— А каква е задачата?

— Не знам. Ще я науча в Истанбул.

— Заминаваш за Истанбул?

— Мисля, че ясно се изразих.

— А аз?

— Мога да взема и тебе — избъбря великодушно Чарли. — Паспорт имаш ли?

— Знаеш, че нямам.

— Тогава какво питаш?

И понеже Марго мълчи намусена, Чарли обяснява по-меко:

— Отивам само за няколко дни. Оставям всичко тук — мотоциклета, багажа…

— Би могъл да почакаш — прекъсва го Марго, все тъй намусена. — Татко може би ще изкопчи и за мене един паспорт до Цариград.

— Не мога да чакам, работата е бърза, така ми казаха в посолството. Те имат нужда от мене… И, знаеш, доста ме ценят… Пет пари не давам за това, разбира се, но то няма да е без значение, когато ще трябва да уредим заминаването ти. Така че вместо да правиш тия физиономии, мисли за паспорта.

— Ще мисля…

Уморен да лежи, гостът сяда на дивана, взема поставената на пода китара и като подръпва машинално струните, произнася замислено:

— Един режим на дезинтоксикация ще ни оправи и двамата, мисля… Като се приберем там, у нас… Един режим…

— На мене не ми трябва режим. Аз вече спрях.

— Откога, от оная вечер?

Марго кима.

— Аз също спрях от тогава… по липса на ампули — забелязва Чарли и се разсмива тихо и малко дрезгаво.

— Не се смей. Казвам ти, че вече спрях.

— Аз също бих спрял — заявява Чарли, като продължава да подръпва струните. — Но има една работа… Тая същата работа… Не мога да спра, додето съм в Истанбул… Нервите ми го искат…

— Кажи най-после нещо, де! — произнася капризно Марго. — Все трябва да си понадушил нещичко…

— Шшшшт! — прави знак с пръст на устните си гостът.

И като навежда глава към китарата, подхваща с малки изменения познатия вече речитатив:

Има време за всичко:
и за малки признания,
и за малко любов,
и за малко умиране

ПЕТА ГЛАВА

Влакът като по чудо заминава точно по разписание. Това е същият тоя стар Ориент-експрес, прочут някога като комфортно средство за пътуване към екзотичния Изток.

Времената обаче са се изменили. Изтокът вече не е тъй екзотичен и Ориент-експресът не е твърде комфортен. Богатите пътници предпочитат самолетния превоз, а бедните не са рентабилни, защото нямат навика да пътуват в спални купета. На всичко отгоре на Балканите има социализъм. И ето че някогашният символ на бързия и удобен транспорт се е превърнал в обикновена и доста занемарена пътническа композиция, която пълзи и пухти, сякаш е болна от астма, спира да си почива пред всяка керемида и прави закъснения между половин час и половин денонощие…

В спалното купе все пак са оцелели някакви помръкнали остатъци от някогашния уют. Шоколадената кадифена тапицерия, полираните части от червеникаво дърво, малиновият филц на пода и кожената облицовка на стените, украсена с монограмите на Кук, всичко това напомня за времето, когато линията Париж-Истанбул е представлявала наистина златна жила за реномираната фирма на Вагон-ли. И цялата тая старинна обстановка, напоена с вечната железопътна миризма на дим и сгурия, ми напомня за други стари неща, свързани с други пътувания, в ония времена, когато още не броях годините си.

Навън вече се здрачава и силуетите на дървеса и сгради прелитат край прозореца на купето, синкави и неясни, и аз се взирам в тях, без твърде да ги виждам, и слушам тропота на траверсите и звъна на чашите в шкафчето, без твърде да го чувам.

На вратата се потропва и влиза шафнерът, вече не млад мъж с уморено лице, с тромаво тяло и с кафява формена фуражка, която изглежда му е малка. Той прибира билета ми, хвърля бегъл поглед на моя паспорт, оставен върху масичката, и предлага услужливо:

— Ако искате кафе или нещо за пиене…

— Бих взел едно кафе — кимам.

Малко по-късно той донася голяма чаша от масивен син порцелан с вензела на Кук, поставя грижливо между чашата и чинийката книжна салфетка и отново произнася услужливо:

— Ако нещо ви е нужно, можете да натиснете звънеца.

