Отминаваме разклонението, водещо към Семинарията, и шофьорът натиска газта, за да вземе нанагорнището, когато радиовръзката ни донася съобщението, че Томас и секретарката отново са свърнали по пътя за София. И веднага подир туй идва ново съобщение: Боян и Чарли са напуснали бирарията и са поели към Дървеница.
— Значи движат се в различни посоки — установява лейтенантът.
— И аз да бях на тяхно място, и аз така щях да се движа — отвръща Борислав. — Иначе как ще разбера дали нямам опашка подире си.
Съвършено вярно. И все пак, докато това движение в различни посочки продължава, по-добре е да изчакаме да се очертае истинската посока, вместо да навиваме километраж. Затуй се отбиваме и спираме край шосето.
Когато излизаме с Борислав да се поразтъпчем, той ненадейно запитва:
— Какво предпочиташ, Емиле? С пълни ли ръце да се върнем, или с празни?
— Мислех, че този разговор е вече приключен — забелязвам.
— Напълно приключен. И все пак, какво предпочиташ?
— Същото, което и ти! — отвръщам троснато. — Да се върна с празни ръце, това предпочитам.
— Успокояваш ме — кима Борислав. — До тоя момент мислех, че само аз откачам.
И тогава от москвича се раздава гласът на лейтенанта:
— Колата на Томас се е отбила от шосето и е спряла в един страничен път…
И миг по-късно:
— Мотоциклетът е направил завой и поема в същата посока.
— Никога недей много силно да искаш нещо, защото в такъв случай винаги става обратното — подхвърлям на Борислав.
И ние хлътваме в колата.
Изминаваме няколкостотин метра пеша, додето стигаме до волгата с апаратурата, гарирана предпазливо в един храсталак. Всъщност разстоянието между нас и мястото на действието е твърде голямо, за да има опасност ония да ни видят. Затуй пък ние много добре ги виждаме през храсталака с помощта на съответното устройство.
— Искате ли да слушате? — пита техникът.
— Затова сме дошли — казвам.
Наистина затова сме дошли. И нашето присъствие, служебно погледнато, както би се изразил Любо, съвсем не е наложително, защото малко по-късно всичко ще ни бъде сервирано като звукозапис, а още малко по-късно и като серия от снимки.
Техникът ми подава един миниатюрен приемател и обяснява с едва скритото задоволство на добрия специалист:
— Сложих му едно елементче в мотоциклета и връзката е готова.
Но аз едва го чувам, защото, излегнати в храсталака с Борислав, ние вече изцяло сме заети с приемателя.
Участниците в действието са разделени на две групи. Томас и Чарли са застанали до колата, чийто капак е вдигнат, за да симулират при нужда момент на авария. На десетина метра по-натам под сянката на дърветата седят полуизлегнати Боян и секретарката. Томас и Чарли от време на време разменят по някоя дума на матерния си език, но за мене значително по-важен е разговорът, който се води между дамата и кавалера на български:
— Не е ли по-добре да почнем от съкровището? — произнася в тоя момент Боян.
— И това ще стане — успокоява го секретарката. — Но в случая се касае за нещо значително по-важно: за нещо, което може да бъде далеч по-ценно за вас.
— Ценното всеки го разбира по своему — възразява момъкът. — Аз лично го разбирам като морфин.
— Ваша работа. Само че морфинът ще се изразходва бързо, а след туй ще са нужни нови дози и после ще имате нужда пак от други дози и изобщо след всяко ново засищане ще идва и новата криза. Докато ние ви предлагаме щастливия и окончателен изход.
— Бягство в западна посока?
— А защо не?
— По кой начин?
— Трябваше да запитате най-първо: срещу какво?
— „Срещу какво“? Това е без значение. Без значение е и вашият Запад. Дори с риск да бъда вулгарен, ще ви кажа, че плюя на вашия Запад освен по една точка: там снабдяването става малко по-лесно.
— Значи вашата цел се изчерпва с възможността да се тровите?
— Не да се тровя, а да блаженствувам. Но това е въпрос на терминология.
