„Не е чиста за тебе — вика Пепо. — А за него си е съвсем чиста: намерил е друг източник“

„Така ли мислиш?“ — пита Апостол, който понякога бавно загрява.

„Че как иначе? Такива като него на лечение ги пращат и пак не се отказват, а той — мини надвечер да го видиш в «София»: доволен, спокоен, като човек, дето винаги има дозата в малкото джобче. А ние в това време се вием като змии от нерви“

„Ти, Пепо, помниш ли, че дадохме клетва всичко да делим?“ — вика Апостол.

„Това за клетвата на него го припомни, не на мене“ — казва Пепо.

„Точно тъй ще направя: ще му го припомня. И така ще му го припомня, че цял живот няма да го забрави.“

— Това стана миналата седмица — повтаря Лили. — И аз даже не ги взех много на сериозно тия приказки, защото у нашите, и особено у тия двамата, празни приказки — колкото щеш. Обаче оттогава насам разговорът всеки ден се повтаря с малки изменения и Апостол все повече се навива, а той е от тия, дето бавно загряват, ама като се навият, могат всякакви поразии да направят.

Тя загася цигарата, обляга се на стола и продължава:

— А вчера в градината вече минаха от общите приказки към конкретни планове:

„Ще се редуваме — казва Пепо — и ще го следим неотстъпно. Един ден — ти, един ден — аз. И като се редуваме така, не може да не го сбараме.“

„Ще му взема става и ще го направя на кайма!“ — заканва се Апостол.

— Но макар Апостол най-много да се емчи, другият, Пепо, е по-опасен, ако питате мене. Истинско гангстерче. За една опаковка ампули може да продаде и собствената си майка.

— Нещо друго? — питам.

— Това малко ли е? Нали ви казвам: обмислиха план, почват да го следят и кой знае как ще се разправят с него.

— Сериозна работа — признавам. — А вие защо не предупредите Боян?

— Исках да го предупредя още миналата събота, но той ме избягва — отвръща стеснено Лили.

— Вие бяхте приятели, мисля…

— Бяхме.

— Дори, ако се не лъжа, вие заради него бяхте тръгнали с тая компания.

Тя едва забележимо кима с глава.

— Но сега Боян вече не е в компанията. Тогава какво търсите сред тия момчета — Пепо, Апостол…

Жената не казва нищо. И лицето й също не говори нищо. Едно бяло, малко пълно, почти безизразно лице.

— Кажете де — подканям я. — Това не е разпит. Говорим като хора.

— А вие къде искате да се дяна? — поглежда ме тя ненадейно, като едва повишава тон.

— Един милион души живеят в тоя град, мойто момиче.

— Да, но човек не живее с един милион души, а с няколко близки хора… ако щете даже с едно едничко близко същество — отвръща тя с ниския си, леко продран глас.

— Не споря. Исках само да кажа, че изборът е богат. И тоя избор толкова по-лесно ще го направите, колкото по-бързо се измъкнете от затворения кръг на тия Пеповци и Рози.

— И как ще го направя тоя избор? Като тръгна да обикалям по улиците?

— Както са го направили хиляди други жени. Щом толкова свят е успял, значи задачата не е чак тъй трудна.

„Вие женен ли сте?“ — би могла да ме запита тя, ако беше по-досетлива. Но вместо туй навежда очи и произнася тихо:

— Аз моя избор вече съм го направила.

И тутакси ме запраща на изходната позиция.

— Доволна ли сте от работата си там, в стола? — запитвам, понеже няма какво друго да кажа.

— Работа, като всяка механична работа.

— Ако нещо друго повече ви влече, бихме могли да ви помогнем. Имате гимназиална диплома.

— Исках да стана учителка… или възпитателка в детска градина… Изобщо да бъда сред деца — поверява ми Лили някак стеснително.

Сетне гласът й отново става апатичен:

— Но с тая моя биография… и с тая ниска диплома… не знам дали съм годна за нещо…

— Биографията ви едва сега започва.

— Само че зле — отвръща отегчено тя.

Мълчим няколко секунди. Сетне Лили запитва:

— Мога ли да си вървя?

— Да, разбира се.

— Надявам се, че ще вземете мерки по това, което ви казах — напомня тя, като се изправя.