Благодаря му и го отпращам. В гласа на тоя човек има една нотка, която не ми допада твърде, нотка на угодливост, надхвърляща обикновената служебна учтивост.

Изпивам кафето без особено удоволствие, понеже това е най-посредствено нескафе, издъхващо като всичко наоколо тая железопътна миризма на дим от каменни въглища. Сетне спускам пердето на прозореца, поставям веригата на вратата и се обтягам на леглото.

Моето купе е точно до служебното отделение на шафнера. В целия вагон са заети всичко на всичко само още четири купета, но мене ме интересува по-специално онова, което се намира в другия край на коридора. И за да задоволя тоя си интерес, вадя миниатюрния приемател и натискам бутона.

Неизбежният шум на пътуването — тракането на колелата по траверсите, скърцането на старата каросерия и разнородните звуци, издавани от чаши, бутилки и закачалки за дрехи — до голяма степен удавя звуците на разговора, воден почти полугласно. Разбира се, впоследствие, записът ще бъде съответно прочистен от тия паразитни шумове, но аз не мога да чакам дотогава.

Всъщност откъслечната беседа, която долавям още по-откъслечно и която явно се води между Томас и секретарката, засега поне не ме вълнува особено и аз на няколко пъти изключвам и наново включвам приемателя, като изчаквам появата на нещо по-любопитно.

Вече минава полунощ и аз изпълнявам приемателните си операции в полудрямка, заплашваща да премине в здрав ободряващ сън, когато най-сетне любопитното излиза наяве. Гласовете и тоя път са два, ала сега и двата са мъжки.

— Някой видя ли ви? — чува се доста ясно гласът на Томас.

— Коридорът е пуст — отзовава се гласът на шафнера.

След което разговорът изведнъж става съвсем тих и аз, колкото и да напрягам слух, долавям сред паразитните шумове само отделни думи.

— …Новини… от страна на Стария… — чувам съвсем откъслечно репликата на съветника.

Отговорът е тъй тих, че не разбирам нито дума.

— …Защо тия тревоги? — разнася се отново и малко по-членоразделно гласът на Томас.

— …Задържането ми е въпрос на дни… — повишава за миг тона шафнерът.

Сетне следва цяла поредица от реплики, реплики на хора, които явно спорят за нещо, но не си дават труд да говорят малко по-високо и по-ясно, та всеки да ги разбере. И само когато под влияние на възбудата гласът на шафнера стане по-остър, ухото ми улавя отделни думи. Някои от тия думи са съвсем без значение, но други, макар и откъслечни, изглеждат доста съществени. Така в продължение на десетина минути в главата ми се натрупва малка колекцийка от словесни отломъци.

„Не са търсели това… следят ме понякога и тук… смятате, че фантазирам… не съм дете… нищо не ви заплашва… може би въпрос на часове… пет години… да скачам по жаравата… жена ми и децата… без тях е безпредметно… да бъда и метач…“ — и други подобни все от страна на шафнера.

Колкото до Томас, неговият принос към колекцията от отломъци също не е без значение:

„Контрабанда на наркотици… щяха да опипват бельото ви… шев по шев… преуморен и изнервен… и ще направите признания… дипломатическата поща… наши въпроси, а не ваши… последния ви рейс… ще ги измъкнем… човекът от името на Стария…“

Подир което същият глас произнася с необичайна яснота:

— А сега можете да си тръгвате. И — внимателно.

Колекцийката, съставена в главата ми, е доста оскъдна за един обстоен служебен доклад. Но тя е повече от достатъчна, за да се долови поуката от цялата история. Старата история. Историята за предателя и за неизбежния конфликт между предателя и неговия господар.

Нашите служби нямат никакви специални подозрения към тоя износен и уморен човек, облечен в кафявата и също поизносена униформа на Кук. Син на средно заможно семейство, той влиза в живота с едничката квалификация, която може да му даде следването в чуждестранния колеж — знанието на два чужди езика, ако не броим привичката да живееш, без да се преуморяваш. Тия познания и тая привичка подир различни служебни перипетии му осигуряват скромното място на работник в спалните вагони, инертен, но, общо взето, порядъчен по всички линии.


Перейти на страницу:
Изменить размер шрифта: