— Чудесно е…
И малко по-късно:
— Кажи, мили, да не си сложил вътре наркотик, за да ми направиш сюрприз?
— Още не сме дошли до сюрпризите — отвръща Боян.
Техникът щраква копчето на апарата и обяснява:
— Тук свършва записът. Втората част на филмовия материал, който ще видите, е направена двадесет минути по-късно.
Другият техник загася лампите и пуска в действие кинопрожектора. На екрана се появява фасадата на кокетна двуетажна вила, открояваща се сред листовината на дърветата.
— Филмът е заснет на инфралента, затова изображението е така ясно — обяснява вторият техник. — В действителност нощта беше доста тъмна.
На прозореца на първия етаж се показва Ана, оглежда се, сякаш върши някакво твърде секретно действие, и хвърля единия край на въжето. Долу между дърветата се появява Боян. С ловки движения и едва опирайки нозе в стената, момъкът се изкачва по въжето и влиза през прозореца.
Върху екрана пробягва отражението на някаква издраскана лента, сетне отново се появява фасадата на вилата.
— Това е втората част — обяснява техникът.
Сеансът на алпинизма този път се осъществява без помощта на въже. Боян се появява на прозореца, стъпва върху перваза, хваща се с ръце за балкончето на таванския етаж и с няколко леки движения се добира до него. Младежът прескача преградата, отправя се към балконската врата, вади нещо от джоба си и, по всичко изглежда, се заема с ключалката. Малко по-късно вратата се отваря, Боян влиза в тъмното помещение и затваря зад себе си.
Като епилог ни бива прожектирано слизането по обратния път от балкончето на таванската стая до прозореца на Ана.
— Времето между двете действия е точно пет минути — обяснява техникът.
— Само пет минути? Как е възможно? — възклицава Борислав.
А мене ми се струва, че чувам гласа на Любо:
„Емиле, какво би направил, ако синът ти стане предател?“
Обаждам се в „Рила“, за да запазя маса на терасата, понеже е събота вечер, и отивам няколко минути по-рано, както се изисква от възпитания кавалер. Ако се гледа календарът, още сме в края на пролетта, но ако се съди по термометъра, вече е началото на лятото. С това се обяснява и фактът, че Маргарита изгрява на входа на терасата в лека елегантна рокля — едри бели цветя на син фон, или сини цветя на бял фон, изобщо нещо от тоя род. Масите на терасата са вече заети от разнородна публика и когато тръгвам да посрещна дамата, установявам със сянка от някогашната си досада, че мъжката част от публиката вече оглежда телосложението на приятелката ми.
— Ослепителна си… — прошепвам. — Синята Маргарита…
— Стига си се занасял — отвръща тя, но лицето й засиява доволно.
Отвеждам я на масата в самия ъгъл, която предвидливо съм избрал, и й подавам листа.
— Продължават да те гледат — избъбрям, додето Маргарита обмисля съдържанието на вечерята.
— Няма да е задълго… Както почвам да пълнея…
„Почвам да пълнея“ е в случая доста скромно казано, обаче аз не съм педант.
— Нали знаеш поговорката на французите: „Мъжете излизат с тънки жени, а се прибират със закръглени“.
— Което на прост език значи, че ние закръглените сме добри главно за в къщи и по-точно за леглото… Ако смяташ това за комплимент…
Тя отново сбърчва чело над листа и решава:
— Раци… Телешко филе… Салата. А ти?
— Същото. Какво ще бъде питието?
— Това оставям на тебе.
Вечерята минава приятно, сиреч без много приказки, но към края аз ставам донейде меланхоличен, защото знам от опит, че краят на яденето е обикновено начало на сериозните разговори, а ако Маргарита е дошла за сериозен разговор, мога предварително да се обзаложа за характера му.
— Какво се вкисна? — пита дамата.
Това му е лошото на дългото съжителство, че хората почват взаимно да се познават като петте си пръста.
— Нищо не съм се вкиснал. Просто преядох.
— Не бой се, не мисля да ти се окачвам на шията, казах ти го вече.
— Ти малко ме надценяваш като страхливец.