— Не се безпокойте. Нали туй ни е работата. И благодаря за сведението.

Ставам и я изпращам до вратата, макар че в тоя кабинет това не се прави. И все ми се иска да й кажа още нещо, макар че не знам какво.

Този път служебната квартира е друга, макар че ако човек не се взира много внимателно, би могъл да я вземе за същата. В тая квартира неугледната тежка мебел е тапицирана в синьозелено, докато в предишната беше не помня каква. Май че пак синьозелена.

— Те вече те следят — усети ли ги?

— Още от първия момент — отвръща с едва сдържано самодоволство Боян. — И двамата са толкова непохватни.

— Можем веднага да ги обезвредим, но рискуваме да издадем присъствието си.

— Излишно е да се безпокоите — забелязва момъкът. — Те са не толкова по реалните действия, колкото по разиграването на роли. В най-лошия случай ще се стигне до размяната на няколко юмрука. Познавам ги много добре.

— Юмруците също не са желателни. Изобщо — гюрултията под каквато и да било форма. Трябва просто да им се изплъзваш и да ги пращаш за зелен хайвер, когато, разбира се, е наложително.

— Не бойте се, добре съм усвоил похватите ви.

Това е хубаво, че е добил известна самоувереност. Без малко самоувереност нищо не става, стига само да не се превишава нормата.

— Този Апостол ми се вижда опасен тип. Има понякога вид на екзалтиран.

— Той е просто фантазьор. Пълен откачалник. Пепо е по-опасен. Перверзно момче.

— В какъв смисъл?

— Ами той не прави разлика между добро и лошо. Ама никак, разбирате ли, никак! Ако му кажат „Иди удари ножа на оня човек и му вземи парите“, готов е да го направи, стига да е сигурен, че няма да го хванат. И ще го направи не от жестокост, а така, защото за него няма разлика между добро и лошо. На времето, преди да затъне в наркоманията, знаете ли за какво мечтаеше?

— Нямам понятие.

— Да избяга на Запад. Ама защо, мислите?

Той ме поглежда, сякаш чака да отговоря, макар да знае, че и по тоя въпрос съм пълен невежа.

— Един ден ги слушам да се разправят с Апостол: „Да работиш, да бъдеш полезен… — вика Апостол. — Да работиш и нищо повече… А пък аз не искам да работя, а де! Искам да живея ей така, както ми се живее. Да живея, без да принасям полза.“ А Пепо: „Така можеш да живееш само на Запад“. „И там не може — вика Апостол. — И там трябва да принасяш полза.“ „Там поне можеш да станеш гангстер“ — казва Пепо — „Не искам да ставам гангстер“ — отвръща Апостол. „Аз пък искам. Най-много това искам… Америка… страната на неограничените възможности… особено за един гангстер. Има банки, има автомати, има подземен свят… страната на неограничените възможности.“

— И откога у него такива мисли?

— А, той от малък си беше такъв. Само поразии правеше. Колко бой е изял… Може би затова постепенно стана по-предпазлив. Пепо е реалист. А оня е фантазьор. Също като Дон Кихот и Санчо Панса. И на вид са такива: Апостол — като върлина, а Пепо — дребен и набит.

— Този, Апостол, откога го познаваш?

— Ами че той живее в кооперацията срещу нас. От дете го зная. В един клас сме учили.

— И той ли беше като Пепо?

— Не. Не бих казал. По моему той не е лош, а по-скоро…

— „Едно нещастно същество“ — подсказвам.

— Именно. В по-долните класове го смятаха за глупака на класа, а когато взе да расте нависоко и да става като върлина, му се смееха на боя, а понеже и той бе остър в езика и не им прощаваше, постоянно ставаха спречквания и постоянно някой му подхвърляше „Растеш за сметка на акъла си бе, крачун“ или „Баща ти е бил пиян, кога те е правил“.

Боян ме поглежда, за да провери не ми ли досажда и не става ли прекалено обстоятелствен. Този момък, който в началото ми се бе сторил толкова мълчалив и затворен, всъщност обича разговора и изглежда достатъчно впечатлителен, за да стане журналист, макар че аз нищо не разбирам от журналистика и нямам понятие какво точно се изисква за такава професия…