— Ваша работа — свива рамене секретарката. — И понеже вече изяснихме въпроса откъм края, не би било зле да го разгледаме и откъм началото…
Тя вади нещо от чантата си и го показва на младежа.
— Познавате ли тази млада дама?
— Не. До ако ми дадете адреса…
— А как бихте се запознали?
— Ами ще позвъня на звънеца, а когато тя ми отвори, ще кажа: „Здравей, бонбон! Какво, ще правим следобед?“
— Така може да успеете, но може и да не успеете — поклаща глава жената. — А връзката трябва да се постигне на всяка цена, разберете. Затуй ще ви моля да бъдете крайно внимателен и да се придържате точно към нарежданията ми.
— Мисля, че момичето изглежда доста посредствено, за да се горещите толкова около него — забелязва Боян.
— Нас ни интересува не момичето, а бащата. Но за да стигнете до бащата, това момиче трябва да стане ваше, да бъде готово на всичко за вас, разбирате ли?
— Безумната любов днес не е твърде на мода — възразява младежът. — Но нищо не пречи да опитаме.
— Само че нека безумието, ако има такова, се проявява само от нейна страна. Що се отнася до вас, вие следва да бъдете изключително предпазлив и дискретен. Вече сте уведомен, че ние възнаграждаваме щедро добрата работа, но ставаме неумолими дори при най-малката недискретност.
— Оставете заплахите — промърморва момъкът. — Аз не съм твърде боязлив. Ако бях боязлив, нямаше сега да се намирам тук.
— Ако бяхте боязлив, ние сами нямаше да прибягваме до вас. Но в случая не става въпрос за смелост или боязън, а за здрав разум. Запомнете, че отсега нататък, докато не приключите със задачата, вие сте в наши ръце, а нашите ръце и тук, и навсякъде са достатъчно дълги и достатъчно ефикасни.
И понеже младежът не възразява, тя добавя вече по-меко:
— А сега слушайте ме внимателно и се постарайте да запомните всичко до последната подробност.
И минава най-сетне към задачата.
Погледнато отстрани, има нещо доста комично в сериозността, с която секретарката поставя на младежа една задача, вече всъщност напълно и безвъзвратно обречена на провал. Но макар да седя именно отстрани, аз почти не съм в състояние да се насладя на тоя комизъм. Защото през цялото време, додето наблюдавам сцената под дърветата и додето се вслушвам в приятния женски глас, идващ от приемателя, аз оценявам не толкова различните страни на задачата, колкото етапите на трагичния финал, заплашващ нейния изпълнител.
През цялото това време аз почти не давам ухо на редките и откъслечни думи на ония двамата. И едва когато монологът приключва, улавям гласа на Чарли:
— Моят човек и в огъня ще влезе за вас, ако трябва.
На което Томас благоволява да отвърне:
— Излишно е да влиза в огъня. На мене не са ми нужни пожарникари, а хора с акъл.
— Той има достатъчно акъл… И е като гроб… — продължава Чарли да хвали приятеля си, като че продава кон. — А вие носите ли моята част, или ще трябва да идвам в посолството?
— Казах ти, че вече нямаш работа в посолството. Нито ще идваш, нито ще се обаждаш по телефона. Ако стане нужда, ние ще те търсим. Колкото до твоята част…
Томас се напъхва до кръста в колата, изважда от там някакво пакетче и го подава на Чарли.
А малко по-късно секретарката бръква в чантата си и прави същия тоя жест на великодушно дарение по адрес на Боян.
— Библейската паница леща прие формата на опаковка морфин… — избъбря до мене Борислав.
Томас и секретарката се качват в колата и запрашват към шосето. Чарли и Боян поемат с мотоциклета в обратна посока. Волгата с апаратурата също потегля, а ние с приятеля ми тръгваме бавно към оставения по-нататък москвич.
— Тя му натика главата в примката с нежните си ръце, а този хапльо дори не разбра какво се е случило — обобщава Борислав.
— Не знам дали не разбира какво се е случило, или разбира, но му е безразлично. Имам чувството, че се е примирил с всички рискове. Имам чувството, че живее като обречен.