— Понякога, знаеш, изпитвам такива пристъпи на самота, че я усещам съвсем като физическа болка тая самота…
— Не си изключение — успокоявам я. — В наши дни все по-голяма част от хората се чувствуват самотни. Колкото до останалите, те пък напразно мечтаят да останат сами. Изобщо по тая линия рядко може да срещнеш доволен човек.
— Ти винаги се подиграваш.
— На кого? На себе си?
— През тия последните години аз много се промених — забелязва тя, сякаш не ме е чула. — Оная катастрофа с Тодоров… А после и тоя брак, който се оказа не по-малка катастрофа…
— Това, второто, досега не си ми го казвала.
— Защото ме беше срам… И защото може би дълго време не смеех да го призная и пред себе си.
Тя се заглежда замислено към насрещната тъмна фасада, върху която грее зеленият надпис на голяма светлинна реклама. Един доста тайнствен надпис, тъй като две от буквите са изгорели и хвърлят пълен мрак върху смисъла на думата.
— Всъщност в битово отношение това бе един съвсем приличен брак с един приличен човек на добра длъжност и с добри привички. От къщи — на работа, и от работа — в къщи, с половинчасово отбиване за една ракия с приятелите. Изобщо един човек не като тебе, дето кога си тук, кога те няма… и дето можеш някой ден да заминеш и да не се върнеш…
— Някой ден… — повтарям. — Някой ден това на всекиго може да се случи. Падне керемида, удари те…
— Какъв съпруг само… — продължава Маргарита да се рови в спомените си. — Кротък, тих старателен…
— На идеален мъж си попаднала, бог да го прости.
— …Особено старателен беше в сметките. Любимото му занимание след вечеря беше да преглежда сметката на домашните разходи през деня… Със съответните критически коментарии, разбира се… А каква мъка, господи, додето му измоля някоя нова рокля. И когато най-сетне я измоля, ще се окаже, че сезонът почти е минал…
— Грешката е твоя: трябвало е през зимата да молиш за лятна рокля и обратното.
Пускам тия глупави бележки с надежда да прекъсна прилива на спомени, тъй като ми е неловко и безинтересно да надничам в чужди работи. Но що се отнася до Маргарита, тя не изпитва никаква неловкост, защото толкова е свикнала с мене, че ме смята по-близък от всякакъв съпруг и защото има хора, които като им се натрупа много нещо тука вътре, все едно, някой ден трябва да го изприказват.
— …Тих и кротък, истинска муха… — продължава жената. — Като приключи със сметките, ще извади вестника и ще прегледа програмата на телевизията. Ако има мач или някой криминален филм, ще пусне апарата. Ако не — ще се изтегне на дивана, додето изчете спортната колона. А после ще стане и ще обяви: „Аз си лягам“, сякаш до тоя момент не е лежал… Един човек, с когото просто дума не можеш да размениш освен по домашните разходи, разбираш ли?… Отпърво наистина говореше… за мачове и за любимия си отбор… А после, като му казах, че не ме интересуват мачове, млъкна. Един чистичък спретнат апартамент… и един тих, старателен съпруг… една къща, в която само се мълчи… божичко!…
Тя отново поглежда към тъмните фасади и към тайнствената зелена дума с две неизвестни.
— Мислеше само за спорт, а бе хилав и с хлътнали гърди и носеше дълги до глезените гащи, за да не би да настине, а зимно време непрестанно се мажеше с някаква мас, която уж предпазвала от простуда, и цялата къща бе вмирисана на тая мас…
„Дано да не почне да ми разказва и как е правел любов тоя тиквеник“ — помислям почти в паника.
— …Един съвсем приличен брак — повтаря тя. — …И една пълна катастрофа.
— А децата? — опитвам да я изведа на по-здрава почва.
— Децата?… Вие като кажете „децата“, смятате, че това решава всичко. Като че жената няма право на друго, освен на майчински чувства.
— Не съм помислял подобно нещо. Казах го просто, защото си спомних как копнееше навремето да имаш дете.
— Копнеех за дете, понеже имах другото… имах тебе… или си въобразявах, че те имам… А когато имаш само две деца на ръцете…