Андрей Горанов и приятел на баща ти? — бе настоял следователят, вдигнал в ръка снимката, направена от Цанев.

— Същият, разбира се — бе потвърдил Караджов. — Макар че сега вече е доста състарен.

Свидетелството звучеше достатъчно искрено. И което е по-важното, инженерът бе така хлътнал с двата крака, че не беше от особено значение дали е давал шпионските си сведения на Горанов, или на някой друг. Освен ако…

Да, освен ако… Само че това бяха неща от сферата на най-смътните хипотези, които едва ли в момента можеха да играят ролята на работен инструмент.

На втория въпрос — защо Горанов се е отнесъл с подобно недоверие към Цанев, Караджов също не бе в състояние да даде някакво смислено обяснение. Той поддържаше, че е написал писмото си в точно установения стил, и това навярно бе истина, защото иначе представителят на „Липс и Ко“ едва ли би се явил на срещата. Вероятно гафът бе станал на самата среща: някаква грешка на Цанев, за която той самият не си даваше сметка, или някаква условна дума, или условен знак, който би следвало да сервира на непознатия, а не бе ги сервирал, понеже не бе осведомен за тях. Но по тоя пункт Караджов бе категоричен: никакви пароли не са били предвиждани при никакви случаи.

Така или иначе, резултатът бе налице. Едно на нула за противника или нула на нула за тоя, що духа, но историята бе смачкана, вместо да бъде разкрита и сега всичко трябваше да почне отначало. Само че да се хванеш за една история, която вече е омърлявена, това е сто пъти по-зле, отколкото да почнеш отначало.

В такъв смисъл са горе-долу и разсъжденията, с които Борислав пристъпва към темата, додето пуши, разположил се в екзотичната сянка на фикуса. Само че на генерала не му е до общи разсъждения.

— Остави това! Кажи къде е според тебе грешката и как смяташ, че трябва да се действува нататък.

— Грешката може да е на десет места… — подхвърля Борислав.

— Грешката е само на едно място — пресичам го. — Писмото.

— Как „писмото“? — вдига вежди генералът.

— Изпращането на това писмо беше авантюра. И ако то беше истинско, пренасянето му през границата също би било авантюра. Една хитра лисица като тъй наречения Горанов не би могла да повярва, че Караджов ще сложи на карта съдбата си, като повери в чужди ръце подобно писмо. Защото предишните писма той ги е писал зад граница, на самото място и без всякакъв риск.

— Възможно е да си прав — промърморва шефът. — Въпреки че писмото не съдържаше нищо такова, че да произнасяме силни думи за съдби и за авантюри. И както знаеш, шансовете в това отношение бяха преценени внимателно. А на всичко отгоре в последна сметка туй се оказа и едничката възможност.

Това бе вярно, разбира се. Защото преди още да се прибегне до изпращането на Цанев, друг наш човек бе изпратен в Лозана по дирите на „Липс и Ко“ и тоя човек бе изгубил цели шест месеца, за да стигне до оскъдните открития, че „Липс и Ко“ не съществува като фирма, но съществува като пост-рестант, само че никой никога не използува тоя пост-рестант.

Може би едничката жалка връзка на Горанов бе тоя Караджов, от когото при случай бе черпил сведения, за да ги прехвърля някому. И ако това бе тъй, цялата история би трябвало да се изпрати там, дето й бе мястото — в архивата на класираните дела. Но дали бе наистина тъй? И понеже нямаше никакъв друг начин да се отговори на тоя въпрос, решено бе най-сетне Цанев да замине за Мюнхен.

— Имаше и друга възможност — обажда се с обичайната си упоритост Борислав. — Да се чака. Вие сам сте казвали, че понякога най-добрата възможност е да се чака.

— Да, но не и пред празни ясли — възразява шефът. — Чакането все пак трябва да има някакви разумни предели. Какъв е този агент, който половин година не използува своя пост-рестант. И не е ли това достатъчно основание да се мисли, че ако е наистина действуващ агент, той използува за всеки свой информатор различен пост-рестант. И че след като Караджов е в ръцете ни, адресът на „Липс и Ко“ вече никога няма да бъде използуван.

Обсъждахме още известно време въпроса за грешката, тъй като Борислав обича да възразява, а генералът обича споровете, убеден, че тъкмо от тях понякога се ражда добрата идея. Подир което минаваме към предстоящето.

— Вие съвсем задимихте стаята — забелязва шефът два часа по-късно. — Ако ви каже човек да запалите, трябва непременно да видите дъното на пакета.

Сетне ни поглежда замислено, отпърво мене, а после Борислав и като примижава леко със сините си очи, подхвърля:

— Е, кого от двама ви да пратя? Тебе или Борислав?

Никой от двама ни обаче не се хваща на въдицата. Защото този въпрос неведнъж е бил задаван все със същия тон, за да бъде последван от забележката: „Не, няма да стане. Ще трябва още да се полекувате над преписките. Какво да ви правя, като сте белязани.“

И ние се лекуваме. Едно такова лекуване, че ти иде да завиеш от нерви. И когато се случи шефът да запита: „Кого да пратя?“, правим се, че въпросът не се отнася до нас. Нека се пошегува човекът.

Само че днес той сякаш е изгубил вкуса към хумора, защото ненадейно го чувам да казва:

— Предлагам да замине Боев.

Борислав ме поглежда с усмивка, ала с една усмивка, примесена с лека меланхолия. Не само защото той остава, а и защото остава самичък.

— Не подсмърчай — подхвърля му шефът. — Боев пръв се прибра, значи редно е и пръв да замине.

Пръв да замине и пръв да се провали, мисля си на следната заран, додето хладните струи на душа постепенно ме възвръщат от царството на съня, този малък брат на смъртта, към ведрината на новия ден, това скромно поредно възкресение, което рядко сме в състояние да оценим.